Автоматично съобщение

Автоматичното съобщение се оказа доста тъпа идея.
Ще измисля нещо друго.

Meditation

It seems to me that meditation
far outmatches medication.
If you're depressed
or feel unrest
your grievances can be addressed.

Forget the future and the past;
forget yourself and do it fast!
'tis enough to lay
a brick a day,
to keep your inner fiends at bay.

Нереалистичният Wall-e

- Изобщо, това беше едно доста нереалистично филмче. - казва Иван.

- Защо? - питам аз. - Защото нямаше как да си възвърне спомените, при положение, че физическият носител, който ги изгражда, беше необратимо повреден?

- Не. Защото няма как робот с по-нисък статус да бъде харесан от робот с по-висок статус.

Един обикновен ден от детството

Димби, Домби, Мокси и Лиско живееха в Тихата Гора. Там нямаше родители и учители, които да ги бият и тормозят. Нямаше и зли деца, които да ги измъчват и унижават. Фантастично, невероятно място. На четиримата приятели всеки път им се случваше някакво интересно приключение.

Книжката за Лиско беше доста солидна, над 500 страници, и я препрочитах за 18-ти път. Бях обсебен от нея, вманиачен, и всяко препрочитане беше вълнуващо и интересно (въпреки че в сравнение с другите книги от поредицата, някои моменти ми изглеждаха тъпи или странни). Най-любима ми беше историята за Къртицата, която пленяваше децата под земята, но те...

- Веско, излизаме до градинката. Ще те снимаме.
- Добре, бабо.

Искаше ми се да избягам и да живея в Тихата Гора. Искаше ми се да е истина. Но знаех, че тя е измислена, че не съществува, че не е съществувала, и че вероятно никога няма да съществува.

- Сложи си шалчето и шапката.
- Няма нужда, сега е много топло.
- Сложи ги веднага!
- Но..
- Няма ли да ги сложиш? Няма ли?! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли!
Ушите ми запищяха, бузите ми горяха, и цялата ми глава пулсираше от шамарите. Баба ми продължаваше. - Няма ли! Няма ли! Няма ли! - Пристъпът й най-накрая отмина. Тя ми сложи шала и шапката. Напусна ме всякакво желание да се движа.
- Добрине, снимай го!

- Каква хубава снимка се получи - усмихваше се по-късно тя.

***

Сърцето ми силно биеше, цялото ми тяло беше напрегнато. Баба ми проверяваше Тетрадката ми за Работа в клас. Трябваше да пиша с безупречен калиграфски почерк, с божествена прецизност и красота. Нямах право да задрасквам букви дори и ако учителката е допуснала грешка и ни е продиктувала нещо невярно. Ако имаше дори и една задраскана или крива буква следваше бой, който усещах с всяко свое движение и на следващия ден.

- Какво е това "лис" тук?!

Беше неизбежно. Знаех, че рано или късно този момент ще дойде и целия ден тръпнех от страх.

- Аз... аз... за момент си помислих за Лиско и затова без да искам написах "лис"...
Като че ли боят щеше да ми се размине този път, бях толкова отчаян и смирен.
- Лиско - Дриско! - изсумтя баба ми.

Лиско - Дриско.
Лиско - Дриско.
Лиско - Дриско. Единственото хубаво нещо в живота ми беше осквернено и аз нищо не можех да направя.

- Лиско не е Дриско! Не е! - казах.
- Ти трябва да учиш, а не да четеш някакви книжки! Къде криеш тази книга? Дай ми я!
- Няма да ти я дам! Никога! Никога! - изкрещях.
- Ти на кого ще крещиш, бе, готованецо*!! На тази, която те е отгледала от мръвка месо ли?
(*Аз бях "готованецът". Постоянно ми се втълпяваше, че нищо не умея, и затова следва просто да се подчинявам и да чакам всичко да бъде извършено наготово за мен. Едновременно с това се предполагаше, че съм виновен за това положение.)
След като баба ми се измори да ме бие, тя извика:
- Петя! Петя!!
- Какво има, мамо? - чу се покорният глас на майка ми.
- Родила си едно лайно, какво!

***

Имах един сън, който често се повтаряше. Бях в едно подземие заедно с едно друго дете, което приличаше на Оливър Туист, така, както го бяха показали в един детски филм. Бяхме оковани и облечени в бели парцали. През телата ни бяха забити гигантски безопасни игли. Седяхме и просто тъпо търпяхме мъчението. Надявах се, че след много години ще бъдем освободени от подземието. Но това всъщност нямаше как да стане, защото извън него нямаше нищо, само гъста мъгла.

Въпреки, че често сънувах кошмари, обичах да спя. Понякога нямаше дори сънища и всичко беше перфектно. Най-неприятното нещо в събуждането беше това как почти веднага в мен нахлуваше споменът кой съм аз и къде съм. Не знам как да обясня това чувство на хора, които не са го изпитвали редовно. Да кажем, представете си, че вчера сте убили човек и на другата сутрин се събуждате. Преди да отворите очи, за част от секундата се чувствате чудесно, но ето че си спомняте, че всъщност на предния ден сте извършили убийство и полицията сигурно вече ви е разкрила. И ви се приисква да не се бяхте събуждали изобщо.

Самото събуждане започваше с рязък, режещ звън; но още щом го чуех, за по-малко от 20 - 30 секунди вече бях станал, бях се обул и облякъл. Съзнанието ми беше все още сънено и объркано, но тялото ми вече беше направило всичко необходимо. (Сега не мога да направя подобно нещо с дори близко по качество и бързина изпълнение).

Трябваше да облека дрехи, които ненавиждах, но нямах избор. Наскоро се опитвах да упорствам и да настоя какво да облека, и тъй като така и така знаех, че това ще вбеси баба ми, се опитах да използвам ситуацията да прокарам и други идеи - като например сам да ходя на училище или пък да ме пуснат да участвам в часовете по физическо. Тя беше шокирана и разгневена, и след боя заяви, че не съм й внук и ме заплю в лицето.

Беше време да ме водят до училище. Нямах избор, бях принуден да отида и там. При отварянето на входната врата, както обикновено, ме обзе пристъп на кашлица, с която се опитвах да овладея гаденето и позивите да повърна. Гаденето изчезваше така, както се появяваше, в момента, в който прекрачех прага. Започваше новият ден.

Videogames suck big time

Преди година заведохме Чуда на ветеринарен лекар. Помолих да погледна през микроскопа капка урина. Видях триизмерен образ на много, много слоеве кристали. Никоя картина не може да изобрази дълбочината и колко изумително беше усещането. Идеалният момент да си кажа: "Какво съм направил с живота си". После гледах видеотата Physics is fun to imagine в YouTube - на сладкодумния физик Файнман. И отново си казах: "Какво съм направил с живота си". Явно не съм единствения, който е реагирал така. Училището направи всичко възможно да осакати интереса ми към това, което е най-интересно.

Videogames suck, big time

Квазиутап D11

Бебето се появи на бял свят на 9-ти януари 2011, 17:32 минути, тегло 3 кг и 230 грама и височина 51 сантиметра. Очакваше се раждането да е по-късно - на 30-ти януари, но в случая явно и датата не е била изчислена правилно. 

Детето се казва Стоян Веселинов Жилов. "Веселинов" е много неритмично, непропорционално презиме, още в първи клас бях предугадил, че както и да го въртя, няма начин да седи добре върху бъдещото ми дете, но родителите ми явно не са преценявали нещата толкова надалеч. Във всеки случай, закрепихме се в генетичната месомелачка - засега.

Ксения до последно се стремеше да роди без каквито и да е медицински вмешателства, т.е. без ускоряване на раждането, обезболяващи и т.н. И двамата бяхме спокойни и уверени. Около денонощие след първите контракции изтекоха водите. В началото всичко вървеше добре. Но... постепенно положението се закучи. Нещата започнаха да вървят бавно и болезнено. Мина още едно денонощие, в което се стигна до разкритие 5 сантиметра и нещо. Ксения се бори до последно, но героизмът й не беше възнаграден. В крайна сметка лекарите заявиха, че шийката на матката не се разтваря достатъчно бързо и детето може да получи черепно-мозъчна травма.  Така, за да се предотврати необратима родова травма на детето, се стигна до секцио. За късмет то беше направено навреме.

Ако подозирате, че лекарите са препоръчали секцио заради пари или пък за да станат нещата по-бързо, грешите. В болницата, в която бяхме, цената е една и съща, независимо от това дали се прави операция или не, а екипът чака най-търпеливо, сьобразявайки се с желанията на родилката. Ситуацията със секциото може би щеше да бъде избегната, ако по-рано, когато се виждаше, че нещата не вървят, беше намерен по-сериозен начин за облекчаване на болките, било като се приеме предложението на лекарите за обезболяващи (предложение, което дойде в точния момент, мисля, че трябваше да им имаме повече доверие), било по немедикаментозен начин - например вана, но възможност за вана нямаше. Но дори и да имаше, нито едно от тези неща не гарантира избягване на проблема.

Вследствие на дългите контракции се е развила и хипотония на матката. По-късно Ксения предположи, че без секцио би могло да се стигне и до това детето да умре и тя да не може повече да има деца, ако след дълъг период контракции хипотонията на матката беше стигнала до атония. За раждането вкъщи изводът, до който Ксения стигна след преживяното, е, че дори една жена да е много осведомена и да има медицински познания за възможните усложнения, по време на самото раждане тя няма възможност ясно да си спомни наученото, за да прецени точно състоянието си и да избере стратегия за действие.

Защо разказвам всичко това? Прочетох един от последните постове на Случайна, в които тя говори за това колко е хубаво, че се възражда раждането у дома. Аз съм съгласен, че медицинските вмешателства могат да доведат до усложнения, но липсата им също може да доведе до такива. Повечето жени могат да родят без помощ, но въпреки това въпросът "чувстваш ли се късметлия" остава. Проблемът по-скоро е в остарелите практики и нечовешкото отношение в болниците, които следва да се променят.

Тук следва да кажа няколко добри думи за болницата "свети Лазар", в която бяхме. Ако искате да родите с минимум вмешателства, тя е мястото, където спокойно можете да го направите, тъй като всичките ви желания ще бъдат спазени - ще ви чакат търпеливо и нито една процедура няма да бъде приложена без вашето съгласие. Дори ако изборът ви според лекарите поставя вас и детето в опасност, можете да подпишете декларация, че отговорността е ваша (макар че тогава наистина ще сглупите според мен). Ние се уговорихме с конкретен екип, който е отворен към новости и експерименти в рамките на разумното, но и всички други лекари бяха осведомени (действително знаеха и се сьобразяваха) с това да няма вмешателства, ако няма сериозна причина за такива. От друга страна, персоналът е квалифициран за критични ситуации.
Болничните стаи приличат на стаи от хотел и можете да създадете приятна домашна атмосфера, приглушена светлина, успокояваща музика и всякакви други екстри, които искате за раждането си. Отношението към пациентите е човечно, посещения от близки може да има по всяко време без ограничения в престоя, ако се стигне дотам и ако  държите, може да присъствате дори на операция, подходящо екипирани, разбира се. Като критика към персонала може да се посочи това, че за кърменето едва ли ще получите адекватни съвети, но ако е важно за вас и няма сериозни причини, няма да ви разделят от бебето ви, както се случва в други болници.

Тези екстри си имат и цена, разбира се. Доколкото знам, това е една от най-скъпите болници в София, но това дали ще я изберете е не толкова въпрос на пари, колкото на ценности.

В крайна сметка, този пост едва ли ще се хареса на някого. Аз считам, че има правота и в двете страни в конфликта за това как да се ражда, а също, че и двете крайности имат своите грешки. Начинът, по който Случайна се възхищава от майката природа, ми е чужд - впрочем чужд ми е дори терминът "естествено" раждане. Слагам "естествен" в кавички, защото за мен не съществува разделението естествено / неестествено: тъй като всичко на тоя свят е изградено от един и същ безразличен градивен материал, всичко е естествено (или пък обратното - всичко е неестествено). Не мога да се съглася и с тези, които не се съмняват в  правилността на медицинските практики, при положение, че и там се правят грешки и се случват промени (които в пост-соц държавите настъпват много по-бавно). В случая не става дума за отричане на науката, просто установеният ред в болниците и научният метод не винаги съвпадат.

Да се върнем сега към личния аспект на историята. Мислех и аз да направя блог за бебето като Lyd, но още не съм се решил. А и блогът на бебето така, както съм го замислил, би бил малко циничен и няма да се хареса на всеки. Впрочем все още няма никаква драматична промяна в живота ни, каквато повечето двойки твърдят, че настъпва при появата на бебе. Съветите на Василена Доткова в "Близо до бебето", изглежда работят. Живеем си спокойно и без излишни драми. Ще видим дали никненето на зъби, коликите, и бъдещите бели на детето биха променили това. Само за 2 седмици Стоян / Тони вече е пораснал и проявява доста по-голям интерес към света...

Тук можете да прочетете същите събития достоверно и подробно описани от Олга

Buy Hoppe to be Happy

Посвещавам на Епистемик :)

Детската градина (2): Силвия

Една от първите гледки, които ме посрещна в детската градина, беше на едно дете, което глътна ЦЕЛИЯ сапун в банята. Другарката се ядоса, и (доколкото помня) се разкрещя, че то след малко ще повърне. Кратка пауза, в която секундите мълчаливо изтичаха... И наистина, думите й се сбъднаха и детето повърна сапуна. Гледката беше противна. За първи път през живота си виждах такова нещо, но с нищо не издадох изненадата си пред другите. Бях се настроил за това, че се намирам в ада и че всякакви шокиращи неща следваше да бъдат нормални.

Представата за повърнатия от детето сапун не попречи на обяда ми, защото вече бях научен, че винаги трябва да изяждам 100% от храната без значение от това как се чувствам.
Въпреки това първо проверих порцията си за скрити изненади. В това място единствено параноята можеше да гарантира оцеляване. Докато проверявах дали млякото е чисто, една капка от лъжицата падна върху панталоните ми. Бързо я обърсах. В този момент чух гласа на другарката, която каза на всички деца:

- Вижте. Окапа се, защото е Жилов.

Единствената цел на тези думи беше да бъда обиден публично и това беше повече от очевидно. Това, което ме притесни обаче, беше съвсем друго.
В мен напираха въпроси:
Защо каза "Жилов", а не "Веско"? Какво общо имаше това, че фамилията ми беше Жилов, с това, че се бях окапал? Откога името, което са ти дали, определя способността да държиш лъжица? И още: ако се бях родил с името на някое друго дете, щях да боравя по-добре с лъжицата ли?

Опитвах се да открия в казаното някакъв скрит от мен смисъл, но ставаше повече от очевидно, че такъв няма. Това беше толкова глупав и неиздържан опит за обида. За пореден път възрастните се компрометираха в моите очи с говорене на глупости. Това ме притесни, защото означаваше, че изобщо не може да им се разчита.

Аз се досетих какво наистина означават тези думи, и истинското им значение дойде след малко:
- Хвалиш се, че на пет години свириш на пиано и можеш да четеш... (никога не се бях хвалил. Хвалеше ме баба и много ми вредеше с това, а и не само с това.), а не можеш едно мляко да изядеш. Ти си като Силвия.

В това време Силвия седеше под масата и въргаляше обелено варено яйце в мръсотията и праха. Това твърдение също не сполучи да ме обиди. Аз наистина бях като Силвия и не се срамувах от това.

***

Силвия беше първото момиче, с което станахме другарчета. Бях само на пет годинки. Тя също. Но макар че тялото й беше на тази възраст, се държеше като бебе. Не можеше да говори, а рисунките й бяха безформени драсканици.

Със Силвия не бяхме Истински Деца. Едно от първите неща, които научих, е, че от мен се очаква да мога да тупкам топка. Всяко Истинско Дете на света би трябвало да го може, а аз за първи път виждах топка и нямах и идея какво точно се предполага да направя. Стояхме със Силвия в двора, и след малко опити схванах чалъма (Силви, за мое съжаление - не, въпреки, че се опитвах да й обясня). На третия ден вече бях достигнал завиден личен рекорд по непрестанно тупкане на топка. Това ме зарадва, но интересното е, че нямах илюзии. Не очаквах, че успехът ми ще доведе до това да бъда обявен за Истинско Дете - вече бях наясно, че в цялата тая работа няма нищо честно, така че дори и на носа си да се изправех, все тая.

Защитавах Силвия от другите деца. Те ни обявиха за гарджета. Нямах нищо против това да беше вярно: ако бяхме гарджета, щяхме поне да разперим криле и да отлетим от този затвор. По-късно напуснах детската градина. До мен стигнаха истории, че в училище са унижавали Силвия по най-различни начини, например карали са я да пие вода от локвите и да яде кал. Силвия отишла в специализирано училище и о, чудо, след няколко години стана сравнително нормален човек, докато аз така и не се оправих.

Силвия няма как да ме помни. Но аз я помня.

P.S. Името й в този разказ е сменено, разбира се.

Най-ранният спомен

Най-ранният ми детски спомен всъщност е следният:

Спя и нещо ме разбужда. Аз искам да потъна обратно в съня, но това, което ме разбужда, е настоятелно. От една страна, много ми се спи, но изведнъж усещам че ако се събудя, ще се случи нещо уникално, нещо невероятно, коренно ново, нещо по-важно от всичко. Сънят и това усещане се борят едно с друго.

Някой пъха нещо в носа ми. Отварям уста. И изведнъж осъзнавам: пъхат нещо в носа ми, именно защото искат да си отворя устата. Започвам да отварям уста, за да не получа нови боклуци в носа. Усещането, че разбирам действията им е искрящо, светещо, просто опияняващо. В крайна сметка, предчувствието ми се сбъдва. Наистина се озовавам в нов свят, сякаш се случва нещо необратимо. Доволен, заспивам...

Дълго време се чудех дали този спомен е истински. Когато питах майка си и баба си, научих, че съм се родил преждевременно (в осмия месец) и три месеца наред са пъхали памучета и други боклуци в носа ми, за да отворя уста да се храня. След това вече не е имало нужда.

Бебешки спомен? Може би се самозалъгвам? Да, но наскоро говорих със сестра си на тази тема и тя каза, че и тя има най-ранен проблясък. И той е...

Майка ми й сменя пелените. Сестра ми всеки път вижда как го прави и усеща нещо от рода на:
"Мамо, мога и сама! Мамо, мога и сама!"
Разбира се, едно бебе няма координацията да си смени пелените само. Но усещането отново е искрящо, подобно на моето. Сестра ми не може да сьобщи какво чувства. Все пак иска да направи нещо, колкото и да е малко, за да й покаже, че "може и сама" и... Майка ми си спомни (след като я попитахме), че почти веднага, в първите месеци, сестра ми е започнала да й помага, повдигайки телцето си, за да може под него да бъде сложена пелената.

Това звучи ли ви правдоподобно?
Вие имате ли запазен спомен за такъв първи проблясък?

За едни сватба, за други - брадва

14-ти април т.г.


А може ли без журналисти??



Тъй като и двамата сме силно интровертни, просто се подписахме без излишни дандании и ритуали (и възможност някой да ни се меси). Присъстваха само двама много близки приятели (законът изисква двама свидетели).



Май нищо не направихме както трябва. Аз бях в бяло, а тя в черно. По-късно научих и, че пръстените се слагали на дясната, а не на лявата ръка.


И това е.

Смехораните

Когато бях на осем години, се опитвах да рисувам. Баба ми изхвърляше комиксите ми на боклука, а аз влизах в контейнера да ги извадя оттам. След дълго ровене в отпадъците ги намирах скъсани, смачкани, смърдящи, с цветове, размазани от влагата (бяха рисувани с флумастри, а те влага не търпяха). Залепвах скъсаното с тиксо и в крайна сметка намерих скривалище за рисунките в цепнатините между тухлите на една изоставена постройка.

Едно от малкото важни неща в живота ми беше гледането на анимация. Мечтаех си като порасна да стана аниматор. В дните, когато по първа програма имаше интересен анимационен филм, бяха истински празник. Дробовете ме боляха от тичане, само и само да не изпусна и секунда от филмчето, което следях в момента. Веднъж дори разбих заключената входна врата с няколко засилвания и блъскания с рамо (щом кекаво, хилаво осемгодишно дете може да разбие заключена входна врата, правете си сметка какви "врати" и "ключалки" сме имали по това време). За разбитата врата отнесох бой, но истинската трагедия беше в това, че изпуснах епизода на "Мечето Ръкспин".

След като баба ми и майка ми разпознаха истинската ми слабост, наказанията вече бяха "никаква телевизия за един месец", което всъщност значеше никакви рисувани истории и неведение за съдбата на любимите ми герои. Впрочем Мечето Ръкспин така или иначе ми беше забранено, защото в него имаше същества, които не бяха нито хора, нито животни, имаше "неразбираеми" (за мама и баба) измишльотини и чудовища, т.е. филмчето беше Зло.



Една от анимациите, които бяха внесли зад Желязната завеса през 1988, се наричаше "Смехораните". Може да видите шапката й като щракнете на прозореца горе.
По това време бяхме на почивка в Сандански и хазяите ни имаха само един развален черно-бял телевизор с размътен и неясен образ. Все пак се радвах на малкото, което имах. През деня четях книжки от библиотеката и чаках да дойде обявеното във вестник "Вечерни новини" време, когато пускат "Смехораните".

Замисълът на "Смехораните" беше прост - Смехораните (добри маймунки) живеят в красива утопия, а Сръдльовците (лоши същества, сякаш навлекли руски ушанки) постоянно застрашават техния рай с коварните си планове и нападения. За разлика от Смехораните, които се бяха поселили високо в дърветата, Сръдльовците обитаваха мрачен замък, и си имаха за шеф един голям и зъл възрастен сръдльо.
Един ден ми хрумна странна мисъл:

"Ами ако се бях родил Сръдльо?
Щях да живея като Сръдльовците, въпреки че не искам да бъда такъв.
Има ли нещо, което бих могъл да сторя, за да се измъкна?"
Стигнах до няколко отговора:

• Нямаше как да се противопоставя на Господаря на Сръдльовците. Той наказва и тормози горките нещастници за щяло и нещяло, и е несравнимо по-могъщ от тях.
  
• Имаше вариант да намеря няколко сръдльовци, които мислят като мен, да направим бунт или да избягаме. Съмняваше ме обаче, че такива има. А дори и да имаше, най-вероятно докато ги търсех или убеждавах, щях да бъда разкрит. Страхът, доносничеството и подчинението на останалите щеше да ме издаде.
  
• Вариантът да отида при Смехораните също отпадаше. В най-лошия случай Смехораните щяха да ме мразят, а в най-добрия - да се страхуват от мен и да ми нямат доверие. Освен това, ако бях Сръдльо, аз също щях да ги гледам с недоверие, погнуса и страх, защото нямаше да знам почти нищо за тях, освен това, че са ми врагове. Извън света на анимацията имах предимство - знанието - а роден като Сръдльо нямаше да имам и това.
  
• Самоубийството по някаква "странна" причина не ми харесваше като изход.
• Не можех да избягам и в пустошта. Там най-вероятно щях да умра, защото нямаше да знам как да си намеря храна и вода. Дори и да оцелеех, щях да бъда напълно сам сред пясъка и камъните. Нямаше да имам телевизор. И никой нямаше да разговаря с мен, никога.

Бях напълно поразен от усещането, че за Сръдльовците няма никакво решение, дори и ако някои от тях не искат да бъдат това, което са. В този момент усетих, че проблясва нещо важно, че съм докоснал нещо огромно... Цял следобед обикалях по нагретите от слънцето плочки в двора и проверявах дали не съм пропуснал нещо. Не бях... решение нямаше!
Исках да споделя това с няколко деца, които знаеха за филмчето, но получих следните отговори:
"Защо ми е да си представям, че съм сръдльо, след като не съм?"
"Сръдльовците се раждат зли, а смехораните се раждат добри, това е всичко."

Разбрах, че не искат да си развалят комфорта и веднага спрях да говоря за това. С течение на времето затънах още повече. Забелязвах кога обявените за "добри" герои правят зло. Помнех статистите-жертви, които се мяркат за кратко и си го отнасят случайно, безсмислено и нелепо... и се очаква да ги забравиш след секунди просто защото не са в светлината на прожекторите. И после да се радваш на хепиенда на главните герои. На 14 години станах детерминист и атеист, на 16 - феминист, и все повече и повече пропадах в Бездната.
.

Край

(...)
Дори и така ще оставиш във мен
мил белег и спомен най-съкровен
(...)

}{

Случи се нещо много хубаво и красиво. Но е твърде лично и не знам дали трябва да разказвам за него.
...

Дали това не е краят на Estranged's Privacy??

Скок

Летвата е на метър и нещо височина, мисля.
Вие можете ли да прескочите себе си?

Равносметка

С какво ще запомня 2006-та?

Лошите неща:

• Това е годината, в която баба умря в мъки, докато ракът изяде тялото й, а обезболяващите наркотици - съзнанието й.

Хубавите неща:

• Това е годината, в която ме оперираха от апендисит и лежах в болница. Оживях и беше интересно.
• Това е годината, в която станах дизайнер на игри.
• Това е годината, в която за 10 месеца нашият екип завърши първият самостоятелен проект на Gameloft Bulgaria, псевдо триизмерна игра, която отне съботите, неделите и нощите ми.
• Това е годината, в която започнах да пиша блогове.
• Това е годината, в която започнах да търся художник за комикса си, но първият художник, който избрах, изостави проекта.
• Това е годината, в която си чатих с най-интересното и най-смайващото момиче, което някога съм срещал през живота си.

2006-та беше важна гадина. Благодаря й, макар че тя не ме чува и не й пука.
Всъщност тя още не е свършила. Има няколко доста критични събития, които тепърва предстоят.