Един обикновен ден от детството

Димби, Домби, Мокси и Лиско живееха в Тихата Гора. Там нямаше родители и учители, които да ги бият и тормозят. Нямаше и зли деца, които да ги измъчват и унижават. Фантастично, невероятно място. На четиримата приятели всеки път им се случваше някакво интересно приключение.

Книжката за Лиско беше доста солидна, над 500 страници, и я препрочитах за 18-ти път. Бях обсебен от нея, вманиачен, и всяко препрочитане беше вълнуващо и интересно (въпреки че в сравнение с другите книги от поредицата, някои моменти ми изглеждаха тъпи или странни). Най-любима ми беше историята за Къртицата, която пленяваше децата под земята, но те...

- Веско, излизаме до градинката. Ще те снимаме.
- Добре, бабо.

Искаше ми се да избягам и да живея в Тихата Гора. Искаше ми се да е истина. Но знаех, че тя е измислена, че не съществува, че не е съществувала, и че вероятно никога няма да съществува.

- Сложи си шалчето и шапката.
- Няма нужда, сега е много топло.
- Сложи ги веднага!
- Но..
- Няма ли да ги сложиш? Няма ли?! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли!
Ушите ми запищяха, бузите ми горяха, и цялата ми глава пулсираше от шамарите. Баба ми продължаваше. - Няма ли! Няма ли! Няма ли! - Пристъпът й най-накрая отмина. Тя ми сложи шала и шапката. Напусна ме всякакво желание да се движа.
- Добрине, снимай го!

- Каква хубава снимка се получи - усмихваше се по-късно тя.

***

Сърцето ми силно биеше, цялото ми тяло беше напрегнато. Баба ми проверяваше Тетрадката ми за Работа в клас. Трябваше да пиша с безупречен калиграфски почерк, с божествена прецизност и красота. Нямах право да задрасквам букви дори и ако учителката е допуснала грешка и ни е продиктувала нещо невярно. Ако имаше дори и една задраскана или крива буква следваше бой, който усещах с всяко свое движение и на следващия ден.

- Какво е това "лис" тук?!

Беше неизбежно. Знаех, че рано или късно този момент ще дойде и целия ден тръпнех от страх.

- Аз... аз... за момент си помислих за Лиско и затова без да искам написах "лис"...
Като че ли боят щеше да ми се размине този път, бях толкова отчаян и смирен.
- Лиско - Дриско! - изсумтя баба ми.

Лиско - Дриско.
Лиско - Дриско.
Лиско - Дриско. Единственото хубаво нещо в живота ми беше осквернено и аз нищо не можех да направя.

- Лиско не е Дриско! Не е! - казах.
- Ти трябва да учиш, а не да четеш някакви книжки! Къде криеш тази книга? Дай ми я!
- Няма да ти я дам! Никога! Никога! - изкрещях.
- Ти на кого ще крещиш, бе, готованецо*!! На тази, която те е отгледала от мръвка месо ли?
(*Аз бях "готованецът". Постоянно ми се втълпяваше, че нищо не умея, и затова следва просто да се подчинявам и да чакам всичко да бъде извършено наготово за мен. Едновременно с това се предполагаше, че съм виновен за това положение.)
След като баба ми се измори да ме бие, тя извика:
- Петя! Петя!!
- Какво има, мамо? - чу се покорният глас на майка ми.
- Родила си едно лайно, какво!

***

Имах един сън, който често се повтаряше. Бях в едно подземие заедно с едно друго дете, което приличаше на Оливър Туист, така, както го бяха показали в един детски филм. Бяхме оковани и облечени в бели парцали. През телата ни бяха забити гигантски безопасни игли. Седяхме и просто тъпо търпяхме мъчението. Надявах се, че след много години ще бъдем освободени от подземието. Но това всъщност нямаше как да стане, защото извън него нямаше нищо, само гъста мъгла.

Въпреки, че често сънувах кошмари, обичах да спя. Понякога нямаше дори сънища и всичко беше перфектно. Най-неприятното нещо в събуждането беше това как почти веднага в мен нахлуваше споменът кой съм аз и къде съм. Не знам как да обясня това чувство на хора, които не са го изпитвали редовно. Да кажем, представете си, че вчера сте убили човек и на другата сутрин се събуждате. Преди да отворите очи, за част от секундата се чувствате чудесно, но ето че си спомняте, че всъщност на предния ден сте извършили убийство и полицията сигурно вече ви е разкрила. И ви се приисква да не се бяхте събуждали изобщо.

Самото събуждане започваше с рязък, режещ звън; но още щом го чуех, за по-малко от 20 - 30 секунди вече бях станал, бях се обул и облякъл. Съзнанието ми беше все още сънено и объркано, но тялото ми вече беше направило всичко необходимо. (Сега не мога да направя подобно нещо с дори близко по качество и бързина изпълнение).

Трябваше да облека дрехи, които ненавиждах, но нямах избор. Наскоро се опитвах да упорствам и да настоя какво да облека, и тъй като така и така знаех, че това ще вбеси баба ми, се опитах да използвам ситуацията да прокарам и други идеи - като например сам да ходя на училище или пък да ме пуснат да участвам в часовете по физическо. Тя беше шокирана и разгневена, и след боя заяви, че не съм й внук и ме заплю в лицето.

Беше време да ме водят до училище. Нямах избор, бях принуден да отида и там. При отварянето на входната врата, както обикновено, ме обзе пристъп на кашлица, с която се опитвах да овладея гаденето и позивите да повърна. Гаденето изчезваше така, както се появяваше, в момента, в който прекрачех прага. Започваше новият ден.

Един сън и едно бълнуване

Откакто започнах пак да се уча, и да компенсирам пропуските си по математика, сънищата ми се завърнаха.
Те не са нищо особено, и все пак самия факт, че ги има, е нещо положително.

Действието в един от последните ми сънища се развиваше през нощта, на пътя за дома. Това не е учудващо - обикновено се прибирам около 23:30, и вървя по един дълъг, дълъг, д-ъ-ъ-ълъг път, изкачващ баир, и така около 20 минути пеш. Обикновено имам за какво да мисля, но доста често успявам да го разреша преди пътят да е свършил, и тогава вниманието ми се концентрира върху него. "Пак ли трябва да го вървя това, бе!", казвам си, и започвам да тичам, като все пак внимавам да не се препъна в мрака.

Така беше и в съня, само че този път видях двама мои колеги, които тъкмо се качваха в кола, която очевидно щеше да премине по пътя, по който се канех да тичам. Чудех се дали да ги заговоря, току-виж биха ми спестили 20 минути, ако отида с тях, но социофобията надделя и не им се обадих.

Колата тръгна пред мен и в един момент започна да избледнява, да губи очертания и... изчезна. С това обаче не се приключи. Околоните постройки също избледняха, избледня и улицата, и дърветата, и реката, и най-накрая се озовах в черна бездна.

"А може би не те са изчезнали... Може би съм изчезнал аз!" - помислих си. Огледах пустотата. "Добре се наредих, сега е невъзможно е да изчисля къде се намирам, тъй като нямам никаква отправна точка."

Изведнъж усетих, че Ксения и бебето спят до мен, че аз също спя, и че ако съвсем малко се напъна, ще се събудя и пак ще съм при тях. Тъкмо да го направя, и изведнъж се сепнах:

"Чакай малко. Това звучи твърде хубаво, за да е истина. Така ще съм стигнал до вкъщи, без да съм стигнал до вкъщи... Един вид чисто логически ще прескоча изминаването на пътя. Това няма ли да създаде парадокс?"
Реших да се откажа за момента от този план, докато не се уверя, че няма да създам някакъв опасен парадокс. И останах в Бездната. Въпреки, че беше непрогледна, някак си усетих, че тя се разширява, което усилваше безизходността на положението...

Не помня какво е станало после. Дали съм се събудил, дали сънят е продължил... Може би съм се събудил от ужас.

***

И една друга история, която може и да е известна на хората, които ме следят в Twitter.

Ксения се опитва да ме накара да се отместя, за да може да седне на ръба на леглото. Аз в просъница бълнувам някакви почти нечленоразделни неща, от които тя (поради немалкия си тренинг в разшифроване на бълнуванията ми) все пак успява да различи следното:
- Стига ме бута, няма нужда да се местя. Ето погледни, тука има три стола.
- Веско, никакви столове няма, ти спиш!
- На два стола - продължавам да спя аз - вече седят хора, а на третия седи Иисус. Но тъй като Иисус не съществува, спокойно можеш да седнеш на третия стол.

Кукла

Епизод 2: Богът на Морето

(продължение от епизод 1)

Не знам как успяхме да се озовем затворени в тази студена стая. Вратата просто се затръшна зад гърба ни и ни остави като животни в капан.

- Зий'ла...

Гласът на Нони ме дразни.

- Зий'ла...

Таванът е обхванат от лед. В стените има ниши със замразени кутии.

- Недей да се предаваш.

Глупости, глупости. Недей да се предаваш. Млъкни, мамка му. Защо не разбираш колко не на място са думите ти? Толкова съм уморена. Замълчи и ме остави да поспя. Просто искам да заспя.

- Не можем да останем тук завинаги.

(закотвени

- Не можем да останем.

(...закотвени...

(Виж ти! Делфин, побит на висок кол, забучен сред морската шир. Пищи скърцащо. Тялото му се огъва в смешна агония. Какъв майтап. Не издържам. Направо ще се попикая от смях.

- Зий'ла! Зий'ла! Чуваш ли ме, Зий'ла!

(Капитане! Капитане! Чувате ли ме, капитане! КАПИТАНЕ-Е-Е-Е-Е! Ще потънем! Какво да правим! Това не е беда, юнга! Нима Богът на Морето не е помислил за нас, още, докато го е създавал? Нима, (славно и прославлено да е Името Му) не е побил на кол безброй невинни морски звезди, делфини и русалки, само защото е знаел, че болката им по-късно ще служи като компас на изгубените моряци? Взирайте се в мъглата за Гърчещия се Делфин и определете курса по него! Конвулсиите на тая пущина винаги сочат точно на югосевер.

(Какво си мислите вие? Този кораб е нашият дом. На мен и на Капитана. И на навигатора... Тя е малко луда, ама нищо. Няма да се дадем. Тук си ни е добре.

(И аз се взирам. Я чакай малко, това не е делфин. Това е русалка! Колко е добър нашият Господ, побил е на кол цяла русалка само и само за да ни покаже пътя. Сигурно вече от месеци животът в нея гасне, ала Богът на морето (всичко е промислил, хвала Нему!) поддържа с магия агонията им, докато не се родят следващите.

- Нони! - усмихвам се аз. - Виж! Не делфин, а...
Изведнъж Нони ме удря. И пак. И пак. Когато се изправям, замаяно виждам как тя плува към русалката.

Обзема ме ужас. Сякаш винаги съм го знаела. Сякаш последното парче мозайка е дошло на мястото си. Защо не се досетих от самото начало? Защо изобщо я взехме на борда?

Нони се опитва да освободи русалката. Заради поддържащата магия раните на съществото ще заздравеят и то ще отплува на свобода.

- Какво правиш, вещице?

Усещам как вълните се променят. Бурята се надига.

- Спри! Ще прогневим Бога на морето!

- Този Бог не ни е нужен.

Безумие. Луда ли си? Луда си. Ти си луда.

Та без Него и светлата му пътека ние сме просто една жалка тресчица в това безкрайно море!
Как да ти го обясня? Не го ли усещаш?

Не. Не бива да споря с покварени. Няма време.
Някой препречва пътя ми.
Механикът. Севърн.
- Това е саботаж! - крещя му.
- Да. Това е саботаж. - отговаря той.
Предатели. Всички са предатели. Но Севърн е слаб, като всеки неверник. Пребивам го със собственото му оръжие. Скачам и плувам към русалката. Безбожницата вече я е положила във водата. Опитва се да я защити. Безуспешно. Срязвам крака й със заострената си раковина. Нони се паникьосва и потъва. Опитвам се да върна русалката обратно върху острието - съдбата, която й е отредена. Но не мога. Много е тежка.

Тази русалка е последния ни ориентир, ще загубим и него... Поне да можех да я разчета... Но как да разпозная посоките на света по нея? Трябва да попитам капитана. А защо да не опитам сама? Откъде да започна?

Синьо. Сини са устните й. Косите й са сини, очите й са сини. Синя е кръвта, изтекла от обезобразеното й тяло. Изведнъж впива студените си пръсти в кожата ми и започва да ме дърпа. Иска да ми каже нещо, а от очите й се стичат тихи сини сълзи. О, не, защо не повиках Капитана, защо ми трябваше да се забърквам в това

Зий'ла!!

(късно е вече. бурята идва. светът се разпада. корабът...

ЗИЙ'ЛА!!

(русалката продължава да ме дърпа

Зий'ла, събуди се, моля те, събуди се

(не! корабът ми, не ми взимайте кораба!

ЗИЙ'ЛА, СЪБУДИ СЕ

(Не ми го отнемайте!! Той си е мой! Дайте си ми го-о-о!

Кой крещи? Някой крещи и се опитва да

(ми вземе кораба! Нееее! Корабчето ми! Как ще живея без него сега!

Нони! Нони крещеше. Каква лудница. Искам да спре.

Ще заспя отново и няма да давам повече на никого да се опитва да ме събужда. А сега тихо. Оставете ме да си почина.

(Малък черен айсберг

ТРЯС

(Малък черен айсберг

ТРЯС

Бях се облегнала на рафт със замразени кутии и ме болеше. Минаха десетина секунди, докато разбера, че ме е ударила. Но не защото ме беше ударила много бързо, а просто защото аз проумявах твърде бавно.

- Благодаря ти, че я удари - обажда се Вратата.

Долната ми устна се беше подула. Сигурно изглеждах идиотски.

- Да, бе - рекох. - Благодаря, че ме удари.

- За теб - винаги - ухилва се Нони.

Мълча. Тя говори нещо, но аз не внимавам. Все още е студено, от устата й излиза пара, празна като приказките й. Сънят избледнява и усещам, че ако не го уловя, ще загубя нещо много, много важно.

- Намерих изход - продължава тя, а на крака й се вижда белегът от раковината. - На стената имаше вдлъбнатина, точно с формата на Вратата. Виждаш ли, добре беше, че я взехме.

- Да - казвам. - Беше права. - Как удържам такова спокойствие, след като в мен гори пожар?
Нони измъква душата на Вратата от дупката и тя отново угасва.

Значи така. През цялото това време си била ти. Това не беше просто сън. Спомените ми започват да се връщат. Тук сме, защото сме прогневили Бога. За това по един или друг начин си виновна ти. Ти. Ти. Ти. А аз без вина плащам за твоето чудовищно престъпление.

С мъка сдържам сълзите си. Толкова е горчиво и черно. Толкова е... нечестно. Всички са ме предали. Дори Бог ме е изоставил.
Нони носи вратата в прегръдка, сякаш е нейно уродливо дете.
Нони е полезна. Но скоро ще си плати. Когато най-малко го очаква. Дано само не си спомня по-бързо от мен.

Назад към утробата

"Озовавам се насред огромно,гигантско дърво,безкрайно...заедно с повечето приятели и познати оттук (форума)...катерим това чудовищно дърво,незнайно защо...всички сме като някакви номади,с примитивни въжета и все едно това ни е живота...катерим дървото през нощта...а тя е гадна,черна,с оранжеви отенъци в гнусното,мастилено небе,с гъсти,катранени,мазни облаци и ние се стремим към него...Изведнъж се оказва,че сред нас има убиец...намираме обесени трупове,някои прерязва въжета и другарите ни падат и почва една паника и подозрение и аз се опитвам да разбера кой и защо убива...почвам да наблюдавам всички,когато след известно време и още няколко убийства аз се научавам да различавам една тъмнина от друга и виждам тъмнината на убиеца,който се приближава до поредната си жертва...нападам го,той се обръща втрещен и се чуди как мога да го видя-убиецът е Тео. ( :) ) Опитвам се доста пъти да обясня на другите кой е и какво прави,но те не могат да разберат,затова за тръгвам след него и няколко поредни дни го гоня,докато се опитвам да предпазя другите кога-успешно,кога не.Значи аз тръгвам да го гоня,а по пътя той се крие и продължава да убива и след няколко такива срещи успявам да го докопам.Докато го млатя и той млати мен и си викаме нещо,в драматична битка в клоните на безкрайното дърво другите нямат представа какво става...те не могат да видят различната тъмнина.Изплъзва ми се на няколко пъти,продължава да убива,после на още епични,драматични битки,докато последният път,клоните не се трошат и ние започваме да падаме успоредно...той се срутва на земята нз от каква височина,но оцелява...аз се набивам на няколко клони и те ми омекотяват падането,макар да ме осакатяват едва ли не...и падам до него.После не помня точно какво стана,мисля,че така както си лежахме полуживи го питах защо го прави и той почна да ми обяснява с най-омразния си възможен глас как никога нямало да бъдем нещо и да достигнем целта си ('ба ли го к'во) и в частност аз най-много (макар или може би защото аз го разкрих)...в крайна сметка май другите слязоха да видят какво става и май го отведоха,а аз "заспах" в съня и се събудих в реалността..."

Preacher във форума на Artline
(почерненото е от мен)

"В науката има еволюционност, както в самата нея, така и в света, който тя описва. Религията говори за инволюция, за нуждата от връщане на човека обратно при своя източник. Религиозният свят не търпи развитие, той деградира, идеалът е в началото, от което е тръгнало всичко, а не някъде напред по пътя."

г-н Гюров в тема за будизма от блога на Григор

картинката е тафирана от несъздадената игра Limbo

Избор

Сънувах пост-апокалиптичен сън. Пътувах през пустошта и стигнах до метростанция Сливница.

Сънувах Натали. Беше много болна и умираше.

Аз не можех да й помогна да оздравее... но тя можеше да ми "помогне" да се разболея. Болестта беше силно заразна и смъртоносна. А тя искаше да я хвана за ръка... аз я протегнах към нея... и се събудих.

Натали.
Толкова години минаха вече и още не мога да я забравя.

Явно никога няма да мога. Просто трябва да стоя далеч от тези мисли.

Написах стихотворение по съня. Ето го.

сънувах невъзможен сън:

в метрото приютяват болни

скрити - от света навън,

от хората доволни

те в бялото потъват

в лайната, във пръстта

в света потъват

разтапят се в смъртта

и има камъни навред

от тях е всичко изградено

и всичко вече е наред

(различията са отстранени)

Натали бе още жива

не беше станала на камък

не беше пръст, не бе щастлива

тухла в тухления замък

пътувах много да я видя

тя не изглеждаше приятно

крещеше ми да си отида

и викаше ме пак обратно

не знаеше дали да вярва,

дали наистина ме има,

дали сънят й не прокарва

илюзия неуловима

на камъните бе сама

в очите й – безумен огън

поиска да я хвана за ръка

а аз не знаех дали мога

не знаех и какво желая –

да се озовем във рая

да умирам аз със нея

или просто да живея