Книгата има своите слаби страни, но има и много силни и точни описания на комунистическия начин на живот. Тук съм подбрал някой от най-добрите (според мен) описания на абсурда в нея:
ПРИЧИНИ ЗА ПРИСЪДА
Например Иван бе текстилен техник. Неговият брат починал и оставил вдовица с дете. Иван гледал детето като свое. С брата имали един апартамент от две стаи. Иван решил да не се жени, за да не се опънат отношенията със снахата.
Но снахата си намерила любовник кадесар. Иван го пратили в лагер, двамата се оженили и взели и неговата стая. Така практично разрешили въпроса си.
Иван е съзерцателен човек, сдържан, за снаха си говори без озлобление, без закани, обективно. Обича да казва: „Виждате ли как се решават имуществени отношения“.
С него ние седим и часове обсъждаме битието си, обективните възможности да се просъществува. Той не е песимист. Първият бяс ще мине и след това ще може да се работи.
***
Междувременно ставаха различни събития. Имаше някакви „избори“ и сталинистите вкарваха в кауша „провинилите се лица“.
Каушът се пълнеше.
Умря Георги Димитров. Натъпкаха кауша с хора, които се били радвали на смъртта му. Напредваха нещата около Трайчо Костов.
По повод на събитията растеше анекдотиката.
Трима братя се събрали да си пийнат — тихо и кротко. Пийнали си и легнали да спят. През нощта полицията нахълтала. Арестувала ги за това, че се били „радвали“.
— Пили сте по повод смъртта на Димитров!
— Ама чакайте, от смъртта му мина една седмица. През това време и вие сте пили.
— Хитри сте. Не сте пили веднага, почакали сте да мине време. — Сега и тримата бяха при мене. Изтрезняваха.
***
Използвах идването на един лагерист техник, който се опитваше да задейства нашите помпи. Додето той се занимава с помпите, можех да отсъствам от забоя.
Неговата пък вина е направо смешна. Той бе пернишки адвокат. За рождения си ден поканил гости. Развеселен, взел малкия си син на ръце и му запял глезено една песничка: „Да се уцим, да лаботим, да стлоим зивота нов“. Рано сутринта го арестували за това, че пеел извратено партиен марш. За тази глупост — затвор и то какъв!
***
По това време аз работех в пътеходната и имах малко време да чета. Седях на слънце пред бараката, когато в двора на лагера влезе голям камион с някакви материали. Трима или четирима лагеристи извикаха в едно гърло: „Серафиме, бягай. Иде камионът“.
Човекът, към когото бе отправен този вик, страхливо се прибра към бараката и седна. Видях, че трепереше с цялото си тяло.
Зад такива епизоди в лагерния живот винаги се крие нещо забележително или страшно. Скоро се осведомих. Историята бе такава.
Във Владая имало по това време фабрика за изкуствени мрамори. Повечето работници идвали от Княжево. Тъй като нямало рейс, използвали връщащи се от София за Перник празни камиони от въглища.
Шофьорите спирали на уреченото място и след това пред фабриката. Серафим бил работник в тази фабрика.
Една вечер валял проливен дъжд. Серафим се качил бързо на един спрял камион. Видял, че до будката на шофьора се притискат няколко души, но това не му направило впечатление — сигурно са негови колеги от фабриката.
Но камионът не спрял пред фабриката. Серафим се разтревожил, станал, приближил се до групата да им каже да потропат на шофьора да спре. Потупал един от тия хора по рамото, но оня му опрял автомат в гърдите. Повалил го с два удара на земята и го смъкнали до другите арестанти.
Докарали го в лагера, но не съобщили какво е станало. Гершанов му теглил голям бой за това, че няма заповед за задържане. Никой не обърнал внимание на неговите обяснения и протести.
Когато разказал в бараката невероятната си история, тя предизвикала хомерически смях.
Оттук нататък всичко вървеше зле за Серафим. Искат сведения за него във фабриката. Получават най-лоши. Поиска ли сведения полицията за арестуван, тя очаква най-лоши характеристики. Ако някой не се съобрази с нейното изискване, сам се озовава в лагер.
Серафим бе дълбоко объркан, както Младен. Той имал дори някакво участие във взимането на властта през 1944 г., поради това неговото просто сърце му подсказвало, че може да бъде сигурен във всичко.
***
Тук е и човекът, който „допълва бройката“. Не им стигали арестантите, хванали един минувач от улицата. Този минувач е майстор сладкар, не се занимавал никога с нищо друго освен сладкарство. Той седи на пейката, върти пръсти и разсъждава:
— Щом са стигнали дотам, да те подберат от улицата, и тяхната не е лесна.
Това за подбирането от улицата не е лъжа.
По-късно, като излязохме от лагера с Жорж Мицков, и на мен се случи следното.
Вървяхме по Мария Луиза към Лъвовия мост. Изведнъж по улицата край нас настъпи паника. Хора започнаха да тичат. Всичко ставаше в пълно мълчание, като на ням филм. Някакви хора спираха този или онзи.
— Хайка — каза Жорж. — Хванат ли ни, свършено е. И двамата сме бивши лагеристи. Пак в лагер, сега в Белене.
Арестите ставаха около нас. Тогава нахлухме в някаква врата, минахме през стълбището и излязохме в задния двор. Под един висок балкон се оказахме скрити и за жителите на дома.
Започна да вали. Стояхме и гледахме капките. И мислехме за кучешкия си живот.
Няма значение, че аз вече печатах в пресата, че имах някакво признание. За тях аз бях и си оставах „гад“ (както и те за мене!).
Излязохме надвечер. Улицата бе напълно пуста и измита от дъжда.
Сладкарят по-нататък пострада лошо. Не му простиха, че той, един от „неутралните“ (това го декларираше непрекъснато), е дошъл в лагера. Неопитен, успяха нещо да го преметнат и го преместиха в Белене. Помогнаха криминалните.
***
Имаме много македонци. Едните са наказани, защото при Тито се писали българи, а не македонци, другите — за това, че след Тито се наричат македонци.
Никакви сериозни обвинения не могат да се отправят към едните или към другите. Самото правителство още няма никаква яснота по този национален проблем. Но затова пък лесно праща на лагер.
Цялата книга можете да намерите тук:
https://chitanka.info/book/8741-kladenetsyt-na-mylchanieto
ПРИЧИНИ ЗА ПРИСЪДА
Например Иван бе текстилен техник. Неговият брат починал и оставил вдовица с дете. Иван гледал детето като свое. С брата имали един апартамент от две стаи. Иван решил да не се жени, за да не се опънат отношенията със снахата.
Но снахата си намерила любовник кадесар. Иван го пратили в лагер, двамата се оженили и взели и неговата стая. Така практично разрешили въпроса си.
Иван е съзерцателен човек, сдържан, за снаха си говори без озлобление, без закани, обективно. Обича да казва: „Виждате ли как се решават имуществени отношения“.
С него ние седим и часове обсъждаме битието си, обективните възможности да се просъществува. Той не е песимист. Първият бяс ще мине и след това ще може да се работи.
***
Каушът се пълнеше.
Умря Георги Димитров. Натъпкаха кауша с хора, които се били радвали на смъртта му. Напредваха нещата около Трайчо Костов.
По повод на събитията растеше анекдотиката.
Трима братя се събрали да си пийнат — тихо и кротко. Пийнали си и легнали да спят. През нощта полицията нахълтала. Арестувала ги за това, че се били „радвали“.
— Пили сте по повод смъртта на Димитров!
— Ама чакайте, от смъртта му мина една седмица. През това време и вие сте пили.
— Хитри сте. Не сте пили веднага, почакали сте да мине време. — Сега и тримата бяха при мене. Изтрезняваха.
***
Използвах идването на един лагерист техник, който се опитваше да задейства нашите помпи. Додето той се занимава с помпите, можех да отсъствам от забоя.
Неговата пък вина е направо смешна. Той бе пернишки адвокат. За рождения си ден поканил гости. Развеселен, взел малкия си син на ръце и му запял глезено една песничка: „Да се уцим, да лаботим, да стлоим зивота нов“. Рано сутринта го арестували за това, че пеел извратено партиен марш. За тази глупост — затвор и то какъв!
***
По това време аз работех в пътеходната и имах малко време да чета. Седях на слънце пред бараката, когато в двора на лагера влезе голям камион с някакви материали. Трима или четирима лагеристи извикаха в едно гърло: „Серафиме, бягай. Иде камионът“.
Човекът, към когото бе отправен този вик, страхливо се прибра към бараката и седна. Видях, че трепереше с цялото си тяло.
Зад такива епизоди в лагерния живот винаги се крие нещо забележително или страшно. Скоро се осведомих. Историята бе такава.
Във Владая имало по това време фабрика за изкуствени мрамори. Повечето работници идвали от Княжево. Тъй като нямало рейс, използвали връщащи се от София за Перник празни камиони от въглища.
Шофьорите спирали на уреченото място и след това пред фабриката. Серафим бил работник в тази фабрика.
Една вечер валял проливен дъжд. Серафим се качил бързо на един спрял камион. Видял, че до будката на шофьора се притискат няколко души, но това не му направило впечатление — сигурно са негови колеги от фабриката.
Но камионът не спрял пред фабриката. Серафим се разтревожил, станал, приближил се до групата да им каже да потропат на шофьора да спре. Потупал един от тия хора по рамото, но оня му опрял автомат в гърдите. Повалил го с два удара на земята и го смъкнали до другите арестанти.
Докарали го в лагера, но не съобщили какво е станало. Гершанов му теглил голям бой за това, че няма заповед за задържане. Никой не обърнал внимание на неговите обяснения и протести.
Когато разказал в бараката невероятната си история, тя предизвикала хомерически смях.
Оттук нататък всичко вървеше зле за Серафим. Искат сведения за него във фабриката. Получават най-лоши. Поиска ли сведения полицията за арестуван, тя очаква най-лоши характеристики. Ако някой не се съобрази с нейното изискване, сам се озовава в лагер.
Серафим бе дълбоко объркан, както Младен. Той имал дори някакво участие във взимането на властта през 1944 г., поради това неговото просто сърце му подсказвало, че може да бъде сигурен във всичко.
***
Тук е и човекът, който „допълва бройката“. Не им стигали арестантите, хванали един минувач от улицата. Този минувач е майстор сладкар, не се занимавал никога с нищо друго освен сладкарство. Той седи на пейката, върти пръсти и разсъждава:
— Щом са стигнали дотам, да те подберат от улицата, и тяхната не е лесна.
Това за подбирането от улицата не е лъжа.
По-късно, като излязохме от лагера с Жорж Мицков, и на мен се случи следното.
Вървяхме по Мария Луиза към Лъвовия мост. Изведнъж по улицата край нас настъпи паника. Хора започнаха да тичат. Всичко ставаше в пълно мълчание, като на ням филм. Някакви хора спираха този или онзи.
— Хайка — каза Жорж. — Хванат ли ни, свършено е. И двамата сме бивши лагеристи. Пак в лагер, сега в Белене.
Арестите ставаха около нас. Тогава нахлухме в някаква врата, минахме през стълбището и излязохме в задния двор. Под един висок балкон се оказахме скрити и за жителите на дома.
Започна да вали. Стояхме и гледахме капките. И мислехме за кучешкия си живот.
Няма значение, че аз вече печатах в пресата, че имах някакво признание. За тях аз бях и си оставах „гад“ (както и те за мене!).
Излязохме надвечер. Улицата бе напълно пуста и измита от дъжда.
Сладкарят по-нататък пострада лошо. Не му простиха, че той, един от „неутралните“ (това го декларираше непрекъснато), е дошъл в лагера. Неопитен, успяха нещо да го преметнат и го преместиха в Белене. Помогнаха криминалните.
***
Имаме много македонци. Едните са наказани, защото при Тито се писали българи, а не македонци, другите — за това, че след Тито се наричат македонци.
Никакви сериозни обвинения не могат да се отправят към едните или към другите. Самото правителство още няма никаква яснота по този национален проблем. Но затова пък лесно праща на лагер.
Цялата книга можете да намерите тук:
https://chitanka.info/book/8741-kladenetsyt-na-mylchanieto
Няма коментари:
Публикуване на коментар