Автоматично съобщение

Автоматичното съобщение се оказа доста тъпа идея.
Ще измисля нещо друго.

Meditation

It seems to me that meditation
far outmatches medication.
If you're depressed
or feel unrest
your grievances can be addressed.

Forget the future and the past;
forget yourself and do it fast!
'tis enough to lay
a brick a day,
to keep your inner fiends at bay.

механизмът

механизмът ни обгръща
механизмът ни поглъща
механизмът ни изгражда
механизмът ни разяжда

спомени и мисли чезнат
във космическата бездна
но дори и да кърви
механизмът си върви

Нереалистичният Wall-e

- Изобщо, това беше едно доста нереалистично филмче. - казва Иван.

- Защо? - питам аз. - Защото нямаше как да си възвърне спомените, при положение, че физическият носител, който ги изгражда, беше необратимо повреден?

- Не. Защото няма как робот с по-нисък статус да бъде харесан от робот с по-висок статус.

Един обикновен ден от детството

Димби, Домби, Мокси и Лиско живееха в Тихата Гора. Там нямаше родители и учители, които да ги бият и тормозят. Нямаше и зли деца, които да ги измъчват и унижават. Фантастично, невероятно място. На четиримата приятели всеки път им се случваше някакво интересно приключение.

Книжката за Лиско беше доста солидна, над 500 страници, и я препрочитах за 18-ти път. Бях обсебен от нея, вманиачен, и всяко препрочитане беше вълнуващо и интересно (въпреки че в сравнение с другите книги от поредицата, някои моменти ми изглеждаха тъпи или странни). Най-любима ми беше историята за Къртицата, която пленяваше децата под земята, но те...

- Веско, излизаме до градинката. Ще те снимаме.
- Добре, бабо.

Искаше ми се да избягам и да живея в Тихата Гора. Искаше ми се да е истина. Но знаех, че тя е измислена, че не съществува, че не е съществувала, и че вероятно никога няма да съществува.

- Сложи си шалчето и шапката.
- Няма нужда, сега е много топло.
- Сложи ги веднага!
- Но..
- Няма ли да ги сложиш? Няма ли?! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли!
Ушите ми запищяха, бузите ми горяха, и цялата ми глава пулсираше от шамарите. Баба ми продължаваше. - Няма ли! Няма ли! Няма ли! - Пристъпът й най-накрая отмина. Тя ми сложи шала и шапката. Напусна ме всякакво желание да се движа.
- Добрине, снимай го!

- Каква хубава снимка се получи - усмихваше се по-късно тя.

***

Сърцето ми силно биеше, цялото ми тяло беше напрегнато. Баба ми проверяваше Тетрадката ми за Работа в клас. Трябваше да пиша с безупречен калиграфски почерк, с божествена прецизност и красота. Нямах право да задрасквам букви дори и ако учителката е допуснала грешка и ни е продиктувала нещо невярно. Ако имаше дори и една задраскана или крива буква следваше бой, който усещах с всяко свое движение и на следващия ден.

- Какво е това "лис" тук?!

Беше неизбежно. Знаех, че рано или късно този момент ще дойде и целия ден тръпнех от страх.

- Аз... аз... за момент си помислих за Лиско и затова без да искам написах "лис"...
Като че ли боят щеше да ми се размине този път, бях толкова отчаян и смирен.
- Лиско - Дриско! - изсумтя баба ми.

Лиско - Дриско.
Лиско - Дриско.
Лиско - Дриско. Единственото хубаво нещо в живота ми беше осквернено и аз нищо не можех да направя.

- Лиско не е Дриско! Не е! - казах.
- Ти трябва да учиш, а не да четеш някакви книжки! Къде криеш тази книга? Дай ми я!
- Няма да ти я дам! Никога! Никога! - изкрещях.
- Ти на кого ще крещиш, бе, готованецо*!! На тази, която те е отгледала от мръвка месо ли?
(*Аз бях "готованецът". Постоянно ми се втълпяваше, че нищо не умея, и затова следва просто да се подчинявам и да чакам всичко да бъде извършено наготово за мен. Едновременно с това се предполагаше, че съм виновен за това положение.)
След като баба ми се измори да ме бие, тя извика:
- Петя! Петя!!
- Какво има, мамо? - чу се покорният глас на майка ми.
- Родила си едно лайно, какво!

***

Имах един сън, който често се повтаряше. Бях в едно подземие заедно с едно друго дете, което приличаше на Оливър Туист, така, както го бяха показали в един детски филм. Бяхме оковани и облечени в бели парцали. През телата ни бяха забити гигантски безопасни игли. Седяхме и просто тъпо търпяхме мъчението. Надявах се, че след много години ще бъдем освободени от подземието. Но това всъщност нямаше как да стане, защото извън него нямаше нищо, само гъста мъгла.

Въпреки, че често сънувах кошмари, обичах да спя. Понякога нямаше дори сънища и всичко беше перфектно. Най-неприятното нещо в събуждането беше това как почти веднага в мен нахлуваше споменът кой съм аз и къде съм. Не знам как да обясня това чувство на хора, които не са го изпитвали редовно. Да кажем, представете си, че вчера сте убили човек и на другата сутрин се събуждате. Преди да отворите очи, за част от секундата се чувствате чудесно, но ето че си спомняте, че всъщност на предния ден сте извършили убийство и полицията сигурно вече ви е разкрила. И ви се приисква да не се бяхте събуждали изобщо.

Самото събуждане започваше с рязък, режещ звън; но още щом го чуех, за по-малко от 20 - 30 секунди вече бях станал, бях се обул и облякъл. Съзнанието ми беше все още сънено и объркано, но тялото ми вече беше направило всичко необходимо. (Сега не мога да направя подобно нещо с дори близко по качество и бързина изпълнение).

Трябваше да облека дрехи, които ненавиждах, но нямах избор. Наскоро се опитвах да упорствам и да настоя какво да облека, и тъй като така и така знаех, че това ще вбеси баба ми, се опитах да използвам ситуацията да прокарам и други идеи - като например сам да ходя на училище или пък да ме пуснат да участвам в часовете по физическо. Тя беше шокирана и разгневена, и след боя заяви, че не съм й внук и ме заплю в лицето.

Беше време да ме водят до училище. Нямах избор, бях принуден да отида и там. При отварянето на входната врата, както обикновено, ме обзе пристъп на кашлица, с която се опитвах да овладея гаденето и позивите да повърна. Гаденето изчезваше така, както се появяваше, в момента, в който прекрачех прага. Започваше новият ден.

Един сън и едно бълнуване

Откакто започнах пак да се уча, и да компенсирам пропуските си по математика, сънищата ми се завърнаха.
Те не са нищо особено, и все пак самия факт, че ги има, е нещо положително.

Действието в един от последните ми сънища се развиваше през нощта, на пътя за дома. Това не е учудващо - обикновено се прибирам около 23:30, и вървя по един дълъг, дълъг, д-ъ-ъ-ълъг път, изкачващ баир, и така около 20 минути пеш. Обикновено имам за какво да мисля, но доста често успявам да го разреша преди пътят да е свършил, и тогава вниманието ми се концентрира върху него. "Пак ли трябва да го вървя това, бе!", казвам си, и започвам да тичам, като все пак внимавам да не се препъна в мрака.

Така беше и в съня, само че този път видях двама мои колеги, които тъкмо се качваха в кола, която очевидно щеше да премине по пътя, по който се канех да тичам. Чудех се дали да ги заговоря, току-виж биха ми спестили 20 минути, ако отида с тях, но социофобията надделя и не им се обадих.

Колата тръгна пред мен и в един момент започна да избледнява, да губи очертания и... изчезна. С това обаче не се приключи. Околоните постройки също избледняха, избледня и улицата, и дърветата, и реката, и най-накрая се озовах в черна бездна.

"А може би не те са изчезнали... Може би съм изчезнал аз!" - помислих си. Огледах пустотата. "Добре се наредих, сега е невъзможно е да изчисля къде се намирам, тъй като нямам никаква отправна точка."

Изведнъж усетих, че Ксения и бебето спят до мен, че аз също спя, и че ако съвсем малко се напъна, ще се събудя и пак ще съм при тях. Тъкмо да го направя, и изведнъж се сепнах:

"Чакай малко. Това звучи твърде хубаво, за да е истина. Така ще съм стигнал до вкъщи, без да съм стигнал до вкъщи... Един вид чисто логически ще прескоча изминаването на пътя. Това няма ли да създаде парадокс?"
Реших да се откажа за момента от този план, докато не се уверя, че няма да създам някакъв опасен парадокс. И останах в Бездната. Въпреки, че беше непрогледна, някак си усетих, че тя се разширява, което усилваше безизходността на положението...

Не помня какво е станало после. Дали съм се събудил, дали сънят е продължил... Може би съм се събудил от ужас.

***

И една друга история, която може и да е известна на хората, които ме следят в Twitter.

Ксения се опитва да ме накара да се отместя, за да може да седне на ръба на леглото. Аз в просъница бълнувам някакви почти нечленоразделни неща, от които тя (поради немалкия си тренинг в разшифроване на бълнуванията ми) все пак успява да различи следното:
- Стига ме бута, няма нужда да се местя. Ето погледни, тука има три стола.
- Веско, никакви столове няма, ти спиш!
- На два стола - продължавам да спя аз - вече седят хора, а на третия седи Иисус. Но тъй като Иисус не съществува, спокойно можеш да седнеш на третия стол.

Videogames suck big time

Преди година заведохме Чуда на ветеринарен лекар. Помолих да погледна през микроскопа капка урина. Видях триизмерен образ на много, много слоеве кристали. Никоя картина не може да изобрази дълбочината и колко изумително беше усещането. Идеалният момент да си кажа: "Какво съм направил с живота си". После гледах видеотата Physics is fun to imagine в YouTube - на сладкодумния физик Файнман. И отново си казах: "Какво съм направил с живота си". Явно не съм единствения, който е реагирал така. Училището направи всичко възможно да осакати интереса ми към това, което е най-интересно.

Videogames suck, big time

Хроника на сградата

1990

Изкопах детска рисунка от 1990-та, на която съм увековечил противопоставянето БСП - СДС.

Ако не разбирате какво е нарисувано: Червена бабка с роза, посадена в косата, вика "Безобразие! Седесари!" Обект на нейния справедлив гняв е синьо същество, по което тя стреля, но не улучва, куршумът рикошира и се забива право в сграда, на която пише "КЛУБ НА БКП".
Това явно не обезкуражава червения другар вляво, който рита съществото: "Ще ти нашокам репата!"
Синьото същество е вдигнало ръчичка в знака на СДС и възмутено промълвява: "Та аз съм бонбон!"

Интересно е, че не съм бил пристрастен, тъй като в рисунките, които изкопах, ролите на злодеи и жертви се сменяха (рисунките, в които сините са лошите, бяха в пощенски плик, озаглавен "ДУМА", а рисунките, в които червените са лошите, бяха в пощенски плик, озаглавен "ДЕМОКРАЦИЯ").

P.S. След по-внимателен оглед се оказа, че възгласът "Безобразие! Седесари!" идва от сградата, която е Клуб на БКП - явно вътре мислят, че рикоширалия куршум е дошъл от някой привърженик на СДС. :)

Социофобия

Buy Hoppe to be Happy

Посвещавам на Епистемик :)

Импровизация с лампа

Ксения има навика да ме снима без мое знание, когато правя щуротии. В случая - музикална импровизация с новата ни лампа. Със следващите опити започнах да задобрявам повече, но те не са заснети :) Например установих, че с променяне на височината на лампата се променя и височината на нотите (да не говорим, че самото й нагласяване впечатлява публиката и придава по-професионален вид на изпълнителя).

Драсканици

Малко драсканици от студентските ми години:

Пешо

Пешо беше мой съученик. Живееше в къща със страшно куче. Бяхме на по 10 години, малко след краха на комунизма. Аз нямах никакъв достъп до нещата, до които той имаше достъп (видео) така че в повечето случаи дори не разбирах за какво точно говори.

Запомнил съм две негови съчинения.

В първото задачата ни беше да напишем приказка, чието действие да се развива в гората. Ето какво написа Пешо:

РАЗХОДКА

Брус Лий и Рамбо се разхождали в гората.

Срещнал ги Бъд Спенсър.

Но те му се нахвърлили и го победили.

После ги срещнала една нинджа.

Но те й се нахвърлили и я победили.

След това ги срещнал цял отряд нинджи!

Но те им се нахвърлили и ги победили.

И така, Брус Лий и Рамбо си се разхождаха в гората, и Никой не ги побеждаваше.

Един ден, аз, Пешо и Сашо се шляехме по улиците на Божурище. Пешо каза замечтано:

— А представяте ли си, България да беше във война.

— България във война? Но това може да ни унищожи. — казах аз.

— Е, добре де. — размисли Пешо — Не България. Само Божурище да беше във война.

Настъпи мълчание.

На България й се размина, но това, че кръгът се стесни точно около нашия град, някак не вдъхваше оптимизъм.

— Ще си направя укритие — продължаваше Пешо. — и ще ги издебвам и ще...

— Хм, Пешо... — забеляза Сашо — Ако Божурище е във война, теб ще те стрелят и ще те убиват.

— Е, нищо. — ухили се Пешо — И аз ще стрелям, и аз ще ги убивам...

Втората ни задача беше след като бяхме чели историите на Джонатан Суифт в часа по "Чета Книга" (Сендова система...). Трябваше да напишем съчинение, озаглавено "В страната на лилипутите". Момичетата се бяха постарали с дълги истории от по няколко странички. Дойде редът на Пешо.

— Отидох в страната на лилипутите. — започна да чете Пешо. — А отвътре като ме погнаха... Подгониха ме кой с к'вото намери — гребла, вили, търнокопи, лопати...

— Браво, браво, Пешо, много интересно! — заинтригува се учителката.

— И така аз си отидох от тази страна. — завърши доволно той.

Персоналът в ТехноМаркет

Момченцето от Jet Credit, в спретната синя ризка, плесна охранителя зад врата. Охранителят - висок момък с поглед на преживно животно, измуча:
- Ей! Като ти лепнем един, ша са зафучиш...
- Аре де, копеле! Аре де! - подскачаше хърбавелкото от Jet Credit, явно вьобразявайки си, че се намира в училище или може би в детската градина.

В Техномаркет момченцата и момиченцата, облечени в спретнати ризки и раздаващи потребителски кредити, са три пъти повече от самите продавачи. С голяма мъка ще намериш продавач, който да ти обясни или продаде нещо. За сметка на това листовки и кредити - навсякъде.

Най-накрая намерихме един продавач (shop assistant). Обяснихме, че искаме микровълнова печка. Бяхме си избрали един хубав модел от около 300 или 400 лева.

- Ами тя е последната останала, може ли да си изберете друга?
- Какво като е последната останала, това пречи ли да я продадете? - питам аз.

Той се тюхка, суети, и след 10 минути обявява:

- Ами съжалявам, но не мога да намеря кашона за тази печка.
- Добре тогава, ще вземем тази - посочвам по-евтин модел, на цена от около 200 лева, без конвекция и такива глезотии.
- Ами и тази е последна.
- И няма кашон?
Ровене, суетене, пита колеги за помощ. След 5 минути:
- Ами да, и тази няма кашон.

Явно не му даваха процент от продаденото... Предполагам, че един клиент на място би тръгнал да си търси правата, за да не стават такива глупости. Например би казал нещо от рода на "Искам да говоря с управителя". Но на мен дори не ми мина през ума подобно нещо, може би защото социалните ми умения стоят някъде между тези на червея и амебата. Това, разбира се, не ме оправдава, и означава, че поведението ми с нищо не беше по-добро от това на плазмодиите в Техномаркет.



След като не можаха да ми продадат 2 (две) печки, слязохме още по-ниско и реших да си вземем просто един евтин котлон. Отиваме на касата. Котлонът след 5 минути мъки беше таксуван с разминаване в цената от 20 лева. Бях направил обаче и грешката да взема и 1 (една) енергоспестяваща електрическа крушка. Купуването на нещо толкова сложно като крушка дойде в повече на касиерката и тя повика на помощ колежки. 3 касиерки, и след 10 минути борба заобиколиха нещо там в списъците, и ми продадоха и крушката.

В следващите няколко дни се оказа, че котлонът, пуснат на максимум, за повече от час не успява да накара вода да заври. На втория опит за употреба, котлонът изпуши и изпълни стаята с дим.
Хайде обратно в магазина да го връщаме. Тъй като дори през уикенда се налагаше да работя, отидох днес, в неделя сутринта, отбивайки се преди да потегля на път за офиса. Бяха минали 8 дни от покупката.

- Ами съжаляваме, но рекламациите са до 7 дни от покупката. Тъй като днес е осмият ден, ще се наложи да го занесете в сервиз. - каза момичето.
- Какъв е адресът?
- Ами не знам. Обадете се на телефона, написан върху гаранцията, и ще ви кажат адреса си.

Звъня, никой не вдига.

- Този сервиз, предполагам, не работи в неделя?
- Ами не, не работи. Обадихте ли се на телефона?
- Обадих се, и никой не вдига.
- О! Aми то може би е, защото не работят в неделя... (DUUUH!!!)



И така с персоналът в Техномаркет Европа, близо до кв. Божурище... Пасивни, мързеливи, и едва ли използват повече от няколко мозъчни клетки. За да има нещо позитивно в този пост, купихме си микровълнова печка от ЗОРА. Контрастът с Техномаркет беше поразителен. Изключително услужливи продавачи, в състояние да отговорят в подробности на въпросите ни. А цените за същите модели бяха значително по-ниски. Още по-добре стоят нещата в Технополис - за всеки тип техника отговаря човек, който разбира от нея.

ВАЖНО ДОПЪЛНЕНИЕ:

Ето ви един сценарий за размисъл.

Купувате електроуред. Той се разваля. Отивате в сервиза. Казват ви, че е изгоряла част и ще я сменят. Чакате месец докато новата част пристигне. Най-накрая я сменят. Отивате с уреда вкъщи и след няколко часа частта изгаря отново. Отивате пак в сервиза, там пак ви казват, че ще подменят изгорялото... и така до безкрай.

Тоест, в сервиза подменят само повредени части, без да се опитват да разберат същинската причина за повредата, което води до това, че повредата се повтаря и кръгът се затваря.
За капак не издават документ, че не са способни да се справят с проблема.

В нашия случай този сценарий ни се случи с котлон за 70 лева, но ето на този човек му се е случило с телевизор за 2000 лева!!

Затова, помислете добре дали изобщо да стъпите в този "магазин"!!

Време за наука

Знаменателната свиня

Знаменателната свиня прилича на въздуха. Не я виждаме, не мислим за нея, а ако не беше тя, вече щяхме да сме мъртви.

Това благородно същество е принудено денонощно да обикаля около планетата ни. Ако остане дори за секунда на едно място, от тежестта си тя ще задълбае Земята и ще стигне до ядрото й, от горещината ще стане на печена свиня, лавата ще залее земята и всичко живо ще загине. Ако остане на едно място, може да се случи и друго: Земята да отхвърчи далеч от Слънчевата Система, защото свинята ще й натежи твърде много, и сьответно, ще замръзнем, отдалечени от топлината на Слънцето.

След като се наспи и нахрани*, Знаменателната Свиня обикаля Земята. По екватора или по другаде учените все още не са изяснили, защото когато разберат къде е, не са сигурни, че е тя, а когато разберат, че е тя, не са сигурни къде е. Освен това знаменателната Свиня не може да бъде видяна с просто око, тъй като е много бърза. Тя може да бъде наблюдавана само със специален квантов телескоп, какъвто за съжаление още не е произвеждан. Но, както се казва в "Малкия Принц", най-важното е невидимо за очите. Широко скроените, ненатоварени от догми учени усещат със сърцето си, че Свинята бди и обикаля.
За съжаление поради натиск от страна на бизнесмени и политици научната общност отрича тази теория и не й дава гласност.

Във всеки случай, ако искате щастие и душевен мир, ви препоръчвам всяка сутрин да отправяте към Знаменателната Свиня благодарствена молитва за това, че крепи реда и живота в Слънчевата Система.

ст.н.с. В.Жилов

-----
* Знаменателната свиня може да спи и да яде 8 часа и 99 секунди, тоест все пак има време за това. Това, че трябва постоянно да се движи, но може и да остане на място и да си почива, е противоречие само на повърхността; обичайната логика не може да го обясни, но за квантовата what the bleep физика това не е проблем.



Въздушни маси

Известно е, че дърветата поглъщат въглероден двуокис, а отделят чист въздух. Чист въздух... и въздушни маси. Масите обикновено са от дърво. Дърветата също. Казано накратко, дърветата отделят малки дървесинки с формата на масички във въздуха. Тези т.нар. въздушни маси се виждат само под специално комбиниран квантово-фотонно светлинно-електронен микроскоп, какъвто за съжаление не е произвеждан. *

Когато дишаме, с дробовете си поемаме чистия въздух, а масите остават в специални власинки на гърлопровода, върху които се задържат и около 95% от микробите, бактериите и тем подобни вредители, попаднали във въздуха, вдишан от нас. Издишваме отново въглероден двуокис, дърветата пак го почистват и му слагат въздушно дървесни маси и т.н. - вечен кръговрат.
Този кръговрат показва мъдростта на Майката Природа и прилича на вечния, непрестанно обновяващ се цикъл на прераждане на душите.

Въздушните маси крият и отговора на въпроса защо хората умират - твърди откривателят им, проф. Жилов. Масите в гърлопровода ни не се разграждат, а се натрупват и го задръстват. Като резултат в организма и кръвта започва да постъпва все по-малко кислород, тялото остарява и умира. Човешкото тяло е разчетено да живее 1000 години! - но ние сами се прецакваме, като не живеем природосьобразно. Ако само дишахме правилно и се хранехме правилно, ние щяхме да можем да постигнем тези 1000 години.

-----
* Забележка: има вече хипотези, че съществуват и други частици, още по-малки - въздушни столове.

Едно-друго

Посвещавам тази история на всички мои братя, които се къпят веднъж месечно.

---


Малко преди да навърша пет години (помня го, защото на четвъртия си рожден ден получих руски ръчен часовник за подарък) чух за първи път песничката "Хей ръчички, хей ги две".

"Хей ръчички, хей ги две,
те ме слушкат най-добре.
Едната ми е другата,
а пък двете - лицето."

Седях в шок.
Тази песен разклати основите на вселената за мен.

Едната ръка МИ Е другата.
Едната МИ ръка Е другата.

Как беше възможно?! Досега знаех, че едното е едно, а другото е друго. Изведнъж се оказа, че не е така. Едната е другата, а другата... е... едната. Гледах отчаян и объркан ръцете си... Но това беше само началото! Песничката садистично продължаваше:

"Едната МИ Е другата,
а пък двете - лицето."

Значи двете ръце заедно са... лицето! Как ли не ги сплитах тия ръце, как ли не ги вклинявах една в друга, никакво лице не се появяваше. Дори подобие на физиономията ми не се образуваше. Подивях. Покривах лицето си с тях, не потъваха в него. Парадокс, абсурд. Първият ми. Трябваше някак си да си го обясня. Тогава измислих тези обяснения.

• Нищо от това, което знам, не е вярно, светът тотално не е наред, всичко е пълен хаос (едва ли).
• Възрастните ни се подиграват, както обикновено правят, и ни казват всякакви глупости, само защото сме деца (възможно е, но това тук беше прекалено странна "шега" дори за лошите възрастни, които обичат да ни мамят. Пък и детските песнички бяха едно от малкото неща, на които трябваше да се има доверие, все пак бяха масови)
• Аз нещо не разбирам и не правя както трябва (но какво, какво? какво не разбирам?)

Не можах да намеря отговор и се постарах да забравя проблема, макар че той понякога изплуваше и напомняше за себе си. И заплашваше да ме запрати в свят с квадратна луна, с призраци и говорещи животни.

Изглежда, ако имах поне елементарни хигиенни навици, щях веднага да разбера, че имат предвид "МИЕ" и нямаше да ми се налага да мисля толкова усилено. Но не би.

Затова, мийте се. Повече от веднъж месечно.
(От това има и други ползи.)

Екстремен урок (2)

Екстремната Емили

Публикацията на Тишо е един случаен, но чудесен повод да ви представя едно момиче в YouTube, което ме очарова с поредицата си от "интензивни" уроци по японски.



Смях се... Докато от очите ми потекоха сълзи, ръката ми започна да пулсира от ударите по бюрото, а лицето ми ме заболя от разкривената в усмивка гримаса.

"Какво е толкова смешно бе, Веско? Я покажи!"

урок 3

Показах филмчето на колеги и те не намериха нищо смешно, просто намразиха моята любимка и в червата.

урок 4

Братя и сестри,
Не мразете Емили.
Тя просто преподава на вселенско, божествено ниво.
Това е всичко.