Кладенецът на Мълчанието: Смачкване на най-доброто

Миналата година качих книгата на Владимир Николов (известен като Владимир Свинтила) "Кладенецът на мълчанието" в Читанка. В нея се разказва за един среден комунистически концлагер (не най-кошмарния). Книгата има своите слаби страни, но има и много силни описания на комунистическия начин на живот. Подбрал съм някои от най-добрите и съм ги групирал тематично.


СМАЧКВАНЕ НА НАЙ-ДОБРОТО


Въведоха ме в една килия. На тясна пейка спеше млад човек, който веднага стана и ме посрещна:
— За какво сте тука?
— Май по политически причини.
— Конспирация или какво?
— Четене в библиотеката на „Бритиш Каунсъл“.
Младежът леко подсвирна.
— Съвсем особен случай. Сигурно са го обърнали на шпионаж.
— Именно. Вие за какво сте тук?
— Моята е проста. Аз съм летец-изтребител. Бих се в защитата на София срещу американските самолети. Смятат това за престъпление. Въпреки че ние, изтребителите, не направихме нищо с нашите стари машини. Столицата беше разрушена.
Разказа ми за себе си. Обичал въздушната фотография. Правел албуми със снимки на планински върхове и мъгли. Водел фотодневник. От летището пишел писма на майка си и на годеницата си. Имал слабост и към писмовната литература.
Писмата и албумите му били конфискувани при ареста и сега ги изследвали, за да видят къде какви държавни тайни е предал на врага.
Тия хора идваха наистина буквално от гората и от мечите дупки. За тях правенето на въздушни снимки, писането на писма и колекционирането бяха работа крайно подозрителна. Те са в удивление пред всеки културен факт. Културата държи будно тяхното селско недоверие.
Нашата беседа напредваше. Мине не мине време, двама души се втурват при него посред нощ, изкарват го с един джип в нощното поле и го карат да копае гроба си. Той се усмихва:
— Седем гроба вече изкопах, не зная в кой ще ме сложат. — И такъв един спокоен, с ясносини очи.
— И защо го правят?
— За да им разкрия грандиозните тайни, които стоят в моите въздушни фотографии и в писмата до майка ми и до годеницата.
— Вие какво очаквате?
— Очаквам наистина да ме разстрелят. Те не могат да бъдат убедени, че човек може да пише два пъти седмично на майка си. Селяните пишат в къщи веднъж на три години, през другото време пращат „хабер“.
За селяните той мислеше като мене. Западът е прогресирал много, защото навреме е обуздал своите селяни.
— Наполеон — каза усмихнато — по необходимост е водил тия войни, за да даде на френските селяни някаква дейност. Да бяха останали в родината си, щяха да направят Париж на пепелища. Той разумно ги поведе да изпепеляват чужди градове.
— Не очаквате ли все пак да Ви пуснат?
— Изключено е. Те не пускат никого. В най-добрия случай концлагер. Очаквайте същото за себе си.
(...)
— Всичко е в голото селско насилие — каза той, — как убиваха: за една бразда брат брата убиваше. С вечните селски брадви. Сега размахват брадви над главите ни за по-малко от една бразда, за една въображаема бразда.


***

Надвечер в килията ми вкараха дебел човек, към 50-годишен, с превръзка на едната ръка. Неговата история се оказа проста. Бил часовникар и цял живот доставял резервни части за часовници от Швейцария срещу пощенски марки. Имал стари връзки. Като направили кооперацията, продължил с този маниер на снабдяване, защото нямало никакъв държавен внос. Задържали го за шпионаж.
— Но аз не мога да бъда шпионин — протестираше той, — защото не разбирам от нищо друго, освен от часовници. Обясних им, че това е изключителна грешка: часовникар-шпионин. Отговориха ми, че шпионите най-често се внедрявали като часовникари.
Те му ударили един сериозен бой и му счупили някаква кост на китката. Ръката му беше гипсирана, но отиваше на зле.
Сутринта дойде лекар да го прегледа. Ръката му си отиваше.
Те бяха странни хора, тия лекари, които бяха съюзници на инквизицията. Тогава имаше все още свободна лекарска практика, един лекар можеше да изкарва добре. Защо влизаха в затворите? За да ни лекуват? Прикриваха следите от насилията.
— За една глупост да изгубя ръката си? Че от какво ще живея после? Часовникар не мога да бъда, друг занаят не знам. Ще протягам ръка на улицата.
Протестът му беше напълно оправдан, човешки. След тия мъчения изхвърляха на улицата все по-често инвалиди. Така моята съученичка Жени Карастоянова я бяха изтезавали за едното нищо и се бе парализирала от кръста надолу.
Тя много плака и много се моли на някои общи приятели. Най-сетне един се смили над нея и като напускаше стаята й, остави там една стъкленичка с цианкалий. Така Жени почина — не искаше да живее немощна, парализирана.
На часовникаря също не му провървя — отрязаха му ръката. Срещнах го след години на улицата. „Каква глупост“ — каза той, — насила инвалид. И в името на какво? Като ми ампутираха ръката, не бях годен и за концлагер, та ме освободиха. Сега съм продавач, лош продавач, мъчно опаковам. А бях квалифициран човек“.
Нощта не спах отново и нито за миг не седнах. Часовникаря го изкараха за ампутация на ръката му нейде към полунощ, така че останах отново сам. Мислех върху безсмислието на нашите изтезания, които ставаха все „с предупредителна цел“, по „съветски“ маниер, за устрашение на околните. Напразно, срещу тези „предупреждения“ се издигаше здравият разум на часовникаря. Като го наблюдаваше човек, можеше да види как класическият здрав разум може да бъде и смешен.

***

Стига ни примера с Пастьор.
След френско-пруската война Франция задлъжнява на Прусия с шест милиарда златни франка. Французите виждат пред себе си море от мизерия — те не могат да изплатят тази сума за един век.
Но идват патентите на Пастьор. Чрез тях контрибуциите се изплащат за шест години. С тези пари пък Германия създава своята тежка промишленост. Това е работа на един човек!
Знаех, че върху ни не може да се посегне безнаказано, макар че в редки случаи имаше видима връзка с производството.
Блъскаха ни в затворите, трепеха ни и ни заместваха с „писатели“, „философи“, „професори“ и „академици“ (на типовете, които вадеха от разните дупки в живота, трябваше да се придава „значимост“).
Знаех, че ме унищожават, но знаех и че съм отмъстен. Общественото благоденствие не се осъществява от широкия производител. Авторските права на един естраден певец във валута (валута, която влиза в националната банка) могат да са до няколко милиона долара годишно. Срещу тия милиони се изнася един текст, един запис. За правенето на един филм отива трудът на петдесет души. Но този филм може да играе роля в националната икономика. Най-сетне, един Пикасо за един следобед сътворява картина, която струва петдесет хиляди долара!
Ние, знаех, не сме на тази висота. Но без нас, без нашия труд тия простаци трябваше да изнасят неизброими количества вагони с домати и картофи, за да купят един фотоапарат.
Пунгашите бяха имитатори. От България те щяха да правят Аржентина, да произвеждат и изнасят морета от царевица. Тази икономика съсипа впрочем самата Аржентина.
Пунгашите имаха понятия само от XIX в. Те ще произвеждат стомана №6, ще изнасят руди. Те презират интелектуализирането на труда, те не подозират икономическите типове на страните без ресурси. Те ни унищожават и така секат дървото, на което са седнали.
Знаех, че ще ме унищожат. Но аз изпитвах и диво задоволство. Със смъртта на всеки от нас тяхното собствено положение ставаше все по-безнадеждно. Те не оставяха хора, които утре да ги спасят.

***

Седях в килията си, вече без да бъда тормозен — подготовка за процеса и затвора.
Тук гадовете загубиха интерес към мен. Пращаха им нови жертви. Така че ме изоставиха на началник ареста.
Той се оказа много добро момче. Йовчо пускаше непипнати торбите на мама до мен. Мама ми изпращаше книги. Молиер на френски, „Дон Кихот“ на испански, „Гъливер“ на английски.
Тия книги са критика на цивилизацията и подхождат за затворническо четиво.
Въпреки многото брадати професори и многото катедри, аз не знам да е казано или написано нещо изключително за тях.
„Гъливер“ съдържа една особена социална доктрина. Основното противоречие за Суифт е между духовните нива. Векове след него социалната мисъл търси контрастите в имуществените отношения. Суифт е безапелационен: на арената в бой са дребнавото мислене и духът, човекът и човечетата. И това няма нищо общо с „имуществеността“.

***

Интелигентът е противопоставен на тая система поради самата си природа. Как специалистът да бъде командуван от неспециалист? Тогава унищожават интелигента. Поставят го при такива условия в лагера, че като се върне, първата му работа е да предаде ценната си библиотека за претопяване. Тогава се усмихват доволно: „И на тоя главата му увря“.
Така у нас бе унищожено едно огромно книжовно богатство, трупано поколения — от началото на миналия век. Пострадалите, оглупели, крещяха: „Тия книги ме доведоха до лагера, не искам да ги гледам!“
Имаше такъв случай: един вече бе предал книгите си на претопяване. Беше му останал един двадесеттомен „Ларус“. Седим и гледаме книгите: в зелена кожа със златни надписи.
— Продай ми ги — казвам, — не ги гори.
Той преглъща.
— Не смея — казва плахо, — като им гледам златните надписи, като че виждам пламъци от ада на концлагера.

***

От Кезока, содо-лимонададжията, чух следната елегия:
— Няма вече живот. Кучето на двора, котката върху миндера? Тия нема да го позволят. Овошки, пчели, всичко си отива и не можеш да кажеш защо. Хората намразиха домовете си. Тия, комунистите, никога не са живели, нито ще живеят. Те само се ядат, от сутрин до вечер, помежду си и с другите. Се това си мислят: какво кому да вземат, кого да утепат, кого да пребият. Що за хора са? Откъде се взеха?

***

Възпитателят изнасяше и разни доклади. Беше забранено след докладите да му се задават въпроси.

Един ден тоя тиквеник излезе с ново определение за „кулака“. Кулак не е селянинът, който има много земя, а този, който прави интензивно земеделие: овошки, индустриални култури, пчели, бубарство и т.н.

Когато ме вземат дяволите, нищо не може да ме спре. Аз станах и заявих, че това е лъжа и в партийната документация го няма. Това е теория на застоя и регреса. Вместо интензивно земеделие навсякъде, където е възможно, е налице един пълен упадък и на елементарните житни култури.

Можеха да ме хвърлят в карцер, да възобновят следствието, да ме съдят, да ме разстрелят. Но аз така нажежих залата, че предпочетоха да преглътнат. Ако станеха безредици в лагера и тях можеше да накажат, че са ги предизвикали. Така минах метър.

Навън ме спря един възрастен човек. Оказа се, че е овощар. Заговори поетично:

— Какво знаят за дървото тези хора? Знаят само да му оберат плодовете, да го ограбят. Те не знаят да говорят с него, както говорим ние, овощарите.

От баща си моят овощар наследил „едно голо бърдо“ от двадесетина декара, една земя, която никога не е била обработвана, защото била песъклива.

Мъчително, година след година нашият овощар я превръщал в градина. Мъчително намирал подходящите сортове, правел големи дупки, торял ги, правел сам кладенци, за да напоява дърветата.

От най-бедния селянин станал най-богатият. Не че купил още земя или имоти. Стигала му тази огромна градина от двадесет декара. От пчелите изкарвал по пет тона мед, варял ракия, продавал в града плодове.

Първият, когото подгонили, бил той. Овощарят им казал:

— Аз пък мислех това за социализъм: където има мъртвило — да бликне живот и трудът да преобрази пущинаците...

— Ти не ни разправяй врели-некипели. Хайде у бумбако!

— Животът, който заслужаваше да се живее — каза той, — си отиде. С тия хора нищо не става: нито веселие, нито работа. Те са дошли всеки двор да отровят, всичко да осакатят, всичко да развалят.

Първата работа на новото текезесе била изсичането на неговата градина.

— Но за какво живее човек? Да вика „ура“ на глупаците ли?

Цялата книга можете да намерите тук:
https://chitanka.info/book/8741-kladenetsyt-na-mylchanieto

Кладенецът на мълчанието: Причини за присъда

Миналата година качих книгата на Владимир Николов (известен като Владимир Свинтила) "Кладенецът на мълчанието" в Читанка. В нея се разказва за един среден (не твърде кошмарен) комунистически концлагер. 

Книгата има своите слаби страни, но има и много силни и точни описания на комунистическия начин на живот. Тук съм подбрал някой от най-добрите (според мен) описания на абсурда в нея:



ПРИЧИНИ ЗА ПРИСЪДА


Например Иван бе текстилен техник. Неговият брат починал и оставил вдовица с дете. Иван гледал детето като свое. С брата имали един апартамент от две стаи. Иван решил да не се жени, за да не се опънат отношенията със снахата.

Но снахата си намерила любовник кадесар. Иван го пратили в лагер, двамата се оженили и взели и неговата стая. Така практично разрешили въпроса си.

Иван е съзерцателен човек, сдържан, за снаха си говори без озлобление, без закани, обективно. Обича да казва: „Виждате ли как се решават имуществени отношения“.

С него ние седим и часове обсъждаме битието си, обективните възможности да се просъществува. Той не е песимист. Първият бяс ще мине и след това ще може да се работи.

***

Междувременно ставаха различни събития. Имаше някакви „избори“ и сталинистите вкарваха в кауша „провинилите се лица“.

Каушът се пълнеше.

Умря Георги Димитров. Натъпкаха кауша с хора, които се били радвали на смъртта му. Напредваха нещата около Трайчо Костов.

По повод на събитията растеше анекдотиката.

Трима братя се събрали да си пийнат — тихо и кротко. Пийнали си и легнали да спят. През нощта полицията нахълтала. Арестувала ги за това, че се били „радвали“.

— Пили сте по повод смъртта на Димитров!

— Ама чакайте, от смъртта му мина една седмица. През това време и вие сте пили.

— Хитри сте. Не сте пили веднага, почакали сте да мине време. — Сега и тримата бяха при мене. Изтрезняваха.


***


Използвах идването на един лагерист техник, който се опитваше да задейства нашите помпи. Додето той се занимава с помпите, можех да отсъствам от забоя.

Неговата пък вина е направо смешна. Той бе пернишки адвокат. За рождения си ден поканил гости. Развеселен, взел малкия си син на ръце и му запял глезено една песничка: „Да се уцим, да лаботим, да стлоим зивота нов“. Рано сутринта го арестували за това, че пеел извратено партиен марш. За тази глупост — затвор и то какъв!


***


По това време аз работех в пътеходната и имах малко време да чета. Седях на слънце пред бараката, когато в двора на лагера влезе голям камион с някакви материали. Трима или четирима лагеристи извикаха в едно гърло: „Серафиме, бягай. Иде камионът“.

Човекът, към когото бе отправен този вик, страхливо се прибра към бараката и седна. Видях, че трепереше с цялото си тяло.

Зад такива епизоди в лагерния живот винаги се крие нещо забележително или страшно. Скоро се осведомих. Историята бе такава.

Във Владая имало по това време фабрика за изкуствени мрамори. Повечето работници идвали от Княжево. Тъй като нямало рейс, използвали връщащи се от София за Перник празни камиони от въглища.

Шофьорите спирали на уреченото място и след това пред фабриката. Серафим бил работник в тази фабрика.

Една вечер валял проливен дъжд. Серафим се качил бързо на един спрял камион. Видял, че до будката на шофьора се притискат няколко души, но това не му направило впечатление — сигурно са негови колеги от фабриката.

Но камионът не спрял пред фабриката. Серафим се разтревожил, станал, приближил се до групата да им каже да потропат на шофьора да спре. Потупал един от тия хора по рамото, но оня му опрял автомат в гърдите. Повалил го с два удара на земята и го смъкнали до другите арестанти.

Докарали го в лагера, но не съобщили какво е станало. Гершанов му теглил голям бой за това, че няма заповед за задържане. Никой не обърнал внимание на неговите обяснения и протести.

Когато разказал в бараката невероятната си история, тя предизвикала хомерически смях.

Оттук нататък всичко вървеше зле за Серафим. Искат сведения за него във фабриката. Получават най-лоши. Поиска ли сведения полицията за арестуван, тя очаква най-лоши характеристики. Ако някой не се съобрази с нейното изискване, сам се озовава в лагер.

Серафим бе дълбоко объркан, както Младен. Той имал дори някакво участие във взимането на властта през 1944 г., поради това неговото просто сърце му подсказвало, че може да бъде сигурен във всичко.


***


Тук е и човекът, който „допълва бройката“. Не им стигали арестантите, хванали един минувач от улицата. Този минувач е майстор сладкар, не се занимавал никога с нищо друго освен сладкарство. Той седи на пейката, върти пръсти и разсъждава:

— Щом са стигнали дотам, да те подберат от улицата, и тяхната не е лесна.

Това за подбирането от улицата не е лъжа.

По-късно, като излязохме от лагера с Жорж Мицков, и на мен се случи следното.

Вървяхме по Мария Луиза към Лъвовия мост. Изведнъж по улицата край нас настъпи паника. Хора започнаха да тичат. Всичко ставаше в пълно мълчание, като на ням филм. Някакви хора спираха този или онзи.

— Хайка — каза Жорж. — Хванат ли ни, свършено е. И двамата сме бивши лагеристи. Пак в лагер, сега в Белене.

Арестите ставаха около нас. Тогава нахлухме в някаква врата, минахме през стълбището и излязохме в задния двор. Под един висок балкон се оказахме скрити и за жителите на дома.

Започна да вали. Стояхме и гледахме капките. И мислехме за кучешкия си живот.

Няма значение, че аз вече печатах в пресата, че имах някакво признание. За тях аз бях и си оставах „гад“ (както и те за мене!).

Излязохме надвечер. Улицата бе напълно пуста и измита от дъжда.

Сладкарят по-нататък пострада лошо. Не му простиха, че той, един от „неутралните“ (това го декларираше непрекъснато), е дошъл в лагера. Неопитен, успяха нещо да го преметнат и го преместиха в Белене. Помогнаха криминалните.


***


Имаме много македонци. Едните са наказани, защото при Тито се писали българи, а не македонци, другите — за това, че след Тито се наричат македонци.

Никакви сериозни обвинения не могат да се отправят към едните или към другите. Самото правителство още няма никаква яснота по този национален проблем. Но затова пък лесно праща на лагер.



Цялата книга можете да намерите тук:

https://chitanka.info/book/8741-kladenetsyt-na-mylchanieto

Един обикновен ден от детството

Димби, Домби, Мокси и Лиско живееха в Тихата Гора. Там нямаше родители и учители, които да ги бият и тормозят. Нямаше и зли деца, които да ги измъчват и унижават. Фантастично, невероятно място. На четиримата приятели всеки път им се случваше някакво интересно приключение.

Книжката за Лиско беше доста солидна, над 500 страници, и я препрочитах за 18-ти път. Бях обсебен от нея, вманиачен, и всяко препрочитане беше вълнуващо и интересно (въпреки че в сравнение с другите книги от поредицата, някои моменти ми изглеждаха тъпи или странни). Най-любима ми беше историята за Къртицата, която пленяваше децата под земята, но те...

- Веско, излизаме до градинката. Ще те снимаме.
- Добре, бабо.

Искаше ми се да избягам и да живея в Тихата Гора. Искаше ми се да е истина. Но знаех, че тя е измислена, че не съществува, че не е съществувала, и че вероятно никога няма да съществува.

- Сложи си шалчето и шапката.
- Няма нужда, сега е много топло.
- Сложи ги веднага!
- Но..
- Няма ли да ги сложиш? Няма ли?! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли!
Ушите ми запищяха, бузите ми горяха, и цялата ми глава пулсираше от шамарите. Баба ми продължаваше. - Няма ли! Няма ли! Няма ли! - Пристъпът й най-накрая отмина. Тя ми сложи шала и шапката. Напусна ме всякакво желание да се движа.
- Добрине, снимай го!

- Каква хубава снимка се получи - усмихваше се по-късно тя.

***

Сърцето ми силно биеше, цялото ми тяло беше напрегнато. Баба ми проверяваше Тетрадката ми за Работа в клас. Трябваше да пиша с безупречен калиграфски почерк, с божествена прецизност и красота. Нямах право да задрасквам букви дори и ако учителката е допуснала грешка и ни е продиктувала нещо невярно. Ако имаше дори и една задраскана или крива буква следваше бой, който усещах с всяко свое движение и на следващия ден.

- Какво е това "лис" тук?!

Беше неизбежно. Знаех, че рано или късно този момент ще дойде и целия ден тръпнех от страх.

- Аз... аз... за момент си помислих за Лиско и затова без да искам написах "лис"...
Като че ли боят щеше да ми се размине този път, бях толкова отчаян и смирен.
- Лиско - Дриско! - изсумтя баба ми.

Лиско - Дриско.
Лиско - Дриско.
Лиско - Дриско. Единственото хубаво нещо в живота ми беше осквернено и аз нищо не можех да направя.

- Лиско не е Дриско! Не е! - казах.
- Ти трябва да учиш, а не да четеш някакви книжки! Къде криеш тази книга? Дай ми я!
- Няма да ти я дам! Никога! Никога! - изкрещях.
- Ти на кого ще крещиш, бе, готованецо*!! На тази, която те е отгледала от мръвка месо ли?
(*Аз бях "готованецът". Постоянно ми се втълпяваше, че нищо не умея, и затова следва просто да се подчинявам и да чакам всичко да бъде извършено наготово за мен. Едновременно с това се предполагаше, че съм виновен за това положение.)
След като баба ми се измори да ме бие, тя извика:
- Петя! Петя!!
- Какво има, мамо? - чу се покорният глас на майка ми.
- Родила си едно лайно, какво!

***

Имах един сън, който често се повтаряше. Бях в едно подземие заедно с едно друго дете, което приличаше на Оливър Туист, така, както го бяха показали в един детски филм. Бяхме оковани и облечени в бели парцали. През телата ни бяха забити гигантски безопасни игли. Седяхме и просто тъпо търпяхме мъчението. Надявах се, че след много години ще бъдем освободени от подземието. Но това всъщност нямаше как да стане, защото извън него нямаше нищо, само гъста мъгла.

Въпреки, че често сънувах кошмари, обичах да спя. Понякога нямаше дори сънища и всичко беше перфектно. Най-неприятното нещо в събуждането беше това как почти веднага в мен нахлуваше споменът кой съм аз и къде съм. Не знам как да обясня това чувство на хора, които не са го изпитвали редовно. Да кажем, представете си, че вчера сте убили човек и на другата сутрин се събуждате. Преди да отворите очи, за част от секундата се чувствате чудесно, но ето че си спомняте, че всъщност на предния ден сте извършили убийство и полицията сигурно вече ви е разкрила. И ви се приисква да не се бяхте събуждали изобщо.

Самото събуждане започваше с рязък, режещ звън; но още щом го чуех, за по-малко от 20 - 30 секунди вече бях станал, бях се обул и облякъл. Съзнанието ми беше все още сънено и объркано, но тялото ми вече беше направило всичко необходимо. (Сега не мога да направя подобно нещо с дори близко по качество и бързина изпълнение).

Трябваше да облека дрехи, които ненавиждах, но нямах избор. Наскоро се опитвах да упорствам и да настоя какво да облека, и тъй като така и така знаех, че това ще вбеси баба ми, се опитах да използвам ситуацията да прокарам и други идеи - като например сам да ходя на училище или пък да ме пуснат да участвам в часовете по физическо. Тя беше шокирана и разгневена, и след боя заяви, че не съм й внук и ме заплю в лицето.

Беше време да ме водят до училище. Нямах избор, бях принуден да отида и там. При отварянето на входната врата, както обикновено, ме обзе пристъп на кашлица, с която се опитвах да овладея гаденето и позивите да повърна. Гаденето изчезваше така, както се появяваше, в момента, в който прекрачех прага. Започваше новият ден.

Циганче

Разговор с инструкторката ми по шофиране:

- Намали тука, че на тротоара стои дете. Макар че то тия не са хора.

- Ха, кои не са хора, децата ли?

След момент схванах, че онова шест - седемгодишно дете всъщност беше циганче.

***

Вървим с един приятел и едно подобно циганче се откъсва от баща си, който тика някаква количка с боклуци, и ни пита:

- Колко ви е часа?

- Я бегай оттука бе! - казва приятелят ми.

- Пет и двайсет - казвам аз.

Циганчето ни поглежда изключително объркано от конфликтиращата информация, която е получило, и след няколко секунди блокаж как да реагира, си тръгва.

***

Разговор с колежка:

- Като се връщах от обяд видях няк'во циганче с майка си до кофите за боклук. И лапето имаше на гърба една раничка. Заек. Или някакво животно, дето беше мръсно, с едно паднало око, и гледаше много нещастно. И се сетих за Toy Story [3] и как неговия собственик го е изхвърлил...

- Ха. А аз си помислих, че ти е станало жал за циганчето.

- Хахаха. За играчката ми е жал. К'во да ми е жал за циганчето... :D

- Играчката не е жива.

- Напротив, жива е. ;)

Квазиутап D11

Бебето се появи на бял свят на 9-ти януари 2011, 17:32 минути, тегло 3 кг и 230 грама и височина 51 сантиметра. Очакваше се раждането да е по-късно - на 30-ти януари, но в случая явно и датата не е била изчислена правилно. 

Детето се казва Стоян Веселинов Жилов. "Веселинов" е много неритмично, непропорционално презиме, още в първи клас бях предугадил, че както и да го въртя, няма начин да седи добре върху бъдещото ми дете, но родителите ми явно не са преценявали нещата толкова надалеч. Във всеки случай, закрепихме се в генетичната месомелачка - засега.

Ксения до последно се стремеше да роди без каквито и да е медицински вмешателства, т.е. без ускоряване на раждането, обезболяващи и т.н. И двамата бяхме спокойни и уверени. Около денонощие след първите контракции изтекоха водите. В началото всичко вървеше добре. Но... постепенно положението се закучи. Нещата започнаха да вървят бавно и болезнено. Мина още едно денонощие, в което се стигна до разкритие 5 сантиметра и нещо. Ксения се бори до последно, но героизмът й не беше възнаграден. В крайна сметка лекарите заявиха, че шийката на матката не се разтваря достатъчно бързо и детето може да получи черепно-мозъчна травма.  Така, за да се предотврати необратима родова травма на детето, се стигна до секцио. За късмет то беше направено навреме.

Ако подозирате, че лекарите са препоръчали секцио заради пари или пък за да станат нещата по-бързо, грешите. В болницата, в която бяхме, цената е една и съща, независимо от това дали се прави операция или не, а екипът чака най-търпеливо, сьобразявайки се с желанията на родилката. Ситуацията със секциото може би щеше да бъде избегната, ако по-рано, когато се виждаше, че нещата не вървят, беше намерен по-сериозен начин за облекчаване на болките, било като се приеме предложението на лекарите за обезболяващи (предложение, което дойде в точния момент, мисля, че трябваше да им имаме повече доверие), било по немедикаментозен начин - например вана, но възможност за вана нямаше. Но дори и да имаше, нито едно от тези неща не гарантира избягване на проблема.

Вследствие на дългите контракции се е развила и хипотония на матката. По-късно Ксения предположи, че без секцио би могло да се стигне и до това детето да умре и тя да не може повече да има деца, ако след дълъг период контракции хипотонията на матката беше стигнала до атония. За раждането вкъщи изводът, до който Ксения стигна след преживяното, е, че дори една жена да е много осведомена и да има медицински познания за възможните усложнения, по време на самото раждане тя няма възможност ясно да си спомни наученото, за да прецени точно състоянието си и да избере стратегия за действие.

Защо разказвам всичко това? Прочетох един от последните постове на Случайна, в които тя говори за това колко е хубаво, че се възражда раждането у дома. Аз съм съгласен, че медицинските вмешателства могат да доведат до усложнения, но липсата им също може да доведе до такива. Повечето жени могат да родят без помощ, но въпреки това въпросът "чувстваш ли се късметлия" остава. Проблемът по-скоро е в остарелите практики и нечовешкото отношение в болниците, които следва да се променят.

Тук следва да кажа няколко добри думи за болницата "свети Лазар", в която бяхме. Ако искате да родите с минимум вмешателства, тя е мястото, където спокойно можете да го направите, тъй като всичките ви желания ще бъдат спазени - ще ви чакат търпеливо и нито една процедура няма да бъде приложена без вашето съгласие. Дори ако изборът ви според лекарите поставя вас и детето в опасност, можете да подпишете декларация, че отговорността е ваша (макар че тогава наистина ще сглупите според мен). Ние се уговорихме с конкретен екип, който е отворен към новости и експерименти в рамките на разумното, но и всички други лекари бяха осведомени (действително знаеха и се сьобразяваха) с това да няма вмешателства, ако няма сериозна причина за такива. От друга страна, персоналът е квалифициран за критични ситуации.
Болничните стаи приличат на стаи от хотел и можете да създадете приятна домашна атмосфера, приглушена светлина, успокояваща музика и всякакви други екстри, които искате за раждането си. Отношението към пациентите е човечно, посещения от близки може да има по всяко време без ограничения в престоя, ако се стигне дотам и ако  държите, може да присъствате дори на операция, подходящо екипирани, разбира се. Като критика към персонала може да се посочи това, че за кърменето едва ли ще получите адекватни съвети, но ако е важно за вас и няма сериозни причини, няма да ви разделят от бебето ви, както се случва в други болници.

Тези екстри си имат и цена, разбира се. Доколкото знам, това е една от най-скъпите болници в София, но това дали ще я изберете е не толкова въпрос на пари, колкото на ценности.

В крайна сметка, този пост едва ли ще се хареса на някого. Аз считам, че има правота и в двете страни в конфликта за това как да се ражда, а също, че и двете крайности имат своите грешки. Начинът, по който Случайна се възхищава от майката природа, ми е чужд - впрочем чужд ми е дори терминът "естествено" раждане. Слагам "естествен" в кавички, защото за мен не съществува разделението естествено / неестествено: тъй като всичко на тоя свят е изградено от един и същ безразличен градивен материал, всичко е естествено (или пък обратното - всичко е неестествено). Не мога да се съглася и с тези, които не се съмняват в  правилността на медицинските практики, при положение, че и там се правят грешки и се случват промени (които в пост-соц държавите настъпват много по-бавно). В случая не става дума за отричане на науката, просто установеният ред в болниците и научният метод не винаги съвпадат.

Да се върнем сега към личния аспект на историята. Мислех и аз да направя блог за бебето като Lyd, но още не съм се решил. А и блогът на бебето така, както съм го замислил, би бил малко циничен и няма да се хареса на всеки. Впрочем все още няма никаква драматична промяна в живота ни, каквато повечето двойки твърдят, че настъпва при появата на бебе. Съветите на Василена Доткова в "Близо до бебето", изглежда работят. Живеем си спокойно и без излишни драми. Ще видим дали никненето на зъби, коликите, и бъдещите бели на детето биха променили това. Само за 2 седмици Стоян / Тони вече е пораснал и проявява доста по-голям интерес към света...

Тук можете да прочетете същите събития достоверно и подробно описани от Олга

Хроника на сградата

Absurdity and Injustice!

В подготовка за утрешния ден...

Детската градина (2): Силвия

Една от първите гледки, които ме посрещна в детската градина, беше на едно дете, което глътна ЦЕЛИЯ сапун в банята. Другарката се ядоса, и (доколкото помня) се разкрещя, че то след малко ще повърне. Кратка пауза, в която секундите мълчаливо изтичаха... И наистина, думите й се сбъднаха и детето повърна сапуна. Гледката беше противна. За първи път през живота си виждах такова нещо, но с нищо не издадох изненадата си пред другите. Бях се настроил за това, че се намирам в ада и че всякакви шокиращи неща следваше да бъдат нормални.

Представата за повърнатия от детето сапун не попречи на обяда ми, защото вече бях научен, че винаги трябва да изяждам 100% от храната без значение от това как се чувствам.
Въпреки това първо проверих порцията си за скрити изненади. В това място единствено параноята можеше да гарантира оцеляване. Докато проверявах дали млякото е чисто, една капка от лъжицата падна върху панталоните ми. Бързо я обърсах. В този момент чух гласа на другарката, която каза на всички деца:

- Вижте. Окапа се, защото е Жилов.

Единствената цел на тези думи беше да бъда обиден публично и това беше повече от очевидно. Това, което ме притесни обаче, беше съвсем друго.
В мен напираха въпроси:
Защо каза "Жилов", а не "Веско"? Какво общо имаше това, че фамилията ми беше Жилов, с това, че се бях окапал? Откога името, което са ти дали, определя способността да държиш лъжица? И още: ако се бях родил с името на някое друго дете, щях да боравя по-добре с лъжицата ли?

Опитвах се да открия в казаното някакъв скрит от мен смисъл, но ставаше повече от очевидно, че такъв няма. Това беше толкова глупав и неиздържан опит за обида. За пореден път възрастните се компрометираха в моите очи с говорене на глупости. Това ме притесни, защото означаваше, че изобщо не може да им се разчита.

Аз се досетих какво наистина означават тези думи, и истинското им значение дойде след малко:
- Хвалиш се, че на пет години свириш на пиано и можеш да четеш... (никога не се бях хвалил. Хвалеше ме баба и много ми вредеше с това, а и не само с това.), а не можеш едно мляко да изядеш. Ти си като Силвия.

В това време Силвия седеше под масата и въргаляше обелено варено яйце в мръсотията и праха. Това твърдение също не сполучи да ме обиди. Аз наистина бях като Силвия и не се срамувах от това.

***

Силвия беше първото момиче, с което станахме другарчета. Бях само на пет годинки. Тя също. Но макар че тялото й беше на тази възраст, се държеше като бебе. Не можеше да говори, а рисунките й бяха безформени драсканици.

Със Силвия не бяхме Истински Деца. Едно от първите неща, които научих, е, че от мен се очаква да мога да тупкам топка. Всяко Истинско Дете на света би трябвало да го може, а аз за първи път виждах топка и нямах и идея какво точно се предполага да направя. Стояхме със Силвия в двора, и след малко опити схванах чалъма (Силви, за мое съжаление - не, въпреки, че се опитвах да й обясня). На третия ден вече бях достигнал завиден личен рекорд по непрестанно тупкане на топка. Това ме зарадва, но интересното е, че нямах илюзии. Не очаквах, че успехът ми ще доведе до това да бъда обявен за Истинско Дете - вече бях наясно, че в цялата тая работа няма нищо честно, така че дори и на носа си да се изправех, все тая.

Защитавах Силвия от другите деца. Те ни обявиха за гарджета. Нямах нищо против това да беше вярно: ако бяхме гарджета, щяхме поне да разперим криле и да отлетим от този затвор. По-късно напуснах детската градина. До мен стигнаха истории, че в училище са унижавали Силвия по най-различни начини, например карали са я да пие вода от локвите и да яде кал. Силвия отишла в специализирано училище и о, чудо, след няколко години стана сравнително нормален човек, докато аз така и не се оправих.

Силвия няма как да ме помни. Но аз я помня.

P.S. Името й в този разказ е сменено, разбира се.

Пешо

Пешо беше мой съученик. Живееше в къща със страшно куче. Бяхме на по 10 години, малко след краха на комунизма. Аз нямах никакъв достъп до нещата, до които той имаше достъп (видео) така че в повечето случаи дори не разбирах за какво точно говори.

Запомнил съм две негови съчинения.

В първото задачата ни беше да напишем приказка, чието действие да се развива в гората. Ето какво написа Пешо:

РАЗХОДКА

Брус Лий и Рамбо се разхождали в гората.

Срещнал ги Бъд Спенсър.

Но те му се нахвърлили и го победили.

После ги срещнала една нинджа.

Но те й се нахвърлили и я победили.

След това ги срещнал цял отряд нинджи!

Но те им се нахвърлили и ги победили.

И така, Брус Лий и Рамбо си се разхождаха в гората, и Никой не ги побеждаваше.

Един ден, аз, Пешо и Сашо се шляехме по улиците на Божурище. Пешо каза замечтано:

— А представяте ли си, България да беше във война.

— България във война? Но това може да ни унищожи. — казах аз.

— Е, добре де. — размисли Пешо — Не България. Само Божурище да беше във война.

Настъпи мълчание.

На България й се размина, но това, че кръгът се стесни точно около нашия град, някак не вдъхваше оптимизъм.

— Ще си направя укритие — продължаваше Пешо. — и ще ги издебвам и ще...

— Хм, Пешо... — забеляза Сашо — Ако Божурище е във война, теб ще те стрелят и ще те убиват.

— Е, нищо. — ухили се Пешо — И аз ще стрелям, и аз ще ги убивам...

Втората ни задача беше след като бяхме чели историите на Джонатан Суифт в часа по "Чета Книга" (Сендова система...). Трябваше да напишем съчинение, озаглавено "В страната на лилипутите". Момичетата се бяха постарали с дълги истории от по няколко странички. Дойде редът на Пешо.

— Отидох в страната на лилипутите. — започна да чете Пешо. — А отвътре като ме погнаха... Подгониха ме кой с к'вото намери — гребла, вили, търнокопи, лопати...

— Браво, браво, Пешо, много интересно! — заинтригува се учителката.

— И така аз си отидох от тази страна. — завърши доволно той.

Животът на Хипатия

За първи път научих за Александрийската Библиотека от иманярските приключения на Лара, в които тя троши делви на поразия, бие се с оживели скелети и статуи и избягва смъртоносни капани и магии в многострадалната библиотека. Това определено говори за огромният образователен вакуум, в който живея и който напоследък се опитвам да запълня.

Наскоро взех участие в една дискусия в блога на Scanman, която ме накара да си спомня за библиотеката и за Хипатия.

Хипатия (370 - 415) е живяла по време, по което жените не са имали никакви права, освен "правото" да бъдат нечия собственост, но обстоятелствата са били благосклонни към нея. Баща й - математикът - астроном Теон, от най-ранна възраст я обучавал в изследователски дух и свободомислие. Сьответно Хипатия се е занимавала с астрономия, математика, механика и философия - нещо много необичайно за времето си.

Има немалко свидетелства за това, че Хипатия е била красива и желана (впрочем, следвайки идеята за здрав дух в здраво тяло, се е занимавала и с малко спорт и изкуство, поради разностранното възпитание, което баща й е искал да й осигури). Но въпреки предложенията за брак, тя е предпочитала да не се обвързва. Обличала се е не с дрехите, "подходящи" за жена, а с одеждите на учените и философите.

Освен уважаван от колегите си учен, Хипатия е била и прочут лектор и е имала много студенти; по-късно е станала декан на един от факултетите в Александрийския университет (казано със съвременни термини). Благодарение на нейни преписи, коментари и критики съществена част от алгебрата е стигнала до нас, както и други разкрития, които са били забравени чак до 17-ти век. Заедно със свой ученик Хипатия е създала астролабът (уред за измерване позициите на слънцето и звездите) - има запазени писма до нея с въпроси как да бъде построен. Нейно творение са и хидрометър за измерване на плътността на течности, както и хидроскоп, предназначен за наблюдение на потопени във вода обекти.

Християните междувременно взимат властта. Хипатия е трън в очите им, защото:

• Отказва да се покръсти
• Занимава с наука - лошо езическо нещо
• Пример за жена, която не си знае мястото

Междувременно християнския епископ Кирил тръгнал да изселва всички евреи от Александрия. Официално управляващият (поне на думи) езичник Орест се противопоставил на това. Все едно, че имало значение. Християнски монаси, следовници на Кирил, просто убили Орест, с което, според Кирил, си спечелили място в рая.

Хипатия била приятелка на Орест и той често се допитвал до нея за съветите й. Още една черна точка в списъка на християните - може би именно тя му е пуснала идеята за защита на евреите. И така, Хипатия се връщала от лекции с каретата си - движейки се свободно из града (нетипично за жена от времето й), сама и без охрана, както обикновено. Следовниците на Кирил, вьоръжени със заострени раковини, я измъкнали от каретата й, разкъсали дрехите й и след това рязали парчета живо месо от тялото й. След това тялото на Хипатия (по-точно това, което било останало от него) било изгорено.

Не много време след смъртта на Хипатия дошъл и краят на университета и на библиотеката.

Епископ Кирил бил канонизиран за светец.

***

Всичко това се случило в Александрия - място, което макар че се намира в Египет, всъщност е прочуто с Александрийската библиотека, където се съхранявали науката и изкуството на елините. Поеми, драми, природни науки - всякакви книги. Постиженията на древните гърци са смайващи - например Ератостен е открил, че земята е кълбо и дори е изчислил диаметърът му с голяма точност. Малкото оцеляло все още ни служи - например геометрията на Евклид се учи до ден днешен. Ако библиотеката не беше унищожена, щяхме да имаме и по-добър поглед върху историята. Там се е съхранявала история, която обхващала поне 10 пъти по-голям период от описания в Библията. Почти всичко от това богатство е загубено. Трябва да уточня, че макар че християните са тези, които подхващат унищожаването на "езическите храмове", остава неясно чие дело е финалното подпалване на библиотеката - има твърдения, че е извършено от араби (макар че тези твърдения може да са били просто начин християните да замъглят историята и да замажат положението).

Донякъде елините също имат вина за това, че културата им е загинала: тяхното общество е демократично, но демокрацията не е за всички (има и роби), науката им цени повече идеите, а не реализацията им, експериментите и цапането на ръцете с материални неща (отношение, което вероятно е породено от прекаляването им с математика) и най-накрая, те не разпостраняват откритията си сред обикновените хора, които остават безразлични към тях.

И така, никой не си спомнил вече за откритото от елините (и като общество, и като наука) десетки векове, чак до Ренесанса. Ако вземем само астрономията и географията - знанието, че земята е сферична, е заменено от плоска карта с център Ерусалим. Разумът и свободата попаднали в хилядолетна кома: било по-добре да не мислиш, да не изучаваш, да не се съмняваш, а само да вярваш и да се подчиняваш на Големия Шеф, точно както и пише в Книгата на Книгите, наречена Коран или Библия.

Завършвам с няколко цитата от Хипатия:

"Запазете правото си да мислите, защото дори да мислите погрешно е по-добре, отколкото да не мислите изобщо."

"Приказките трябва да бъдат изучавани като приказки, митовете като митове, и чудесата като поетични хрумвания. Да се изучават суеверията като истини е най-ужасното нещо. Детският ум ги приема и им вярва, и само с голяма болка и вероятно огорчение може след години да се освободи от тях. Всъщност, хората ще се борят за суеверието с готовността, с която и за жива истина --- дори повече, тъй като суеверието е неосезаемо и затова не може да бъде опровергано, а истината е гледна точка, и следователно е променяема."

Най-ранният спомен

Най-ранният ми детски спомен всъщност е следният:

Спя и нещо ме разбужда. Аз искам да потъна обратно в съня, но това, което ме разбужда, е настоятелно. От една страна, много ми се спи, но изведнъж усещам че ако се събудя, ще се случи нещо уникално, нещо невероятно, коренно ново, нещо по-важно от всичко. Сънят и това усещане се борят едно с друго.

Някой пъха нещо в носа ми. Отварям уста. И изведнъж осъзнавам: пъхат нещо в носа ми, именно защото искат да си отворя устата. Започвам да отварям уста, за да не получа нови боклуци в носа. Усещането, че разбирам действията им е искрящо, светещо, просто опияняващо. В крайна сметка, предчувствието ми се сбъдва. Наистина се озовавам в нов свят, сякаш се случва нещо необратимо. Доволен, заспивам...

Дълго време се чудех дали този спомен е истински. Когато питах майка си и баба си, научих, че съм се родил преждевременно (в осмия месец) и три месеца наред са пъхали памучета и други боклуци в носа ми, за да отворя уста да се храня. След това вече не е имало нужда.

Бебешки спомен? Може би се самозалъгвам? Да, но наскоро говорих със сестра си на тази тема и тя каза, че и тя има най-ранен проблясък. И той е...

Майка ми й сменя пелените. Сестра ми всеки път вижда как го прави и усеща нещо от рода на:
"Мамо, мога и сама! Мамо, мога и сама!"
Разбира се, едно бебе няма координацията да си смени пелените само. Но усещането отново е искрящо, подобно на моето. Сестра ми не може да сьобщи какво чувства. Все пак иска да направи нещо, колкото и да е малко, за да й покаже, че "може и сама" и... Майка ми си спомни (след като я попитахме), че почти веднага, в първите месеци, сестра ми е започнала да й помага, повдигайки телцето си, за да може под него да бъде сложена пелената.

Това звучи ли ви правдоподобно?
Вие имате ли запазен спомен за такъв първи проблясък?

Persepolis

"Персеполис" е френска анимация, създадена от художничка, родена в Иран, в момента (вероятно) пребиваваща във Франция. Филмчето е автобиографично и проследява живота й от ранна детска възраст до студентските й години.

Persepolis е черно-бял - и то истински черно-бял, т.е. избягващ нюансите на сивото. Това не е случайно, защото в него се разказва за едно черно-бяло общество, в което само природата може да си позволи да бъде разнородно сива.

Какво си мислите, като чуете Иран? Ислям? Фанатизъм? Фереджета? А дали преди те да се появят не е имало нещо друго? Какви всъщност са обикновените жители на Иран и не са ли те като нас? Филмът може да разчупи много от стереотипите ни и да засрами "дарбата" ни да имаме мнение по въпроси, за които нищо не знаем.
На мен лично Persepolis ми напомни за двойнствения живот, който водех, когато растях под властта на комунизма и християнството. Външният свят прониква в кутията и децата разбират, че кутията е една лъжа... Въпреки това, те са принудени да живеят по правилата й.

Трябва само да видите сцената, в която Марджи пазарува незаконна музика от местните дилъри :) Култово е. Джайкъл Мексън :) Специално за вас я качих в YouTube:



Жалко, че свободният свят прониква в затворения под формата на неща за консумиране (това просмукване на неща за консумиране като символ на свободата впрочем го имаше и в България по времето, по което се развива действието на филма - 1980 - 1990-та).
По-нататък Марджи отива в Европа и там можем да види, че докато болестта на нейния окован свят е религията, болестта на "свободния" свят е нейната противоположност - нихилизмът.

В Персеполис, също като в SkyDoll, се преплитат трагичното и комичното. Както казах, всичко това е пресъздадено с два екстремни цвята - цветовете на спомените и контрастите. Качих и още един откъс, макар той да не дава представа какъв визуален шедьовър е този филм (в началото има едни графични решения, които няма да спойлвам, нека са изненада).



За съжаление тази толкова емоционална сцена в този си вид вероятно е събудила у вас по-скоро отегчение и скука. Да, филмът е на френски - един език, който ми се иска да науча и ако не умра в близките 5 години, може и да го направя. Но в случай, че не знаете френски, ето оттук може да намерите английски субтитри за Persepolis. Нужно е просто да ги преименувате със същото име, с което е и сваления филм и той ще си ги захапе. Има и български субтитри някъде, но... бъдете уверени, че ще изгубите нюансите. Например мога да се обзаложа, че думичката Integrity (вярност на себе си, личностна цялостност, или целомъдреност) е преведена на български по покъртителен начин. Както и да е. ENJOY.

Смехораните

Когато бях на осем години, се опитвах да рисувам. Баба ми изхвърляше комиксите ми на боклука, а аз влизах в контейнера да ги извадя оттам. След дълго ровене в отпадъците ги намирах скъсани, смачкани, смърдящи, с цветове, размазани от влагата (бяха рисувани с флумастри, а те влага не търпяха). Залепвах скъсаното с тиксо и в крайна сметка намерих скривалище за рисунките в цепнатините между тухлите на една изоставена постройка.

Едно от малкото важни неща в живота ми беше гледането на анимация. Мечтаех си като порасна да стана аниматор. В дните, когато по първа програма имаше интересен анимационен филм, бяха истински празник. Дробовете ме боляха от тичане, само и само да не изпусна и секунда от филмчето, което следях в момента. Веднъж дори разбих заключената входна врата с няколко засилвания и блъскания с рамо (щом кекаво, хилаво осемгодишно дете може да разбие заключена входна врата, правете си сметка какви "врати" и "ключалки" сме имали по това време). За разбитата врата отнесох бой, но истинската трагедия беше в това, че изпуснах епизода на "Мечето Ръкспин".

След като баба ми и майка ми разпознаха истинската ми слабост, наказанията вече бяха "никаква телевизия за един месец", което всъщност значеше никакви рисувани истории и неведение за съдбата на любимите ми герои. Впрочем Мечето Ръкспин така или иначе ми беше забранено, защото в него имаше същества, които не бяха нито хора, нито животни, имаше "неразбираеми" (за мама и баба) измишльотини и чудовища, т.е. филмчето беше Зло.



Една от анимациите, които бяха внесли зад Желязната завеса през 1988, се наричаше "Смехораните". Може да видите шапката й като щракнете на прозореца горе.
По това време бяхме на почивка в Сандански и хазяите ни имаха само един развален черно-бял телевизор с размътен и неясен образ. Все пак се радвах на малкото, което имах. През деня четях книжки от библиотеката и чаках да дойде обявеното във вестник "Вечерни новини" време, когато пускат "Смехораните".

Замисълът на "Смехораните" беше прост - Смехораните (добри маймунки) живеят в красива утопия, а Сръдльовците (лоши същества, сякаш навлекли руски ушанки) постоянно застрашават техния рай с коварните си планове и нападения. За разлика от Смехораните, които се бяха поселили високо в дърветата, Сръдльовците обитаваха мрачен замък, и си имаха за шеф един голям и зъл възрастен сръдльо.
Един ден ми хрумна странна мисъл:

"Ами ако се бях родил Сръдльо?
Щях да живея като Сръдльовците, въпреки че не искам да бъда такъв.
Има ли нещо, което бих могъл да сторя, за да се измъкна?"
Стигнах до няколко отговора:

• Нямаше как да се противопоставя на Господаря на Сръдльовците. Той наказва и тормози горките нещастници за щяло и нещяло, и е несравнимо по-могъщ от тях.
  
• Имаше вариант да намеря няколко сръдльовци, които мислят като мен, да направим бунт или да избягаме. Съмняваше ме обаче, че такива има. А дори и да имаше, най-вероятно докато ги търсех или убеждавах, щях да бъда разкрит. Страхът, доносничеството и подчинението на останалите щеше да ме издаде.
  
• Вариантът да отида при Смехораните също отпадаше. В най-лошия случай Смехораните щяха да ме мразят, а в най-добрия - да се страхуват от мен и да ми нямат доверие. Освен това, ако бях Сръдльо, аз също щях да ги гледам с недоверие, погнуса и страх, защото нямаше да знам почти нищо за тях, освен това, че са ми врагове. Извън света на анимацията имах предимство - знанието - а роден като Сръдльо нямаше да имам и това.
  
• Самоубийството по някаква "странна" причина не ми харесваше като изход.
• Не можех да избягам и в пустошта. Там най-вероятно щях да умра, защото нямаше да знам как да си намеря храна и вода. Дори и да оцелеех, щях да бъда напълно сам сред пясъка и камъните. Нямаше да имам телевизор. И никой нямаше да разговаря с мен, никога.

Бях напълно поразен от усещането, че за Сръдльовците няма никакво решение, дори и ако някои от тях не искат да бъдат това, което са. В този момент усетих, че проблясва нещо важно, че съм докоснал нещо огромно... Цял следобед обикалях по нагретите от слънцето плочки в двора и проверявах дали не съм пропуснал нещо. Не бях... решение нямаше!
Исках да споделя това с няколко деца, които знаеха за филмчето, но получих следните отговори:
"Защо ми е да си представям, че съм сръдльо, след като не съм?"
"Сръдльовците се раждат зли, а смехораните се раждат добри, това е всичко."

Разбрах, че не искат да си развалят комфорта и веднага спрях да говоря за това. С течение на времето затънах още повече. Забелязвах кога обявените за "добри" герои правят зло. Помнех статистите-жертви, които се мяркат за кратко и си го отнасят случайно, безсмислено и нелепо... и се очаква да ги забравиш след секунди просто защото не са в светлината на прожекторите. И после да се радваш на хепиенда на главните герои. На 14 години станах детерминист и атеист, на 16 - феминист, и все повече и повече пропадах в Бездната.
.

Детската градина: Затворът (1)

Когато стъпих в детската градина, за първи път виждах други деца. Всъщност и преди бях виждал, но не толкова много, и за толкова дълго време.

Тези деца се държаха много странно.

Момчетата тичаха, блъскаха се и крещяха с всичка сила. На косъм избегнах няколко опасни сблъсъка. Обстановката изглеждаше враждебна и неприятна. Но нямаше как, трябваше да се оправям някак. Като видях, че няма да престанат да крещят, попитах:

- Какво правите?

- ИГРАЕМ НА ВОЙНАААА!!!!!! - изрева едно момченце и продължи да тича, вика и да крещи заедно с другите.

"Но защо играят на война? Нали войната е нещо лошо?" - зачудих се аз. Този въпрос се вряза в паметта ми, защото беше един от въпросите, на които не можах да намеря отговор (като оня с ръцете). Въпреки старанието си, не можах да намеря никакъв смисъл в играта. Затова, избягвайки неприятни сблъсъци с беснуващите Момчета, се насочих към по-обещаваща форма на живот, Момичетата.

Момичетата си играеха с кукли. Аз също имах соц-кукла, та ето нещо, с което имах някакъв опит. Моята идея за игра с кукли беше да разигравам куклен театър с тях - примерно загубили са се в гората, слезли са в долната Земя или нещо такова, и трябва да намерят пътя обратно. Момиченцето, което наблюдавах, обаче, хранеше куклата си и я приспиваше, което ми се видя доста еднообразно и досадно. Освен това, въпреки че куклите бяха на всички, момичетата яростно ги бранеха като своя собственост.

Изправен пред избора да викам, блъскам и крещя сред глутница зверове или пък да задуша някоя безпомощна кукла в грижите си... реших просто да не играя на нищо. В детската градина нямаше и книжки, така че единственото, което можех да правя, беше да седя и да гледам през прозореца.

***
(думи от това време, записани от майка ми)

- Днес закусвах чай и филия, намазана с нищо. От тая страна - нищо, и от другата страна - нищо.

***

По случай четвъртия ми рожден ден ми бяха подарили тъмносин руски часовник "Заря" - истински, а не играчка. Времето течеше бавно. Да пренавивам стрелките нямаше смисъл, но ми хрумна нещо друго. Молех се на часовника да направи така, че времето да минава по-бързо, докато ме вземат.
Не помагаше.
Обаче, когато времето вече беше минало, изглеждаше, че часовникът е помогнал то да стигне до този момент направо мигновено.
Така измислих първата си религия.

След няколко дни се случи нещо интересно. В коридора пристигнаха кухи като геврек, квадратни и правоъгълни дървени сглобки. Четири такива квадратчета, закачени едно за друго, бяха високи колкото едно дете. Никой не им обръщаше внимание. Открих, че лесно се свързват във всякакви форми: стълба, ограда, столче. И се въодушевих, защото най-накрая се беше появило нещо вълнуващо.

- Хей, вижте! Хайде да построим нещо! - извиках.
Момчетата се приближиха.
- Да - каза едно Момченце, чието име не помня. - Ще построим Затвор.
- Затвор?
- Да, Затвор! И ще Затворим деца вътре!

Внезапно ми се отщя да строя.

***
(думи от това време, записани от майка ми)

- Обичам момичетата повече от момчетата. По-харесвам другарката, която е като момиченце.
[като дете предпочитах компанията на учителите, възрастните и момичетата, защото с тях можеше да се говори по смислени теми]
***

Застанах встрани и гледах как Момчетата започват строежа на Затвора. Трябваше да ги спра. Но как?
Приближих се до Хлапето, чието име не помня.

- Искам да бъда затворник. - казах му аз.
- Добре, но само ако слушаш! - каза то.
Усетих това като чудовищно нахалство - не стига, че доброволно ставах затворник, ами трябваше и да го заслужа! Но премълчах. Беше важно да успея.

Исках да бъда в незавидното положение на затворник по две причини. Другата алтернатива беше да бъда затворител (което в никакъв случай не исках), или да остана извън играта (което също не исках).

***
(думи от това време, записани от майка ми)

- Мамо, ела да ти кажа нещо. Моля ти се.
...
...
(втренчено и шепнешком)
- Който е добър, е крив, а който е лош, е прав.

***

Късният следобед. Нито едно друго момче не беше доброволец за затвора, всички искаха да бъдат затворители. За сметка на това Момичетата някак естествено и закономерно се оказаха затворнички.

Аз бях на страната на Момичетата - с Момичетата поне можеше да се проведе читав разговор, как да не ме спечелят на своя страна? Светла стоеше в един ъгъл и ми показа своята хитра идея. Нейното по-дребно, слабо и пъргаво телце можеше да се провре през правоъгълната сглобка в една от стените. Тя щеше да се промуши и да избяга (освен това бягаше много бързо), увличайки повечето момчета след себе си с обиди и най-вече с разнообразно плезене. През това време аз щях бързо да се покатеря върху един погрешно свързан ъгъл, да отворя входа и да освободя всички. Тъй като засега никой не ни обръщаше внимание, имахме време дори да изпробваме плана частично.

Но имаше едно нещо, което можеше да попречи на плана ни. Момчетата можеше изобщо да не успеят да построят Затвора около нас, защото изграждаха последната стена погрешно. Нямаше да им стигнат сглобките. Исках да им обясня защо грешат и да им предложа начин, по който щяха не само да им стигнат, но дори да им хартисат сглобки. Уви, не ми беше даден шанс да го обясня ясно, защо
- Млъквай!
то бях ударен по средата на изречението от Момчето, чието име не помня.

Паднах, но вместо да се разрева, се разсмях. Започнах да се въргалям от смях. Хлапето не можа да понесе това.

- Защо се смееш?! Ти си затворник и не можеш да се смееш! - изкрещя възмутено то.

- Защото загубихте - казах.

Коленичих на земята в "килията", защото се бях изморил, и зачаках. Никой вече не ми обръщаше внимание. Момчетата продължаваха да строят Затвора. След време с изненада откриха, че сглобките им не стигат, за да завършат последната стена. Бяха разочаровани.

Аз бях много, много по-разочарован от тях. Щеше ми се да не бях прав, да бяха успели и да опитаме плана за бягство със Светла. Това щеше да бъде вълнуващо и интересно, а сега просто нямаше как да се случи. Съжалявах за пропуснатото приключение.

Руините на недовършения затвор стояха в коридора цяла седмица.

***

(Следва продължение)

Едно-друго

Посвещавам тази история на всички мои братя, които се къпят веднъж месечно.

---


Малко преди да навърша пет години (помня го, защото на четвъртия си рожден ден получих руски ръчен часовник за подарък) чух за първи път песничката "Хей ръчички, хей ги две".

"Хей ръчички, хей ги две,
те ме слушкат най-добре.
Едната ми е другата,
а пък двете - лицето."

Седях в шок.
Тази песен разклати основите на вселената за мен.

Едната ръка МИ Е другата.
Едната МИ ръка Е другата.

Как беше възможно?! Досега знаех, че едното е едно, а другото е друго. Изведнъж се оказа, че не е така. Едната е другата, а другата... е... едната. Гледах отчаян и объркан ръцете си... Но това беше само началото! Песничката садистично продължаваше:

"Едната МИ Е другата,
а пък двете - лицето."

Значи двете ръце заедно са... лицето! Как ли не ги сплитах тия ръце, как ли не ги вклинявах една в друга, никакво лице не се появяваше. Дори подобие на физиономията ми не се образуваше. Подивях. Покривах лицето си с тях, не потъваха в него. Парадокс, абсурд. Първият ми. Трябваше някак си да си го обясня. Тогава измислих тези обяснения.

• Нищо от това, което знам, не е вярно, светът тотално не е наред, всичко е пълен хаос (едва ли).
• Възрастните ни се подиграват, както обикновено правят, и ни казват всякакви глупости, само защото сме деца (възможно е, но това тук беше прекалено странна "шега" дори за лошите възрастни, които обичат да ни мамят. Пък и детските песнички бяха едно от малкото неща, на които трябваше да се има доверие, все пак бяха масови)
• Аз нещо не разбирам и не правя както трябва (но какво, какво? какво не разбирам?)

Не можах да намеря отговор и се постарах да забравя проблема, макар че той понякога изплуваше и напомняше за себе си. И заплашваше да ме запрати в свят с квадратна луна, с призраци и говорещи животни.

Изглежда, ако имах поне елементарни хигиенни навици, щях веднага да разбера, че имат предвид "МИЕ" и нямаше да ми се налага да мисля толкова усилено. Но не би.

Затова, мийте се. Повече от веднъж месечно.
(От това има и други ползи.)

Баба Мика

Баба Mика всъщност ми беше прабаба. Може би, за да не стават обърквания, трябва да я наричам (пра)баба Мика.

Когато била малка, родителите й забранили да започне училище. Логиката зад това била следната: момчетата трябва да се научат да четат и пишат, за да може, като отидат на война, да пратят писмо на семействата си, но момичетата трябва да си гледат къщата, а писмото ще има кой да им го прочете.

Така тя, малко детенце, казала на учителя, че не иска да започва училище... А в действителност това било най-голямото й желание. Отклонила добродушните опити да бъде привлечена към училището, но тайно, разпитвайки брат си, се научила поне да чете, макар и (поради липса на практика) сричайки.

Моите спомени от тази кротка женица са спомени на четири - пет годишно дете. На тази възраст разбрах, че тя вижда света по различен начин от нас. Веднъж се опитах да й обясня, че хората по земята говорят на различни езици.

- Ама как така? - каза (пра)баба Мика, убедена, че единственият език на земята е българският. - Котките си говорят на котешки, кучетата - на кучешки, а човеците - на човешки!

Малко отклонение - преди много години, народът посрещал руските войници (има едно стихотворение, "Здравствуйте, братушки", в което децата поздравяват и радостно посрещат войниците). Истината, уви, е далеч от стихотворението. Та значи дъщерята на (пра)баба Мика, моята баба Радка, тогава била в първи клас (първо отделение, всъщност). Група руски войници си вървели и малката Радка минала покрай тях. Един от войниците, явно далеч от семейството и детето си, като я видял, се усмихнал сърдечно и казал:

- Ребёнoк!

Баба Радка побягнала, колкото крака й държат. Стигнала до вкъщи и казала на (пра)баба Мика:

- Мамо, мамо! Знаеш ли какво стана! Един ме поглежда и ми казва: "Ребйонак"!!!... И аз побегнах!
- Лелей!... Добре си побегнала! - казала (пра)баба Мика.

Та след това лингвистично отклонение да се върна на разказа за (пра)баба Мика. Друго нещо, което не можах да й обясня е, че приказките в книгите са измислени.

- Щом е написано в книга, значи е вярно! - казваше тя и това не беше, за да залъже едно петгодишно дете, а защото наистина вярваше в това. Книгите бяха нещо велико, кой ще ги хаби за глупости?
(А аз пък си мислех точно обратното: не разбирах как може да ме лъжат, че "Книгите носят всяко знание", след като в тях имаше само и единствено измислени истории за змейове, говорещи животни и т.н.)

Веднъж ми купиха една маска на героя Лукчо. Влязох с нея вкъщи и (пра)баба много се уплаши, не можеше място да си намери, докато не я свалих.

- Мале, мале - каза тя с истинска почуда - Гледам го, уж е човек, пък не е човек!

По интересен начин възприемаше и телевизора. Ние имахме само един чернобял "Опера" (това е първият български телевизор изобщо), който някак беше оцелял и работещ в наши дни. Та (пра)баба Мика не разбираше, че образът е чернобял и всеки път, когато виждаше неестествен цвят (например устните на говорителките бяха тъмно сиви, а не червени), казваше нещо, например "Тази си е сложила мазило на устните, и затова изглеждат така [странни]".
Когато по телевизията показаха статуята на Давид от Микеланджело, (пра)баба избяга от стаята: "Мале, мале! Гол мъж!"

(Пра)баба Мика беше един от хората в моето детство, които ми показаха, че условията, в които човек е живял, оформят начина, по който възприема света.

Спомних си и още нещо; като дете научих от нея тази песен:

"Какво стана таз година,
дето се замина:
Стоката сгоре,
либето ми се ожени..."

Песента се оказа пророческа, но това е друга история...

Аз-не-Аз

Пред блока ми има една гальовна котка, хранена от магазинерките. Тя ме познава и често оставам при нея, за да я гушна и помилвам. Преди години котките до магазина не бяха толкова доверчиви. И имаше защо.

Когато бях ученик (1992), пред същия този блок имаше друга котка - жива, но с големи, оголени и обгорени парчета кожа по себе си. Без съмнение дело на жестоко дете - най-вероятно Илия. Котката беше подозрителна и плашлива. Аз коленичих и не помня с какво точно й станах симпатичен, но тя замърка.

И в момента, в който замърка, тя изведнъж отскочи и изсъска. Пак замърка... и пак изсъска. Тогава разбрах, че тя не се плаши от мен. Тя се плашеше от собственото си мъркане! Страхуваше се от собствената си гальовност! Гальовното й настроение веднага се превръщаше в ужас.

Тя се плашеше от себе си.

Копчето

- Ще отидем да живеем в САЩ, защото не искам, като детето ми поиска да му купя някаква играчка, аз да му кажа, че не мога, защото нямам пари.
- Ха! Та това е най-важният урок, който трябва да получи едно дете! Че не може да има всичко!

Бях на пет годинки и беше неделя: денят за среща с татко. Вървяхме към неговата квартира, а земята беше напукана на парчета, и наоколо имаше само прах и камъни. Слънцето печеше ужасно, а гърлото ми беше пресъхнало от жажда. Погледнах руския часовник, който ми бяха подарили за петия ми рожден ден: вече половин час се мъкнехме из тази пустош.

- Тате! Горещо ми е! Жаден съм! Слънцето свети! - така мрънках в продължение на половин час с надеждата, че той ще направи нещо, за да стигнем по-бързо там, където се бяхме запътили.

Баща ми ме слуша мълчаливо и като видя, че няма да млъкна, каза:

- Е, добре де, Веско! Кажи ми - какво да направя? Да натисна копче, и да угася слънцето? Да виждаш наоколо такова копче?

"Наистина!" - изумих се аз. - "Няма такова копче!!"

Потресът от това внезапно откритие ме накара да млъкна. Жаждата ме мъчеше и гореше гърлото ми точно както и преди. Но вече бях спокоен. Защото знаех: да мрънкам е безсмислено. Копче няма. Нищо не може да се направи.

Място

Клошарят беше пиян. Каза на кучето:

- Куче! Куче... Ти куче ли си?
Имаш уши, врат, крака...
Но какво от това? Ето това -

Той посочи един озадачен, малоумен гълъб.

- Ето това -
то е много повече куче от теб!

Клошарят продължи да гледа глупавата птица.

- Но немало късмет, горкото!


Картинката с гълъба е взета от блога http://iliyan.gnetbg.net/