Кладенецът на Мълчанието: Смачкване на най-доброто

Миналата година качих книгата на Владимир Николов (известен като Владимир Свинтила) "Кладенецът на мълчанието" в Читанка. В нея се разказва за един среден комунистически концлагер (не най-кошмарния). Книгата има своите слаби страни, но има и много силни описания на комунистическия начин на живот. Подбрал съм някои от най-добрите и съм ги групирал тематично.


СМАЧКВАНЕ НА НАЙ-ДОБРОТО


Въведоха ме в една килия. На тясна пейка спеше млад човек, който веднага стана и ме посрещна:
— За какво сте тука?
— Май по политически причини.
— Конспирация или какво?
— Четене в библиотеката на „Бритиш Каунсъл“.
Младежът леко подсвирна.
— Съвсем особен случай. Сигурно са го обърнали на шпионаж.
— Именно. Вие за какво сте тук?
— Моята е проста. Аз съм летец-изтребител. Бих се в защитата на София срещу американските самолети. Смятат това за престъпление. Въпреки че ние, изтребителите, не направихме нищо с нашите стари машини. Столицата беше разрушена.
Разказа ми за себе си. Обичал въздушната фотография. Правел албуми със снимки на планински върхове и мъгли. Водел фотодневник. От летището пишел писма на майка си и на годеницата си. Имал слабост и към писмовната литература.
Писмата и албумите му били конфискувани при ареста и сега ги изследвали, за да видят къде какви държавни тайни е предал на врага.
Тия хора идваха наистина буквално от гората и от мечите дупки. За тях правенето на въздушни снимки, писането на писма и колекционирането бяха работа крайно подозрителна. Те са в удивление пред всеки културен факт. Културата държи будно тяхното селско недоверие.
Нашата беседа напредваше. Мине не мине време, двама души се втурват при него посред нощ, изкарват го с един джип в нощното поле и го карат да копае гроба си. Той се усмихва:
— Седем гроба вече изкопах, не зная в кой ще ме сложат. — И такъв един спокоен, с ясносини очи.
— И защо го правят?
— За да им разкрия грандиозните тайни, които стоят в моите въздушни фотографии и в писмата до майка ми и до годеницата.
— Вие какво очаквате?
— Очаквам наистина да ме разстрелят. Те не могат да бъдат убедени, че човек може да пише два пъти седмично на майка си. Селяните пишат в къщи веднъж на три години, през другото време пращат „хабер“.
За селяните той мислеше като мене. Западът е прогресирал много, защото навреме е обуздал своите селяни.
— Наполеон — каза усмихнато — по необходимост е водил тия войни, за да даде на френските селяни някаква дейност. Да бяха останали в родината си, щяха да направят Париж на пепелища. Той разумно ги поведе да изпепеляват чужди градове.
— Не очаквате ли все пак да Ви пуснат?
— Изключено е. Те не пускат никого. В най-добрия случай концлагер. Очаквайте същото за себе си.
(...)
— Всичко е в голото селско насилие — каза той, — как убиваха: за една бразда брат брата убиваше. С вечните селски брадви. Сега размахват брадви над главите ни за по-малко от една бразда, за една въображаема бразда.


***

Надвечер в килията ми вкараха дебел човек, към 50-годишен, с превръзка на едната ръка. Неговата история се оказа проста. Бил часовникар и цял живот доставял резервни части за часовници от Швейцария срещу пощенски марки. Имал стари връзки. Като направили кооперацията, продължил с този маниер на снабдяване, защото нямало никакъв държавен внос. Задържали го за шпионаж.
— Но аз не мога да бъда шпионин — протестираше той, — защото не разбирам от нищо друго, освен от часовници. Обясних им, че това е изключителна грешка: часовникар-шпионин. Отговориха ми, че шпионите най-често се внедрявали като часовникари.
Те му ударили един сериозен бой и му счупили някаква кост на китката. Ръката му беше гипсирана, но отиваше на зле.
Сутринта дойде лекар да го прегледа. Ръката му си отиваше.
Те бяха странни хора, тия лекари, които бяха съюзници на инквизицията. Тогава имаше все още свободна лекарска практика, един лекар можеше да изкарва добре. Защо влизаха в затворите? За да ни лекуват? Прикриваха следите от насилията.
— За една глупост да изгубя ръката си? Че от какво ще живея после? Часовникар не мога да бъда, друг занаят не знам. Ще протягам ръка на улицата.
Протестът му беше напълно оправдан, човешки. След тия мъчения изхвърляха на улицата все по-често инвалиди. Така моята съученичка Жени Карастоянова я бяха изтезавали за едното нищо и се бе парализирала от кръста надолу.
Тя много плака и много се моли на някои общи приятели. Най-сетне един се смили над нея и като напускаше стаята й, остави там една стъкленичка с цианкалий. Така Жени почина — не искаше да живее немощна, парализирана.
На часовникаря също не му провървя — отрязаха му ръката. Срещнах го след години на улицата. „Каква глупост“ — каза той, — насила инвалид. И в името на какво? Като ми ампутираха ръката, не бях годен и за концлагер, та ме освободиха. Сега съм продавач, лош продавач, мъчно опаковам. А бях квалифициран човек“.
Нощта не спах отново и нито за миг не седнах. Часовникаря го изкараха за ампутация на ръката му нейде към полунощ, така че останах отново сам. Мислех върху безсмислието на нашите изтезания, които ставаха все „с предупредителна цел“, по „съветски“ маниер, за устрашение на околните. Напразно, срещу тези „предупреждения“ се издигаше здравият разум на часовникаря. Като го наблюдаваше човек, можеше да види как класическият здрав разум може да бъде и смешен.

***

Стига ни примера с Пастьор.
След френско-пруската война Франция задлъжнява на Прусия с шест милиарда златни франка. Французите виждат пред себе си море от мизерия — те не могат да изплатят тази сума за един век.
Но идват патентите на Пастьор. Чрез тях контрибуциите се изплащат за шест години. С тези пари пък Германия създава своята тежка промишленост. Това е работа на един човек!
Знаех, че върху ни не може да се посегне безнаказано, макар че в редки случаи имаше видима връзка с производството.
Блъскаха ни в затворите, трепеха ни и ни заместваха с „писатели“, „философи“, „професори“ и „академици“ (на типовете, които вадеха от разните дупки в живота, трябваше да се придава „значимост“).
Знаех, че ме унищожават, но знаех и че съм отмъстен. Общественото благоденствие не се осъществява от широкия производител. Авторските права на един естраден певец във валута (валута, която влиза в националната банка) могат да са до няколко милиона долара годишно. Срещу тия милиони се изнася един текст, един запис. За правенето на един филм отива трудът на петдесет души. Но този филм може да играе роля в националната икономика. Най-сетне, един Пикасо за един следобед сътворява картина, която струва петдесет хиляди долара!
Ние, знаех, не сме на тази висота. Но без нас, без нашия труд тия простаци трябваше да изнасят неизброими количества вагони с домати и картофи, за да купят един фотоапарат.
Пунгашите бяха имитатори. От България те щяха да правят Аржентина, да произвеждат и изнасят морета от царевица. Тази икономика съсипа впрочем самата Аржентина.
Пунгашите имаха понятия само от XIX в. Те ще произвеждат стомана №6, ще изнасят руди. Те презират интелектуализирането на труда, те не подозират икономическите типове на страните без ресурси. Те ни унищожават и така секат дървото, на което са седнали.
Знаех, че ще ме унищожат. Но аз изпитвах и диво задоволство. Със смъртта на всеки от нас тяхното собствено положение ставаше все по-безнадеждно. Те не оставяха хора, които утре да ги спасят.

***

Седях в килията си, вече без да бъда тормозен — подготовка за процеса и затвора.
Тук гадовете загубиха интерес към мен. Пращаха им нови жертви. Така че ме изоставиха на началник ареста.
Той се оказа много добро момче. Йовчо пускаше непипнати торбите на мама до мен. Мама ми изпращаше книги. Молиер на френски, „Дон Кихот“ на испански, „Гъливер“ на английски.
Тия книги са критика на цивилизацията и подхождат за затворническо четиво.
Въпреки многото брадати професори и многото катедри, аз не знам да е казано или написано нещо изключително за тях.
„Гъливер“ съдържа една особена социална доктрина. Основното противоречие за Суифт е между духовните нива. Векове след него социалната мисъл търси контрастите в имуществените отношения. Суифт е безапелационен: на арената в бой са дребнавото мислене и духът, човекът и човечетата. И това няма нищо общо с „имуществеността“.

***

Интелигентът е противопоставен на тая система поради самата си природа. Как специалистът да бъде командуван от неспециалист? Тогава унищожават интелигента. Поставят го при такива условия в лагера, че като се върне, първата му работа е да предаде ценната си библиотека за претопяване. Тогава се усмихват доволно: „И на тоя главата му увря“.
Така у нас бе унищожено едно огромно книжовно богатство, трупано поколения — от началото на миналия век. Пострадалите, оглупели, крещяха: „Тия книги ме доведоха до лагера, не искам да ги гледам!“
Имаше такъв случай: един вече бе предал книгите си на претопяване. Беше му останал един двадесеттомен „Ларус“. Седим и гледаме книгите: в зелена кожа със златни надписи.
— Продай ми ги — казвам, — не ги гори.
Той преглъща.
— Не смея — казва плахо, — като им гледам златните надписи, като че виждам пламъци от ада на концлагера.

***

От Кезока, содо-лимонададжията, чух следната елегия:
— Няма вече живот. Кучето на двора, котката върху миндера? Тия нема да го позволят. Овошки, пчели, всичко си отива и не можеш да кажеш защо. Хората намразиха домовете си. Тия, комунистите, никога не са живели, нито ще живеят. Те само се ядат, от сутрин до вечер, помежду си и с другите. Се това си мислят: какво кому да вземат, кого да утепат, кого да пребият. Що за хора са? Откъде се взеха?

***

Възпитателят изнасяше и разни доклади. Беше забранено след докладите да му се задават въпроси.

Един ден тоя тиквеник излезе с ново определение за „кулака“. Кулак не е селянинът, който има много земя, а този, който прави интензивно земеделие: овошки, индустриални култури, пчели, бубарство и т.н.

Когато ме вземат дяволите, нищо не може да ме спре. Аз станах и заявих, че това е лъжа и в партийната документация го няма. Това е теория на застоя и регреса. Вместо интензивно земеделие навсякъде, където е възможно, е налице един пълен упадък и на елементарните житни култури.

Можеха да ме хвърлят в карцер, да възобновят следствието, да ме съдят, да ме разстрелят. Но аз така нажежих залата, че предпочетоха да преглътнат. Ако станеха безредици в лагера и тях можеше да накажат, че са ги предизвикали. Така минах метър.

Навън ме спря един възрастен човек. Оказа се, че е овощар. Заговори поетично:

— Какво знаят за дървото тези хора? Знаят само да му оберат плодовете, да го ограбят. Те не знаят да говорят с него, както говорим ние, овощарите.

От баща си моят овощар наследил „едно голо бърдо“ от двадесетина декара, една земя, която никога не е била обработвана, защото била песъклива.

Мъчително, година след година нашият овощар я превръщал в градина. Мъчително намирал подходящите сортове, правел големи дупки, торял ги, правел сам кладенци, за да напоява дърветата.

От най-бедния селянин станал най-богатият. Не че купил още земя или имоти. Стигала му тази огромна градина от двадесет декара. От пчелите изкарвал по пет тона мед, варял ракия, продавал в града плодове.

Първият, когото подгонили, бил той. Овощарят им казал:

— Аз пък мислех това за социализъм: където има мъртвило — да бликне живот и трудът да преобрази пущинаците...

— Ти не ни разправяй врели-некипели. Хайде у бумбако!

— Животът, който заслужаваше да се живее — каза той, — си отиде. С тия хора нищо не става: нито веселие, нито работа. Те са дошли всеки двор да отровят, всичко да осакатят, всичко да развалят.

Първата работа на новото текезесе била изсичането на неговата градина.

— Но за какво живее човек? Да вика „ура“ на глупаците ли?

Цялата книга можете да намерите тук:
https://chitanka.info/book/8741-kladenetsyt-na-mylchanieto

Кладенецът на мълчанието: Причини за присъда

Миналата година качих книгата на Владимир Николов (известен като Владимир Свинтила) "Кладенецът на мълчанието" в Читанка. В нея се разказва за един среден (не твърде кошмарен) комунистически концлагер. 

Книгата има своите слаби страни, но има и много силни и точни описания на комунистическия начин на живот. Тук съм подбрал някой от най-добрите (според мен) описания на абсурда в нея:



ПРИЧИНИ ЗА ПРИСЪДА


Например Иван бе текстилен техник. Неговият брат починал и оставил вдовица с дете. Иван гледал детето като свое. С брата имали един апартамент от две стаи. Иван решил да не се жени, за да не се опънат отношенията със снахата.

Но снахата си намерила любовник кадесар. Иван го пратили в лагер, двамата се оженили и взели и неговата стая. Така практично разрешили въпроса си.

Иван е съзерцателен човек, сдържан, за снаха си говори без озлобление, без закани, обективно. Обича да казва: „Виждате ли как се решават имуществени отношения“.

С него ние седим и часове обсъждаме битието си, обективните възможности да се просъществува. Той не е песимист. Първият бяс ще мине и след това ще може да се работи.

***

Междувременно ставаха различни събития. Имаше някакви „избори“ и сталинистите вкарваха в кауша „провинилите се лица“.

Каушът се пълнеше.

Умря Георги Димитров. Натъпкаха кауша с хора, които се били радвали на смъртта му. Напредваха нещата около Трайчо Костов.

По повод на събитията растеше анекдотиката.

Трима братя се събрали да си пийнат — тихо и кротко. Пийнали си и легнали да спят. През нощта полицията нахълтала. Арестувала ги за това, че се били „радвали“.

— Пили сте по повод смъртта на Димитров!

— Ама чакайте, от смъртта му мина една седмица. През това време и вие сте пили.

— Хитри сте. Не сте пили веднага, почакали сте да мине време. — Сега и тримата бяха при мене. Изтрезняваха.


***


Използвах идването на един лагерист техник, който се опитваше да задейства нашите помпи. Додето той се занимава с помпите, можех да отсъствам от забоя.

Неговата пък вина е направо смешна. Той бе пернишки адвокат. За рождения си ден поканил гости. Развеселен, взел малкия си син на ръце и му запял глезено една песничка: „Да се уцим, да лаботим, да стлоим зивота нов“. Рано сутринта го арестували за това, че пеел извратено партиен марш. За тази глупост — затвор и то какъв!


***


По това време аз работех в пътеходната и имах малко време да чета. Седях на слънце пред бараката, когато в двора на лагера влезе голям камион с някакви материали. Трима или четирима лагеристи извикаха в едно гърло: „Серафиме, бягай. Иде камионът“.

Човекът, към когото бе отправен този вик, страхливо се прибра към бараката и седна. Видях, че трепереше с цялото си тяло.

Зад такива епизоди в лагерния живот винаги се крие нещо забележително или страшно. Скоро се осведомих. Историята бе такава.

Във Владая имало по това време фабрика за изкуствени мрамори. Повечето работници идвали от Княжево. Тъй като нямало рейс, използвали връщащи се от София за Перник празни камиони от въглища.

Шофьорите спирали на уреченото място и след това пред фабриката. Серафим бил работник в тази фабрика.

Една вечер валял проливен дъжд. Серафим се качил бързо на един спрял камион. Видял, че до будката на шофьора се притискат няколко души, но това не му направило впечатление — сигурно са негови колеги от фабриката.

Но камионът не спрял пред фабриката. Серафим се разтревожил, станал, приближил се до групата да им каже да потропат на шофьора да спре. Потупал един от тия хора по рамото, но оня му опрял автомат в гърдите. Повалил го с два удара на земята и го смъкнали до другите арестанти.

Докарали го в лагера, но не съобщили какво е станало. Гершанов му теглил голям бой за това, че няма заповед за задържане. Никой не обърнал внимание на неговите обяснения и протести.

Когато разказал в бараката невероятната си история, тя предизвикала хомерически смях.

Оттук нататък всичко вървеше зле за Серафим. Искат сведения за него във фабриката. Получават най-лоши. Поиска ли сведения полицията за арестуван, тя очаква най-лоши характеристики. Ако някой не се съобрази с нейното изискване, сам се озовава в лагер.

Серафим бе дълбоко объркан, както Младен. Той имал дори някакво участие във взимането на властта през 1944 г., поради това неговото просто сърце му подсказвало, че може да бъде сигурен във всичко.


***


Тук е и човекът, който „допълва бройката“. Не им стигали арестантите, хванали един минувач от улицата. Този минувач е майстор сладкар, не се занимавал никога с нищо друго освен сладкарство. Той седи на пейката, върти пръсти и разсъждава:

— Щом са стигнали дотам, да те подберат от улицата, и тяхната не е лесна.

Това за подбирането от улицата не е лъжа.

По-късно, като излязохме от лагера с Жорж Мицков, и на мен се случи следното.

Вървяхме по Мария Луиза към Лъвовия мост. Изведнъж по улицата край нас настъпи паника. Хора започнаха да тичат. Всичко ставаше в пълно мълчание, като на ням филм. Някакви хора спираха този или онзи.

— Хайка — каза Жорж. — Хванат ли ни, свършено е. И двамата сме бивши лагеристи. Пак в лагер, сега в Белене.

Арестите ставаха около нас. Тогава нахлухме в някаква врата, минахме през стълбището и излязохме в задния двор. Под един висок балкон се оказахме скрити и за жителите на дома.

Започна да вали. Стояхме и гледахме капките. И мислехме за кучешкия си живот.

Няма значение, че аз вече печатах в пресата, че имах някакво признание. За тях аз бях и си оставах „гад“ (както и те за мене!).

Излязохме надвечер. Улицата бе напълно пуста и измита от дъжда.

Сладкарят по-нататък пострада лошо. Не му простиха, че той, един от „неутралните“ (това го декларираше непрекъснато), е дошъл в лагера. Неопитен, успяха нещо да го преметнат и го преместиха в Белене. Помогнаха криминалните.


***


Имаме много македонци. Едните са наказани, защото при Тито се писали българи, а не македонци, другите — за това, че след Тито се наричат македонци.

Никакви сериозни обвинения не могат да се отправят към едните или към другите. Самото правителство още няма никаква яснота по този национален проблем. Но затова пък лесно праща на лагер.



Цялата книга можете да намерите тук:

https://chitanka.info/book/8741-kladenetsyt-na-mylchanieto

Сбогуване с феминизма 7.2

Последният Tomb Raider имаше за цел да направи от Лара истинска героиня. И успя. Покъртителното е, че дори не можех да възприема Лара сексуално - тя прекарва повечето време ранена, раната ѝ понякога се отваря, гази из опасно мръсна вода, а често и двете едновременно, та последното нещо, за което мога да си мисля, е секс. Дрешките ѝ са най-обикновени, няма го вече големия и ханш и огромните ѝ гърди, цялата игра е посветена на психологическото и физическо изпитание, което преминава. Нещо повече, впоследствие се оказа, че самият сценарий е писан от жена - Риана Пратчет, дъщерята на Тери Пратчет.

Сбогуване с феминизма (7.1)

"Феминизмът е ценен в просветителско отношение. В това да разкрива и да посочва двойните стандарти, несправедливостта..."

Гледам тези изречения, част от черновите за тези есета, писани преди половин година, и не мога да повярвам на очите си.

Кой е написал това?
Аз ли съм бил толкова заблуден и наивен? 
Как е възможно да съм бил убеден в това?

Това впрочем са чувства, които почти всеки човек, напускащ дадена религия и разделящ се с "красивата" си вяра, изпитва. И аз съм ги изпитвал неведнъж. За съжаление, човешкият разум по природа е склонен към религия и понякога дори и най-внимателните не могат да се спасят от нейните капани.
След раздялата с религията, разбира се, идва раздразнението и отиването в друга крайност. Феминизмът и неговите "критики" на действителността все повече и повече ме дразнят. Да вземем например следното филмче.





Бих искал да запитам какво точно е новото тук? Сблъсъкът между родители и деца във връзка с това кое е сексуално приемливо? Фактът, че около четиринадесетата си година и момчета, и момичета трябва да се борят да покриват сексуалните стандарти на собствения си пол, и че сексуалната селекция е безмилостна? Фактът, че тяхната обърканост може да им струва социалната репутация в нашето пуританско общество? Фактът, че когато няма на какво друго да заложат, ще заложат на материалното? Фактът, че негативите на всяка нова технология се виждат най-напред, преди пластовете да се наместят и да се пожънат позитивите?

Каква е тази принципно нова заплаха, и нима е невиждана досега в историята? Какво би могло да се промени към по-добро, предвид, че начинът, по който се размножаваме, не се е променил за последните няколко милиона години? И най-вече: какво може да предложи феминизмът, освен възмутен шок, горчивина, пуритански морални проповеди и опити за цензура и контрол?

Бях решил да спра да пиша по темата. Но след като бях провокиран от Енея, реших да публикувам последната, седма част на есето по начин, сравним с пътя, изминат от стрелата на Зенон.
Казано с други думи, достатъчно голяма част от черновата, която писах миналото лято, почти не е боклук и почти става за четене, така че я публикувам без особени редакции като част 7.1.
Ето я.

Разминаване с феминизма (6)

Октомври 2005-та, мрачен дъждовен следобед. В офиса сме.

- Ние с Драгош се знаехме още от преди това бе, тъпаци! - пошегува се Емо с характерната си полуусмивка.
Беше ми трудно да сдържа смеха си.
- Абе... - той внезапно се огледа - кой седи там в коридора? Ако е момиче, да му помогнем, ако е момче - да се оправя!

Добрият стар шегаджия Емо. Феминистите биха казали, че думите му се дължат на социална норма, а привържениците на еволюционната психология биха ги отдали на инстинкти. Внимателният читател вече знае, че за мен лично нито едното, нито другото са в корена на проблема - според мен тези думи са директно последствие от механиката на секса, от различните плюсове и минуси, ползи и щети, които двата пола получават директно от самия секс.
Ще оставя думите на Емо да повисят във въздуха и ще се върна към тях по-късно. За начало, вместо за секс, нека поговорим за нещо по-скучно - за политика и икономика.

Разминаване с феминизма (5)

<продължение от част 4>

В тази група есета става дума за порнография, проституция и изнасилване. Теми, които свързваме с насилие, робство, или в най-добрия случай, унижение. Теми, които силно вълнуват и феминизма.
Преди пет години, когато взех решението да пиша за феминизъм онлайн, съм написал в една от черновите си:

"Всяко унижение и насилие в крайна сметка опира до това, че превръща хората в предмети. Дали тези предмети са трупове, роби, играчки или нещо друго, зависи от ситуацията, но общият принцип е един и същ. Злото - това е опит да опредметиш и себе си, и другите.

Свободата, осъзнатостта и човечността са много крехки. Много е лесно да бъдат смачкани, много е лесно ги загубим, ако си затваряме очите за неудобни истини. Не искам да бъдем кукли, марионетки, които не виждат конците, които ги държат и движат. Не искам хората да бъдат превръщани в предмети. 

Затова съм феминист."

Макар че все още бих могъл да се подпиша под този текст, вече никак не съм уверен, че етикетът "феминист" е подходящ за мен. Да не забравяме и че тъй като според черно-белия мироглед на Denia вече съм ВРАГ, би следвало тази серия есета да не се казва "Разминаване с феминизма", а направо "Сбогуване с феминизма".

Така да бъде. Критичният момент, в който бях принуден да призная пред себе си, че изглежда не съм в правилния отбор, беше през декември миналата година, когато попаднах на блога на една пенсионирана проститутка, пишеща под псевдонима Маги МакНийл. Тя считаше "нео-феминистите", както ги нарича, за най-големи врагове на колежките й, създавайки за тях път към ада, постлан с добрите им феминистични намерения. Множеството й разкази показваха, че идеалите и заблужденията на феминисти - активисти допринасят за съвсем реални жертви в реалния свят. А също така, в личен план, тя ми помогна да приема сексуалността си, която немалко по-чувствителни мъже се опитват да отрекат или за която се самообвиняват без изгледи за успех.

Разминаване с феминизма (4)

(продължава от част 3)

С тази рисувана феичка (за която почти нищо не знам) много, МНОГО искам да правя секс само заради начина, по който е анимирана - това според феминистката dolcevita е болестно състояние (а предполагам и според всеки, който не е анимационен нърд...)

Веднъж Longanlon и феминистката DolceVita имаха интересна размяна на реплики, свързана с това, че DolceVita се опитваше да определи един стандарт за "здрава" сексуалност, базиран (каква изненада) на личната й сексуалност.

Немалко жени правят същото. Чувал съм неведнъж жени да казват: "Да се възбуждаш от рисувани картинки е болестно състояние" или "Но кому може да са нужни порнографията и проституцията? Те са напълно безсмислени".  Чувал съм дори "Вие, мъжете, сте напълно сбъркани" (по повод това, че имаме желание да правим секс с почти всяка млада жена, която мине наоколо).
Разбира се, жените, на които принадлежат тези изказвания не се досещат, че другият отбор в безсмислената Игра среща съвсем различни проблеми от тях.

Разминаване с феминизма (3)

<продължава от част 2>

Slick от Sinfest прави каквото може

Нещо, което не само феминистките, но и всички обикновени жени не могат да понасят, са т.нар. pickup artists. Разбирам отлично защо всеки съвет, излязъл от устата на pickup artist им изглежда смехотворно нелеп (в най-добрия случай) или прилича на обидно използвачески план на чикиджия, който нищо не разбира от жени (в по-лошия). Невярно, абсурдно, унизително - така звучат лекциите на pickup artist-ите за жените.

Само че pickup artist-ите не пишат за жените. От своята страна на барикадата е почти невъзможно за жените да разберат какво всъщност правят pickup artist-ите и защо, и как е възможно действията им изобщо да имат някакъв смисъл или полезност.

Разминаване с феминизма (2)

(продължава от част 1)

Прасенцето Squig от Sinfest попада в Pornland

Унизителната порнография

Секс-негативните феминисти често казват: "Ние не се опитваме да отречем секса, а просто да направим сексуалните отношения по-човечни". Но какво точно значи "човечни сексуални отношения"?

Малкото жени, с които съм бил, са споделяли с мен, че проявявам ласки, нежност и внимание в секса, с каквито не са свикнали. Въпреки това аз потребявам грубоватата, механистична порнография, понякога и на гаджетата ми, и на мен са ни харесвали някои дребни и чисто символични грубости в секса и това противоречие трябва да бъде изяснено.

Разминаване с феминизма (1)

Едно от най-популярните есета в този блог е Двоен аршин. Това е страницата, получила най-много посещения на световно неизвестния ми сайт. Заради него напълно непознати за мен жени и девойки се свързаха с мен и искаха да се запознаем. Немалко от тях си бяха изградили някакъв идеализиран образ за мен, но мисля, че успях да ги разочаровам до една... Както и да е, това не е по темата.

"Двоен аршин" е есето, което ме причисли към редиците на феминистите - блогъри в България. Впоследствие бях поканен да се присъединя като автор към блог за феминизъм и написах поредица от есета и очерци за него - направил съм списък на тези текстове ето тук.

Аз все още мога да се подпиша под всяко едно от тези есета - убежденията ми не са претърпели драстичен обрат (макар че за другите феминисти ще изглежда точно така).

Всъщност още в старите ми есета - "Това е така, защото е така" и "Двоен аршин" съм засегнал същото, за което ще говоря и сега. Ако се вгледате внимателно, ще видите, че в тях има и пасажи, които звучат... странно и се разминават с феминизма.

Цитирам завършека на "Двоен аршин" (така, както е публикуван в моя личен блог; за публикацията във Феминисткия блог бях махнал няколко неудобни за общоприетата идеология изречения). Ето ги и тях:

Детската градина (2): Силвия

Една от първите гледки, които ме посрещна в детската градина, беше на едно дете, което глътна ЦЕЛИЯ сапун в банята. Другарката се ядоса, и (доколкото помня) се разкрещя, че то след малко ще повърне. Кратка пауза, в която секундите мълчаливо изтичаха... И наистина, думите й се сбъднаха и детето повърна сапуна. Гледката беше противна. За първи път през живота си виждах такова нещо, но с нищо не издадох изненадата си пред другите. Бях се настроил за това, че се намирам в ада и че всякакви шокиращи неща следваше да бъдат нормални.

Представата за повърнатия от детето сапун не попречи на обяда ми, защото вече бях научен, че винаги трябва да изяждам 100% от храната без значение от това как се чувствам.
Въпреки това първо проверих порцията си за скрити изненади. В това място единствено параноята можеше да гарантира оцеляване. Докато проверявах дали млякото е чисто, една капка от лъжицата падна върху панталоните ми. Бързо я обърсах. В този момент чух гласа на другарката, която каза на всички деца:

- Вижте. Окапа се, защото е Жилов.

Единствената цел на тези думи беше да бъда обиден публично и това беше повече от очевидно. Това, което ме притесни обаче, беше съвсем друго.
В мен напираха въпроси:
Защо каза "Жилов", а не "Веско"? Какво общо имаше това, че фамилията ми беше Жилов, с това, че се бях окапал? Откога името, което са ти дали, определя способността да държиш лъжица? И още: ако се бях родил с името на някое друго дете, щях да боравя по-добре с лъжицата ли?

Опитвах се да открия в казаното някакъв скрит от мен смисъл, но ставаше повече от очевидно, че такъв няма. Това беше толкова глупав и неиздържан опит за обида. За пореден път възрастните се компрометираха в моите очи с говорене на глупости. Това ме притесни, защото означаваше, че изобщо не може да им се разчита.

Аз се досетих какво наистина означават тези думи, и истинското им значение дойде след малко:
- Хвалиш се, че на пет години свириш на пиано и можеш да четеш... (никога не се бях хвалил. Хвалеше ме баба и много ми вредеше с това, а и не само с това.), а не можеш едно мляко да изядеш. Ти си като Силвия.

В това време Силвия седеше под масата и въргаляше обелено варено яйце в мръсотията и праха. Това твърдение също не сполучи да ме обиди. Аз наистина бях като Силвия и не се срамувах от това.

***

Силвия беше първото момиче, с което станахме другарчета. Бях само на пет годинки. Тя също. Но макар че тялото й беше на тази възраст, се държеше като бебе. Не можеше да говори, а рисунките й бяха безформени драсканици.

Със Силвия не бяхме Истински Деца. Едно от първите неща, които научих, е, че от мен се очаква да мога да тупкам топка. Всяко Истинско Дете на света би трябвало да го може, а аз за първи път виждах топка и нямах и идея какво точно се предполага да направя. Стояхме със Силвия в двора, и след малко опити схванах чалъма (Силви, за мое съжаление - не, въпреки, че се опитвах да й обясня). На третия ден вече бях достигнал завиден личен рекорд по непрестанно тупкане на топка. Това ме зарадва, но интересното е, че нямах илюзии. Не очаквах, че успехът ми ще доведе до това да бъда обявен за Истинско Дете - вече бях наясно, че в цялата тая работа няма нищо честно, така че дори и на носа си да се изправех, все тая.

Защитавах Силвия от другите деца. Те ни обявиха за гарджета. Нямах нищо против това да беше вярно: ако бяхме гарджета, щяхме поне да разперим криле и да отлетим от този затвор. По-късно напуснах детската градина. До мен стигнаха истории, че в училище са унижавали Силвия по най-различни начини, например карали са я да пие вода от локвите и да яде кал. Силвия отишла в специализирано училище и о, чудо, след няколко години стана сравнително нормален човек, докато аз така и не се оправих.

Силвия няма как да ме помни. Но аз я помня.

P.S. Името й в този разказ е сменено, разбира се.

Кукла

Епизод 2: Богът на Морето

(продължение от епизод 1)

Не знам как успяхме да се озовем затворени в тази студена стая. Вратата просто се затръшна зад гърба ни и ни остави като животни в капан.

- Зий'ла...

Гласът на Нони ме дразни.

- Зий'ла...

Таванът е обхванат от лед. В стените има ниши със замразени кутии.

- Недей да се предаваш.

Глупости, глупости. Недей да се предаваш. Млъкни, мамка му. Защо не разбираш колко не на място са думите ти? Толкова съм уморена. Замълчи и ме остави да поспя. Просто искам да заспя.

- Не можем да останем тук завинаги.

(закотвени

- Не можем да останем.

(...закотвени...

(Виж ти! Делфин, побит на висок кол, забучен сред морската шир. Пищи скърцащо. Тялото му се огъва в смешна агония. Какъв майтап. Не издържам. Направо ще се попикая от смях.

- Зий'ла! Зий'ла! Чуваш ли ме, Зий'ла!

(Капитане! Капитане! Чувате ли ме, капитане! КАПИТАНЕ-Е-Е-Е-Е! Ще потънем! Какво да правим! Това не е беда, юнга! Нима Богът на Морето не е помислил за нас, още, докато го е създавал? Нима, (славно и прославлено да е Името Му) не е побил на кол безброй невинни морски звезди, делфини и русалки, само защото е знаел, че болката им по-късно ще служи като компас на изгубените моряци? Взирайте се в мъглата за Гърчещия се Делфин и определете курса по него! Конвулсиите на тая пущина винаги сочат точно на югосевер.

(Какво си мислите вие? Този кораб е нашият дом. На мен и на Капитана. И на навигатора... Тя е малко луда, ама нищо. Няма да се дадем. Тук си ни е добре.

(И аз се взирам. Я чакай малко, това не е делфин. Това е русалка! Колко е добър нашият Господ, побил е на кол цяла русалка само и само за да ни покаже пътя. Сигурно вече от месеци животът в нея гасне, ала Богът на морето (всичко е промислил, хвала Нему!) поддържа с магия агонията им, докато не се родят следващите.

- Нони! - усмихвам се аз. - Виж! Не делфин, а...
Изведнъж Нони ме удря. И пак. И пак. Когато се изправям, замаяно виждам как тя плува към русалката.

Обзема ме ужас. Сякаш винаги съм го знаела. Сякаш последното парче мозайка е дошло на мястото си. Защо не се досетих от самото начало? Защо изобщо я взехме на борда?

Нони се опитва да освободи русалката. Заради поддържащата магия раните на съществото ще заздравеят и то ще отплува на свобода.

- Какво правиш, вещице?

Усещам как вълните се променят. Бурята се надига.

- Спри! Ще прогневим Бога на морето!

- Този Бог не ни е нужен.

Безумие. Луда ли си? Луда си. Ти си луда.

Та без Него и светлата му пътека ние сме просто една жалка тресчица в това безкрайно море!
Как да ти го обясня? Не го ли усещаш?

Не. Не бива да споря с покварени. Няма време.
Някой препречва пътя ми.
Механикът. Севърн.
- Това е саботаж! - крещя му.
- Да. Това е саботаж. - отговаря той.
Предатели. Всички са предатели. Но Севърн е слаб, като всеки неверник. Пребивам го със собственото му оръжие. Скачам и плувам към русалката. Безбожницата вече я е положила във водата. Опитва се да я защити. Безуспешно. Срязвам крака й със заострената си раковина. Нони се паникьосва и потъва. Опитвам се да върна русалката обратно върху острието - съдбата, която й е отредена. Но не мога. Много е тежка.

Тази русалка е последния ни ориентир, ще загубим и него... Поне да можех да я разчета... Но как да разпозная посоките на света по нея? Трябва да попитам капитана. А защо да не опитам сама? Откъде да започна?

Синьо. Сини са устните й. Косите й са сини, очите й са сини. Синя е кръвта, изтекла от обезобразеното й тяло. Изведнъж впива студените си пръсти в кожата ми и започва да ме дърпа. Иска да ми каже нещо, а от очите й се стичат тихи сини сълзи. О, не, защо не повиках Капитана, защо ми трябваше да се забърквам в това

Зий'ла!!

(късно е вече. бурята идва. светът се разпада. корабът...

ЗИЙ'ЛА!!

(русалката продължава да ме дърпа

Зий'ла, събуди се, моля те, събуди се

(не! корабът ми, не ми взимайте кораба!

ЗИЙ'ЛА, СЪБУДИ СЕ

(Не ми го отнемайте!! Той си е мой! Дайте си ми го-о-о!

Кой крещи? Някой крещи и се опитва да

(ми вземе кораба! Нееее! Корабчето ми! Как ще живея без него сега!

Нони! Нони крещеше. Каква лудница. Искам да спре.

Ще заспя отново и няма да давам повече на никого да се опитва да ме събужда. А сега тихо. Оставете ме да си почина.

(Малък черен айсберг

ТРЯС

(Малък черен айсберг

ТРЯС

Бях се облегнала на рафт със замразени кутии и ме болеше. Минаха десетина секунди, докато разбера, че ме е ударила. Но не защото ме беше ударила много бързо, а просто защото аз проумявах твърде бавно.

- Благодаря ти, че я удари - обажда се Вратата.

Долната ми устна се беше подула. Сигурно изглеждах идиотски.

- Да, бе - рекох. - Благодаря, че ме удари.

- За теб - винаги - ухилва се Нони.

Мълча. Тя говори нещо, но аз не внимавам. Все още е студено, от устата й излиза пара, празна като приказките й. Сънят избледнява и усещам, че ако не го уловя, ще загубя нещо много, много важно.

- Намерих изход - продължава тя, а на крака й се вижда белегът от раковината. - На стената имаше вдлъбнатина, точно с формата на Вратата. Виждаш ли, добре беше, че я взехме.

- Да - казвам. - Беше права. - Как удържам такова спокойствие, след като в мен гори пожар?
Нони измъква душата на Вратата от дупката и тя отново угасва.

Значи така. През цялото това време си била ти. Това не беше просто сън. Спомените ми започват да се връщат. Тук сме, защото сме прогневили Бога. За това по един или друг начин си виновна ти. Ти. Ти. Ти. А аз без вина плащам за твоето чудовищно престъпление.

С мъка сдържам сълзите си. Толкова е горчиво и черно. Толкова е... нечестно. Всички са ме предали. Дори Бог ме е изоставил.
Нони носи вратата в прегръдка, сякаш е нейно уродливо дете.
Нони е полезна. Но скоро ще си плати. Когато най-малко го очаква. Дано само не си спомня по-бързо от мен.

Да не бъдем буквалисти - 3

Мая М. в два свои коментара обясни много добре каква идея стои зад първата част от "буквалистичната" ми поредица.

"Да кажем, че някой учебник дава грешна формула за изчисляване на скоростта въз основа на началната скорост, ускорението и времето. Хората, които използват формулата и съответно получават грешен резултат (при което коли и влакове стават на пепел), са наричани фундаменталисти и екстремисти. Хората, които използват вярната формула и посочват къде са грешките в учебника, са наричани нетолерантни, ислямофоби, расисти и какви ли не още. Единствените, които се измъкват сухи, са тези, които използват вярната формула, казвайки обаче, че са я взели от учебника и само тук-там може би са поизтълкували някои неясни местенца или по-право са видели истинското им значение, което е по-скоро алегорично, отколкото буквално. Хайде де."

"Веднъж и аз спорих с Лид на тази тема и й изтъкнах, че ако предварително решиш да приписваш на даден текст благородно значение, дори ако то не само не съвпада с буквалното, ами и пряко му противоречи... то тогава и "Майн кампф" ще се окаже възвисяващо четиво."

P.S. Преди малко един приятел ми каза, че в facebook модата е да пишеш, че си по политически убеждения либерал, а по религиозни - християнин. "Християнин - либерал" - смайващ оксиморон! Бих го сравнил с "вампир - хуманист" - не че е невъзможно, но въпросният "вампир" или трябва постоянно да подтиска жаждата си, или просто е от ония, на които кашата в главата им е достатъчна, та да заявят:
"аз съм вампир, но вампирството няма нищо общо с пиенето на кръв".

С това се надявам да приключа поредицата за буквализма и да се насоча към друга своя любима тема.
Разтапянето.
До скоро.

Да не бъдем буквалисти - 2

Сред диамантени залежи,
сред болни, гладни и невежи,
деца с оръжие боравят,
и труповете не заравят.

Хор:
Така ги Господ възпитава,
с страдание ги възвисява.
Това привидно са беди,
но всичко ще се нареди.

Момиче кривна във Иран
от пътя си предначертан.
И там, до близката джамия,
тълпата с камъни уби я.

Хор:
Но явно туй и заслужава:
била й Кармата такава.
Туй просто е фрагмент чудесен
от плана мъдър и небесен.

***

Обичам вярата, защото
тя чудно оправдава злото.
Криви, прикрива и добавя,
и всичко лесно се забравя.

Безсмислицата става план,
а социалният капан
и мъката не затъпяват
ума ти, даже го спасяват.

Смърт няма, злото е измама.
Каква прекрасна панорама!
И вместо да си във бунище,
на ново стъпваш ти равнище.

Таз светла истина пречиста
абсурдна е за буквалиста.
Като прасе в земята рови,
душата си безсмъртна трови.

"По хляба ни гадина лази
и носи болест и зарази.
В червата ни живеят глисти..."
Е, да не бъдем буквалисти!

Да готвим вместо туй сърцето
да се пресели на небето,
че колкото и да смърди,
душата ще се прероди.


Миналата седмица, благодарение на Nicodile и Longanlon, не-буквалистите най-накрая ми скочиха. Сега разбирам колко глупаво е било, че толкова години се въздържах от "безсмислени" спорове. Освен коментарите ми при тях, можете да видите и какво съм коментирал при Scanman.
P.S. Самата Lyd също се включи.

Детската градина: Затворът (1)

Когато стъпих в детската градина, за първи път виждах други деца. Всъщност и преди бях виждал, но не толкова много, и за толкова дълго време.

Тези деца се държаха много странно.

Момчетата тичаха, блъскаха се и крещяха с всичка сила. На косъм избегнах няколко опасни сблъсъка. Обстановката изглеждаше враждебна и неприятна. Но нямаше как, трябваше да се оправям някак. Като видях, че няма да престанат да крещят, попитах:

- Какво правите?

- ИГРАЕМ НА ВОЙНАААА!!!!!! - изрева едно момченце и продължи да тича, вика и да крещи заедно с другите.

"Но защо играят на война? Нали войната е нещо лошо?" - зачудих се аз. Този въпрос се вряза в паметта ми, защото беше един от въпросите, на които не можах да намеря отговор (като оня с ръцете). Въпреки старанието си, не можах да намеря никакъв смисъл в играта. Затова, избягвайки неприятни сблъсъци с беснуващите Момчета, се насочих към по-обещаваща форма на живот, Момичетата.

Момичетата си играеха с кукли. Аз също имах соц-кукла, та ето нещо, с което имах някакъв опит. Моята идея за игра с кукли беше да разигравам куклен театър с тях - примерно загубили са се в гората, слезли са в долната Земя или нещо такова, и трябва да намерят пътя обратно. Момиченцето, което наблюдавах, обаче, хранеше куклата си и я приспиваше, което ми се видя доста еднообразно и досадно. Освен това, въпреки че куклите бяха на всички, момичетата яростно ги бранеха като своя собственост.

Изправен пред избора да викам, блъскам и крещя сред глутница зверове или пък да задуша някоя безпомощна кукла в грижите си... реших просто да не играя на нищо. В детската градина нямаше и книжки, така че единственото, което можех да правя, беше да седя и да гледам през прозореца.

***
(думи от това време, записани от майка ми)

- Днес закусвах чай и филия, намазана с нищо. От тая страна - нищо, и от другата страна - нищо.

***

По случай четвъртия ми рожден ден ми бяха подарили тъмносин руски часовник "Заря" - истински, а не играчка. Времето течеше бавно. Да пренавивам стрелките нямаше смисъл, но ми хрумна нещо друго. Молех се на часовника да направи така, че времето да минава по-бързо, докато ме вземат.
Не помагаше.
Обаче, когато времето вече беше минало, изглеждаше, че часовникът е помогнал то да стигне до този момент направо мигновено.
Така измислих първата си религия.

След няколко дни се случи нещо интересно. В коридора пристигнаха кухи като геврек, квадратни и правоъгълни дървени сглобки. Четири такива квадратчета, закачени едно за друго, бяха високи колкото едно дете. Никой не им обръщаше внимание. Открих, че лесно се свързват във всякакви форми: стълба, ограда, столче. И се въодушевих, защото най-накрая се беше появило нещо вълнуващо.

- Хей, вижте! Хайде да построим нещо! - извиках.
Момчетата се приближиха.
- Да - каза едно Момченце, чието име не помня. - Ще построим Затвор.
- Затвор?
- Да, Затвор! И ще Затворим деца вътре!

Внезапно ми се отщя да строя.

***
(думи от това време, записани от майка ми)

- Обичам момичетата повече от момчетата. По-харесвам другарката, която е като момиченце.
[като дете предпочитах компанията на учителите, възрастните и момичетата, защото с тях можеше да се говори по смислени теми]
***

Застанах встрани и гледах как Момчетата започват строежа на Затвора. Трябваше да ги спра. Но как?
Приближих се до Хлапето, чието име не помня.

- Искам да бъда затворник. - казах му аз.
- Добре, но само ако слушаш! - каза то.
Усетих това като чудовищно нахалство - не стига, че доброволно ставах затворник, ами трябваше и да го заслужа! Но премълчах. Беше важно да успея.

Исках да бъда в незавидното положение на затворник по две причини. Другата алтернатива беше да бъда затворител (което в никакъв случай не исках), или да остана извън играта (което също не исках).

***
(думи от това време, записани от майка ми)

- Мамо, ела да ти кажа нещо. Моля ти се.
...
...
(втренчено и шепнешком)
- Който е добър, е крив, а който е лош, е прав.

***

Късният следобед. Нито едно друго момче не беше доброволец за затвора, всички искаха да бъдат затворители. За сметка на това Момичетата някак естествено и закономерно се оказаха затворнички.

Аз бях на страната на Момичетата - с Момичетата поне можеше да се проведе читав разговор, как да не ме спечелят на своя страна? Светла стоеше в един ъгъл и ми показа своята хитра идея. Нейното по-дребно, слабо и пъргаво телце можеше да се провре през правоъгълната сглобка в една от стените. Тя щеше да се промуши и да избяга (освен това бягаше много бързо), увличайки повечето момчета след себе си с обиди и най-вече с разнообразно плезене. През това време аз щях бързо да се покатеря върху един погрешно свързан ъгъл, да отворя входа и да освободя всички. Тъй като засега никой не ни обръщаше внимание, имахме време дори да изпробваме плана частично.

Но имаше едно нещо, което можеше да попречи на плана ни. Момчетата можеше изобщо да не успеят да построят Затвора около нас, защото изграждаха последната стена погрешно. Нямаше да им стигнат сглобките. Исках да им обясня защо грешат и да им предложа начин, по който щяха не само да им стигнат, но дори да им хартисат сглобки. Уви, не ми беше даден шанс да го обясня ясно, защо
- Млъквай!
то бях ударен по средата на изречението от Момчето, чието име не помня.

Паднах, но вместо да се разрева, се разсмях. Започнах да се въргалям от смях. Хлапето не можа да понесе това.

- Защо се смееш?! Ти си затворник и не можеш да се смееш! - изкрещя възмутено то.

- Защото загубихте - казах.

Коленичих на земята в "килията", защото се бях изморил, и зачаках. Никой вече не ми обръщаше внимание. Момчетата продължаваха да строят Затвора. След време с изненада откриха, че сглобките им не стигат, за да завършат последната стена. Бяха разочаровани.

Аз бях много, много по-разочарован от тях. Щеше ми се да не бях прав, да бяха успели и да опитаме плана за бягство със Светла. Това щеше да бъде вълнуващо и интересно, а сега просто нямаше как да се случи. Съжалявах за пропуснатото приключение.

Руините на недовършения затвор стояха в коридора цяла седмица.

***

(Следва продължение)

Екстремен урок (1)

Голямото училище

Тишо написа наскоро в блога си, че животът / вселената е едно голямо училище.

Всеки път, когато чуя твърдението, че животът е едно голямо училище, си мисля за морето. Мисля си за човек, който никога не е докосвал вода и пада в морската бездна... И се удавя... защото не е спокоен.

Когато си в морето, трябва да си спокоен, но за да си спокоен, трябва да си бил в морето. (Добре познатият затворен кръг.) Ако пропадаш за първи път сред вълните, няма как движенията ти да са равномерни, хармонични... И най-абсурдното като извод - получава се така, че не водата те дави, ти "сам" се удавяш.

"Значи сам си си виновен за удавянето" - ще каже вярващият в безпогрешния и премъдър design на Голямото Училище - "и това с нищо не променя факта, че морето иска да ти даде урок, ти просто не го приемаш. Ти сам създаваш своя провал. Ти сам си го правиш."

А аз ще отворя уста да обясня, че механизмите на света изграждат и нас, и затова могат да проникнат и в най-съкровените ни... но внезапно ще млъкна и ще отмина.
Няма смисъл, религията е непобедима. Човекът винаги предпочита да очовечава света, вместо да приеме истинската му същност.

Екстремен урок (2)

Екстремната Емили

Публикацията на Тишо е един случаен, но чудесен повод да ви представя едно момиче в YouTube, което ме очарова с поредицата си от "интензивни" уроци по японски.



Смях се... Докато от очите ми потекоха сълзи, ръката ми започна да пулсира от ударите по бюрото, а лицето ми ме заболя от разкривената в усмивка гримаса.

"Какво е толкова смешно бе, Веско? Я покажи!"

урок 3

Показах филмчето на колеги и те не намериха нищо смешно, просто намразиха моята любимка и в червата.

урок 4

Братя и сестри,
Не мразете Емили.
Тя просто преподава на вселенско, божествено ниво.
Това е всичко.

Екстремен урок (3)

Притчата за сеяча

Изречението за голямото училище на Тишо и божествените (според мен) уроци на Емили ме върнаха към спомени от детството ми - нещо, което принципно избягвам да правя.

Когато бях дете, някъде на около осем години, бях запознат с Исусовата притча за сеяча.

Сеячът хвърлил еднакво добри семена,

• някои паднали върху крайпътни камъни и птиците ги изкълвали;
• други поникнали в плитка почва, останали без корен, та слънцето ги прогорило;
• трети попаднали между тръни, които ги задушили,
• и единствено семената, паднали върху добре подготвена почва дали изобилен (стократен) плод.

Учениците първоначално не разбрали какво иска да каже Исус с тази притча и го попитали:
"Учителю, защо говориш с притчи?".
А Исус им отговорил нещо от рода на:
"Говоря с притчи, за да не може да ме разбере всеки, а само тези, които са достойни".
(Това е в общи линии като да преподаваш английски само на тези, които вече знаят английски).
Както и да е. Всеки християнин (бидейки един от достойните) знае значението на притчата. Питайте някой християнин и той ще ви обясни, че:

• сеячът е Бог,
• семената са божието знание и слово,
• а различните видове земя - това са човешките сърца.

Демек Бог никого не подминава, семена падат на всеки квадратен сантиметър. Бог дава възможност за знание на абсолютно всички. Тия, които са с добри сърца, го приемат (семената оживяват), тия, които са с лоши, го отхвърлят (семената загиват).

Уви, като дете още не знаех вярното значение на притчата. И моят осемгодишен еретичен и детински мозък направи погрешно тълкувание.
Когато чух притчата за първи път, реших, че семената - това са хората. Господ хвърля хора наляво - надясно и някои падат на лоша земя, разболяват се, стават зли или глупави и умират.

Някои семена падаха в циганското гето и ставаха циганчета с въшки, като Иванка, с която си играехме. Други семена се сдобиваха с объркан, бавноразвиващ се ум, като моята приятелка Лили (която защитавах от истинските деца). Други семена като мен попадаха в обгръщащ семеен затвор, в лудница, чиито окови другите не познаваха. И най-накрая, имаше семена, дето падат в нормална, правилна земя и стават "истински деца", като повечето ми съученици.

Беше ми много странно как в църквата се възхищават на тая притча, защото тя демонстрираше съвсем ясно несправедливостта на начина, по който Шефа сее. Нима не виждаха, беше толкова очевидно! След това научих "правилното" тълкуване. Приех го, но бях разочарован от това колко неубедително беше.

***

И така, това е последното нещо, което мисля да кажа за "Голямото училище". Човешките качества като мисленето и свободата имат нужда от сьответната почва, за да израснат. Ако нямат тази почва, човек "предпочита" да бъде невеж роб.

"Предпочита" е в кавички, защото не може да имаш свобода на избора, след като дори не знаеш, че избор има, и не виждаш алтернатива, а само Бездна. Например, ако си жена в мюсюлманска държава и нямаш право да излизаш много-много извън дома си, външният свят е Бездна. Никой не скача в Бездната. Бездната носи хаос и смърт; и най-гадният, унизителен и мъчителен Дом е за предпочитане пред нея. Човек скача в Бездната само ако в Дома му няма абсолютно никаква сигурност и уют, или ако види надежда за островче (или дори островчета), на които да стъпи в Бездната. В никакъв друг случай (освен ако не е самоубиец).

Границата

Преди време Ореховка пусна във форума на Artline темата "Отрова". Ето какво "нарисувах" аз за нея:

Идеята е, че човечето първо се съпротивлява на отровата... После му харесва, става щастливо и се отпуска... Слива се с отровата, става едно с нея, разтапя се в нея. И най-накрая остава само Отровата, а противоречието и конфликта вече ги няма. 

Единственият човек, който постави рисунката ми на първо място, беше един симпатяга, който (съдейки по рисунките му) си пада по абсента. Абе изобщо, смесих отровата с мисли за разни видове дрога :) Като критика пък получих твърдението, че съм бил чопнал идеята за рисунката от филмчето "Катедралата". Не съм съгласен. Е, действително може да се прокарат паралели, дотолкова, доколкото и Катедралата, и моята рисунка изобразяват Разтапяне на човека в нечовешкото. Ето, вижте сами филмчето:

Видяхте ли го? А какво точно видяхте? 

Ако по технически причини не можете дори да го видите, да ви преразкажа, така, както аз го тълкувам - един пич отива в нещо като храм. Там колоните приличат на растения на пръв поглед, а на втори се вижда, че са заспали хора/растения/колони. Пичът чака изгрева и нещо се случва... той чака, за да разбере, да получи просветление, да научи Отговора... и накрая - болезнено - сам се превръща в една от многобройните колони на Катедралата. Дърво сред дърветата. И всичко вече е точно. Всичко е на 6. На 100%. Съвършено. Идеално. 

Много ми е интересно как тълкувате финала. Как мислите, този финал щастлив ли е, или нещастен? Религиозните хора го определят като щастлив. Например: "въпреки болката, ти най-накрая се присъединяваш към тези, които обичаш". Или: "болката е цената, за да минеш отвъд оковите на материалния свят". И т.н. 

Според мен финалът е лош. И не просто лош. Това е НАЙ-ЛОШИЯТ възможен финал. Най-ужасният. Най-тъжният. Най-страшният. 

Пичът иска да прекрачи границите на човешкото. Иска нови хоризонти, нещо трансцедентно. Всичко това е прекрасно и похвално. Но когато губи ръката си и метаморфозата му започва, той изведнъж усеща - усеща! - че прекрачвайки границите на човешкото, просто... се самоубива и нищо повече. Слива се с Катедралата, като губи себе си. Става Растение - а нашата цел не е да бъдем Растения, макар някои религии да се опитват да ни убедят в това.

Границата (2)

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ОТНОСИТЕЛНОСТТА...

А не е ли човекът същество, чиято работа е именно да прекрачва всякакви граници? Кой съм аз, че да определям какво е "човешко" и какво "нечовешко", и да казвам "не преминавай чертата"?

И психологията, и социологията днес ми казват: "всичко е относително, не може да се изведе "нормално" и "аномално", морално и неморално, добро и зло". Хайде да го преведа на човешки език - "Дали ще свириш на пиано или ще изкормваш бременни жени, за да играеш на футбол със зародишите, е въпрос на личен вкус и/или обществени норми."

Не съм съгласен!
Позволете да се обоснова. Бавно.

Съществува истина, която е валидна за всички хора, независимо от обществото, в което живеят. Тази истина е, че всички ние сме едни самотни, малки Аз-ове в един огромен, безразличен към нас, не-Аз СВЯТ. Той не е нас, ние не сме Него. Той може да ни нарани, убие. Той се различава от нашите представи за Него. Той може да влезе в нас и да ни унищожи, подлудявайки ума ни и съсипвайки тялото ни. А ние отгоре на всичко се нуждаем от Него... а той може да ни попречи и да го докосваме.

Но точно това отчуждение и противопоставяне (между нас и Света) ни прави личности и хора. Точно тази разлика дава живот на личността ни и точно заради нея не можем да отидем в Рая, без да умрем като личности. Точно заради нуждата от тази разлика искаме приключения, предизвикателства, нови, различни, интересни неща. Така тази ситуация превръща съществуването ни в едно неспирно противоречие - хем искаме да отидем в Рая, хем да излезем от него... а противоречието между човека и Света може да бъде и много мъчително.

Ето така в нас се появява желанието да заличим границата между себе си и Света... да премахнем разликата. Така човек пожелава да не е човек, а да е труп, да е всемогъщ бог, да е животно, да е зомби, да бъде в рая, да превърне себе си и другите в предмети, да стане слуга на смъртта. Да се обедини завинаги с това, което не е него.

Да вземем няколко съвсем различни (ако всичко е въпрос на вкус) намерения: 1) искаш да убиеш някого; 2) искаш да изнасилиш някого; 3) искаш да отвориш магическа кутия, в която са скрити божествени (отвъдчовешки) тайни. Общото между тези неща може да е едно усещане, което те движи - усещането, че ще откриеш ОТГОВОРА. Отговорът на въпроса как да се освободиш от тежестта на човешкото си съществуване, да отидеш в един друг свят, в който то не съществува.

По-късно, след като трупът е разкъсан, а кутията е отворена, "дрогата" изкомсумирана, човек се разочарова ("и този път нищо не разбрах..."), може дори да се чувства виновен... Но нищо не може да се сравни с възбудата, произтичаща от надеждата, че най-накрая ще се отървеш от самия себе си.

Та, съществуват ли човешко и нечовешко? В крайна сметка, котката винаги е котка, а човекът затова е човек, защото може да се престори на всичко - на котка, на човек или на не-човек. Аз обаче си мисля, че ако човекът се превърне в не-човек, това води до неговото самоунищожение. (По същия начин, по който ако свободата се освободи от себе си, ще стане не-свобода, и ако промяната промени себе си, ще стане не-промяна - ако един принцип се приложи върху самия себе си, той се самоунищожава).

И когато използвам неточната дума "човешко" я използвам по по-универсален начин (човек е и елфът, и гномът, и човекът, и жената (прося си беля!), и извънземното, и бог (ако е личност и има цели и намерения) и говорещата врата - в общи линии всичко, което има съзнание).