Котката и човекът

Когато едно от котенцата на котката умряло, тя го занесла при стопанката си, мяучейки жално, с надеждата, че всемогъщия човек, който отваря врати и носи храна, ще може да го съживи. Обикновеният човек очаква подобни неща от държавата, политиците и Господ, и се сърди на злите учени, че крият лекарството от рак, което са изобретили.

Когато котката е болна, например има камъни в бъбреците, тя си мисли, че я боли, защото невидимо чудовище я наранява, затова се опитва да избяга и да се скрие. По същия начин обикновеният човек, неспособен да си обясни политическо, икономическо или природно явление, го отдава на злите, могъщи чудовища, които се крият в горските сенки и кроят конспирация как да го прецакат.

Защо "тортата е лъжа"?

Сигурно няма да си купя Portal 2, по няколко причини:

• Kim Swift - дизайнерката, стояща зад първата игра, е напуснала Valve
• Новите елементи - разните там желета, лъчи, антигравитации, са ми противни и ме дразнят
• Не виждам защо историята бива мъчена с продължение

По подобни причини не гледах и Терминатор 3, мисля, че разбирате. Има все пак и нещо положително:

• Има хляб в двете роботчета, в мултиплейъра, базиран на загадки, но не ми се харчат пари за игра за двама.

 Продължавам да съм фен на оригиналния Portal.

...в крайна сметка си купих Portal 2... :) Версията (която сам си съчиних, все още не съм разбрал дали предполагам правилно), е, че макар и "оригиналната" Chell да е избягала успешно от лабораторията, нейно 100%-ово копие бива произведено и се събужда след дълги години обратно в безкрайния й ад. Много "красива" безизходица, това ме спечели.

Както и да е, впечатляващо е, че логическа игра съумява да спечели сърцата на толкова хора. Само заради това си заслужава да съм й фен. Тези, които ме следят в Twitter, помнят, че за рождения си ден получих 2 подаръка от жена си: companion cube и торта в стил Portal.

За тези, които не са играли Portal и не са в час, ще вмъкна откъс от статията си в Action-Adventure:

"Може би най-добър пример за атмосферата в играта е... тортата. Неколкократно сте уведомени, че на края на изпитанията в тази месомелачка ви очаква торта. Да, като онези, за рожден ден. Като добър лабораторен плъх би тряб
ТОРТАТА Е ЛЪЖА
вало да се рад
ТОРТАТА Е ЛЪЖА ТОРТАТА Е ЛЪЖА ТОРТАТА Е ЛЪЖА
вате на това."

И така, "The cake is a lie" е най-запомнящата се фраза в първата част на играта, но дали наистина разбираме какво означава? Много заблудени душици си правят подобна торта, снимат се с нея и гордо изписват

"The cake IS NOT a lie!"

вьобразявайки си, че казват нещо особено остроумно, все едно са тичали около кръгла маса, и са били толкова бързи, че са се догонили и са се ритнали по гъза, или все едно че са излезли от безизходицата на Матрицата, разбираш ли. Подобни изказвания обаче просто демонстрират пълно неразбиране на същината на тортата. Наивници, ако GladOs в крайна сметка даваше торта накрая, това щеше ли да ви направи по-малко пленен плъх в смъртоносен лабиринт, или напротив - щеше още повече да ви затвърди като такъв?

Нека започнем от това, че "тортата е лъжа" не е равносилно на "тортата не съществува". Тортата може да съществува колкото си иска, и пак да е лъжа. Това, че имаме нужда да бъдем лъгани и имаме нужда от сладко, не променя лъжата. Или другояче казано, нямам нищо против леките наркотици, те имат своето място и приложение, но всички знаем до какво води живот, центриран около наркотиците.

Разбира се, не можем да очакваме, че обикновения човек ще разбира фундаментални истини като това какво представлява тортата. Та нали ако всички хора бяха наясно, че тортата е лъжа, на тази планета нямаше да има християнство, ислям и комунизъм?

За по-просто и ясно, нека да изразим нещата по следния начин:

• Ако тортата е лъжа, то аз съм жив (свободен, разумен)
• Ако тортата е истина, то аз съм мъртъв (поробен, немислещ)

Можем да изчистим тази зависимост още:

• Ако тортата е лъжа, то аз съм истина.
• Ако тортата е истина, то аз съм лъжа.

Можем да го кажем и така:

• Не е възможно аз и тортата да бъдем истина едновременно.

Тук идва забавният момент. Ако аз съм мъртъв, ще мога да кажа, че тортата ще е истина, но всъщност... няма да мога да го кажа, защото ще съм мъртъв. И цялата истинност на тортата няма да има никакво значение. Защото единствената гледна точка, която има значение, е тази на живия, тъй като само и единствено живите могат да придават значение на нещата. Оттук следва да заключим, че в човешки план (единственият, който има значение), тортата е лъжа - винаги.

Има и индивиди, които са наясно, че тортата е лъжа, но не разбират какво точно означава това. Ще разгледам два типа.

Първият са будистите. Те веднага ще ви кажат, че тортата е лъжа, но нищо, за сметка на това 

ние всички сме ЕДНО с голямата трансцендетна торта, от която в момента сме заблудена частица. Хубаво, и така да е, мен какво ме грее това? Всъщност, грее ме по един точно определен начин, който GladOs много добре демонстрира в последното ниво, когато, уж без да иска, промърмори:

"...you will be baked and then there will be cake."

Ако сте слушали внимателно една от сферите на Glad0s на финала, сигурно сте разбрали, че в модифицираната й рецепта влизат доста неапетитни неща. Обзалагам се, че и пепелта от човешки останки е една от съставките на тортата. Е, сега си представете същото, само че с една голяма трансцендентна торта, от която сте част. Не е никак обнадеждаващо. (Не че има нещо лошо в това да приемеш положението си и да си в мир с голямата торта - напротив, много е полезно и будизмът е чудесен метод за постигането му. Но не е повод да се залъгваме, че положението с тортата е ОК).

Другият вид грешки са нихилистичните. Нихилистите считат, че без торта всичко човешко губи смисъл. Или с други думи, ако тортата е лъжа, то всичко е лъжа (включително и всичко човешко). Това е груба грешка: както вече казахме, когато тортата е лъжа, човекът е истина. Нещо повече, можем да отидем и още по-далеч и да установим, че човекът е истина именно защото тортата е лъжа. (Другояче казано, нашият разум се е появил точно заради конфликта си със света; ако беше обратното, ако на мястото на този конфликт имаше торта, разумът ни би бил мъртъв.) Тоест, лъжовността на тортата е утвърждаване на човешкото, а не повод за неговото нихилистично отричане.

Предполагам, че на някои читатели този пост ще изглежда като сюрреалистична словесна салата. За първи път си позволявам подобна наглост - да пиша, без да ме интересува особено дали ще бъда разбран. Много е освобождаващо. Е, гадно е за читателя, LOL

Кукла

Епизод 2: Богът на Морето

(продължение от епизод 1)

Не знам как успяхме да се озовем затворени в тази студена стая. Вратата просто се затръшна зад гърба ни и ни остави като животни в капан.

- Зий'ла...

Гласът на Нони ме дразни.

- Зий'ла...

Таванът е обхванат от лед. В стените има ниши със замразени кутии.

- Недей да се предаваш.

Глупости, глупости. Недей да се предаваш. Млъкни, мамка му. Защо не разбираш колко не на място са думите ти? Толкова съм уморена. Замълчи и ме остави да поспя. Просто искам да заспя.

- Не можем да останем тук завинаги.

(закотвени

- Не можем да останем.

(...закотвени...

(Виж ти! Делфин, побит на висок кол, забучен сред морската шир. Пищи скърцащо. Тялото му се огъва в смешна агония. Какъв майтап. Не издържам. Направо ще се попикая от смях.

- Зий'ла! Зий'ла! Чуваш ли ме, Зий'ла!

(Капитане! Капитане! Чувате ли ме, капитане! КАПИТАНЕ-Е-Е-Е-Е! Ще потънем! Какво да правим! Това не е беда, юнга! Нима Богът на Морето не е помислил за нас, още, докато го е създавал? Нима, (славно и прославлено да е Името Му) не е побил на кол безброй невинни морски звезди, делфини и русалки, само защото е знаел, че болката им по-късно ще служи като компас на изгубените моряци? Взирайте се в мъглата за Гърчещия се Делфин и определете курса по него! Конвулсиите на тая пущина винаги сочат точно на югосевер.

(Какво си мислите вие? Този кораб е нашият дом. На мен и на Капитана. И на навигатора... Тя е малко луда, ама нищо. Няма да се дадем. Тук си ни е добре.

(И аз се взирам. Я чакай малко, това не е делфин. Това е русалка! Колко е добър нашият Господ, побил е на кол цяла русалка само и само за да ни покаже пътя. Сигурно вече от месеци животът в нея гасне, ала Богът на морето (всичко е промислил, хвала Нему!) поддържа с магия агонията им, докато не се родят следващите.

- Нони! - усмихвам се аз. - Виж! Не делфин, а...
Изведнъж Нони ме удря. И пак. И пак. Когато се изправям, замаяно виждам как тя плува към русалката.

Обзема ме ужас. Сякаш винаги съм го знаела. Сякаш последното парче мозайка е дошло на мястото си. Защо не се досетих от самото начало? Защо изобщо я взехме на борда?

Нони се опитва да освободи русалката. Заради поддържащата магия раните на съществото ще заздравеят и то ще отплува на свобода.

- Какво правиш, вещице?

Усещам как вълните се променят. Бурята се надига.

- Спри! Ще прогневим Бога на морето!

- Този Бог не ни е нужен.

Безумие. Луда ли си? Луда си. Ти си луда.

Та без Него и светлата му пътека ние сме просто една жалка тресчица в това безкрайно море!
Как да ти го обясня? Не го ли усещаш?

Не. Не бива да споря с покварени. Няма време.
Някой препречва пътя ми.
Механикът. Севърн.
- Това е саботаж! - крещя му.
- Да. Това е саботаж. - отговаря той.
Предатели. Всички са предатели. Но Севърн е слаб, като всеки неверник. Пребивам го със собственото му оръжие. Скачам и плувам към русалката. Безбожницата вече я е положила във водата. Опитва се да я защити. Безуспешно. Срязвам крака й със заострената си раковина. Нони се паникьосва и потъва. Опитвам се да върна русалката обратно върху острието - съдбата, която й е отредена. Но не мога. Много е тежка.

Тази русалка е последния ни ориентир, ще загубим и него... Поне да можех да я разчета... Но как да разпозная посоките на света по нея? Трябва да попитам капитана. А защо да не опитам сама? Откъде да започна?

Синьо. Сини са устните й. Косите й са сини, очите й са сини. Синя е кръвта, изтекла от обезобразеното й тяло. Изведнъж впива студените си пръсти в кожата ми и започва да ме дърпа. Иска да ми каже нещо, а от очите й се стичат тихи сини сълзи. О, не, защо не повиках Капитана, защо ми трябваше да се забърквам в това

Зий'ла!!

(късно е вече. бурята идва. светът се разпада. корабът...

ЗИЙ'ЛА!!

(русалката продължава да ме дърпа

Зий'ла, събуди се, моля те, събуди се

(не! корабът ми, не ми взимайте кораба!

ЗИЙ'ЛА, СЪБУДИ СЕ

(Не ми го отнемайте!! Той си е мой! Дайте си ми го-о-о!

Кой крещи? Някой крещи и се опитва да

(ми вземе кораба! Нееее! Корабчето ми! Как ще живея без него сега!

Нони! Нони крещеше. Каква лудница. Искам да спре.

Ще заспя отново и няма да давам повече на никого да се опитва да ме събужда. А сега тихо. Оставете ме да си почина.

(Малък черен айсберг

ТРЯС

(Малък черен айсберг

ТРЯС

Бях се облегнала на рафт със замразени кутии и ме болеше. Минаха десетина секунди, докато разбера, че ме е ударила. Но не защото ме беше ударила много бързо, а просто защото аз проумявах твърде бавно.

- Благодаря ти, че я удари - обажда се Вратата.

Долната ми устна се беше подула. Сигурно изглеждах идиотски.

- Да, бе - рекох. - Благодаря, че ме удари.

- За теб - винаги - ухилва се Нони.

Мълча. Тя говори нещо, но аз не внимавам. Все още е студено, от устата й излиза пара, празна като приказките й. Сънят избледнява и усещам, че ако не го уловя, ще загубя нещо много, много важно.

- Намерих изход - продължава тя, а на крака й се вижда белегът от раковината. - На стената имаше вдлъбнатина, точно с формата на Вратата. Виждаш ли, добре беше, че я взехме.

- Да - казвам. - Беше права. - Как удържам такова спокойствие, след като в мен гори пожар?
Нони измъква душата на Вратата от дупката и тя отново угасва.

Значи така. През цялото това време си била ти. Това не беше просто сън. Спомените ми започват да се връщат. Тук сме, защото сме прогневили Бога. За това по един или друг начин си виновна ти. Ти. Ти. Ти. А аз без вина плащам за твоето чудовищно престъпление.

С мъка сдържам сълзите си. Толкова е горчиво и черно. Толкова е... нечестно. Всички са ме предали. Дори Бог ме е изоставил.
Нони носи вратата в прегръдка, сякаш е нейно уродливо дете.
Нони е полезна. Но скоро ще си плати. Когато най-малко го очаква. Дано само не си спомня по-бързо от мен.

Аз-не-Аз

Пред блока ми има една гальовна котка, хранена от магазинерките. Тя ме познава и често оставам при нея, за да я гушна и помилвам. Преди години котките до магазина не бяха толкова доверчиви. И имаше защо.

Когато бях ученик (1992), пред същия този блок имаше друга котка - жива, но с големи, оголени и обгорени парчета кожа по себе си. Без съмнение дело на жестоко дете - най-вероятно Илия. Котката беше подозрителна и плашлива. Аз коленичих и не помня с какво точно й станах симпатичен, но тя замърка.

И в момента, в който замърка, тя изведнъж отскочи и изсъска. Пак замърка... и пак изсъска. Тогава разбрах, че тя не се плаши от мен. Тя се плашеше от собственото си мъркане! Страхуваше се от собствената си гальовност! Гальовното й настроение веднага се превръщаше в ужас.

Тя се плашеше от себе си.

Копчето

- Ще отидем да живеем в САЩ, защото не искам, като детето ми поиска да му купя някаква играчка, аз да му кажа, че не мога, защото нямам пари.
- Ха! Та това е най-важният урок, който трябва да получи едно дете! Че не може да има всичко!

Бях на пет годинки и беше неделя: денят за среща с татко. Вървяхме към неговата квартира, а земята беше напукана на парчета, и наоколо имаше само прах и камъни. Слънцето печеше ужасно, а гърлото ми беше пресъхнало от жажда. Погледнах руския часовник, който ми бяха подарили за петия ми рожден ден: вече половин час се мъкнехме из тази пустош.

- Тате! Горещо ми е! Жаден съм! Слънцето свети! - така мрънках в продължение на половин час с надеждата, че той ще направи нещо, за да стигнем по-бързо там, където се бяхме запътили.

Баща ми ме слуша мълчаливо и като видя, че няма да млъкна, каза:

- Е, добре де, Веско! Кажи ми - какво да направя? Да натисна копче, и да угася слънцето? Да виждаш наоколо такова копче?

"Наистина!" - изумих се аз. - "Няма такова копче!!"

Потресът от това внезапно откритие ме накара да млъкна. Жаждата ме мъчеше и гореше гърлото ми точно както и преди. Но вече бях спокоен. Защото знаех: да мрънкам е безсмислено. Копче няма. Нищо не може да се направи.

Място

Клошарят беше пиян. Каза на кучето:

- Куче! Куче... Ти куче ли си?
Имаш уши, врат, крака...
Но какво от това? Ето това -

Той посочи един озадачен, малоумен гълъб.

- Ето това -
то е много повече куче от теб!

Клошарят продължи да гледа глупавата птица.

- Но немало късмет, горкото!


Картинката с гълъба е взета от блога http://iliyan.gnetbg.net/

Зависимост

Преди няколко седмици попаднах на тази картинка (може да щракнете на нея, за да я видите в по-голям размер).

Погледнете я на отделен прозорец и си помислете какво става на нея, преди да продължите да четете...



Та... Помислих си - какво всъщност се случва на картинката? Момичето е поробено сексуално? Може би смачканият човек се е опитал да я освободи, но гигантът го е убил? Или самият великан иска да обсеби и покори целия свят? Ето това е. Власт. За момент преставаш да си човек. Ти се превръщаш в оргазъм, а жертвата ти – в предмет, който експлоатираш. Ти изсмукваш рая от жертвата. Ти ставаш неин бог, а тя става труп или играчка. И двамата преставате да бъдете хора. Това е и целта на занаятието.

Злият гигант...
Но после... после всичко се обърна наопаки...

Момичето сякаш е оковано, но тези окови не са ли... не са ли... не са ли дистанционно, с което контролира гиганта?!!??? Да, тя е окована, но... оковаването и зависимостта са взаимни... (Прозрачността, която позволява да се види мозъка на великана, също подсказва за това, че е манипулиран). И всъщност тя е истинския злодей! И гримасата й не изразява болка, изразява ирационалната женска злоба, която може да помете всичко, която е много по-ужасяваща от тази на злия мъж. Тя не иска да бъде освобождавана... чрез гиганта тя ще постигне своето.

Двойнственият начин, по който тази картина може да се тълкува, е впечатляващ. Но всъщност няма значение кой кого. Всеки е роб на другия.

Картинката е тафирана от http://www.jasonchanart.com/