On value and agency

This is a video made by a YouTube philosopher. I used to put extreme importance on philosophy when I was a teenager. Now that I am a boring adult I tend to be more interested in politics, economy, science. Anyway, this video reminded me of the problems I mulled over when I was 14 to 16 years old.

My comments on the problems posed in this video:

On agency

The problem of agency (free will) really comes from mixing subjective and objective. If we assume that on a basic level, everything is particles and causality (or quantum randomness, it doesn't really change the premise), then agency does not exist at all on this fundamental level of the world; but in the same way, thoughts, surprise and life do not exist in the world as well.

To solve this, I prefer to think of the world in layers. Like, "on the layer of the bricks there is no wall, on the layer of the walls there is no house". This doesn't mean that the house does not exist on its own layer (even though its layer is still completely contingent on the lower layers). A "house" just doesn't make any sense outside its own layer. This is applicable to any form of life as well, the processes that make an amoeba be an amoeba are no different from the processes that make non-amoebas non-amoebas. Different patterns emerge only if you change the layer you're on. So I'd like to iterate again - when we think about agency, we have to keep in mind that on the basic layers of the world "thoughts", "surprise" and "life" do not exist either.

A sociologist, Peter Berger, wrote that determinism and free will are both true, but should not be mixed "in the same sandwich" because otherwise you get errors in your conclusions, that is, I think he also had this notion of "which layer are we discussing right now?"
My position is also that both things are 100% true at the same time, but on different "layers". Just like neurons firing signals in my brain and me typing words about that are two very different things that are true at the same time.

On values

On the problem of values. Why is good good? Why is bad bad? Why is the meaning meaningful? Can the eye see itself (without a mirror), can the unit for measurement measure itself? Obviously not.

But, we face the same problem in math. Why do axioms in mathematics exist? Why do we need to have founding principles that don't have other principles behind them? We also have the cosmological problem - does the first cause have its own cause?

I have the following suspicion. I think that axioms have an origin but not in the layer that they exist in. For example, living things try to live, survive and procreate, everything they are and do is built on top of that. This desire is their "axiom". Without it you have no life, just like without Euclid's axioms you can't have his type of geometry. But this "life axiom" originates in the non-living physical layer, and we know that this urge to live is caused by evolution. Similarly, the founding, initial cause of a causal universe may come from another universe (or layer) which has no causality at all (and in addition, the things that pose a problem in the causality layer are totally fine in the non-causality layer).

So what appears to be an axiom or a paradox on one layer may originate from things positioned in another layer. Unfortunately this still leaves the axiom unsolvable on its own layer, so that's why I think humans will never be able to solve the problem of value and meaning as long as they are human. (I interpret the 42 joke in the same way - the answer exists, but is totally useless, unrelated and inadequate on our own layer).

The other approach is to try and leave our own layer. This is what both religion and nihilism are trying to do. Nihilism for example negates all axioms, but this is just self-destructive and nobody can solve a math problem by burning the paper it's written on. Religion tries to transcend our layer but does not have a compelling argument that this is anything different from self destruction as well. That's why I think negating / transcending our axioms is futile. What we can do is starting from the axiomatic value ("we just want to live") or setting some other axiomatic values ourselves ("thinking and curiosity are good") to construct a logical, coherent structure that helps the initial axioms to unfold their potential as much as possible.

Сбогуване с феминизма 7.2

Последният Tomb Raider имаше за цел да направи от Лара истинска героиня. И успя. Покъртителното е, че дори не можех да възприема Лара сексуално - тя прекарва повечето време ранена, раната ѝ понякога се отваря, гази из опасно мръсна вода, а често и двете едновременно, та последното нещо, за което мога да си мисля, е секс. Дрешките ѝ са най-обикновени, няма го вече големия и ханш и огромните ѝ гърди, цялата игра е посветена на психологическото и физическо изпитание, което преминава. Нещо повече, впоследствие се оказа, че самият сценарий е писан от жена - Риана Пратчет, дъщерята на Тери Пратчет.

Анти-избор на месеца - април

Гласуването от предишния анти-избор посочи 16 души против, 5 за, и двама, които са наясно със себе си и признават, че обществото би им повлияло. Впрочем прочетете отново предишния анти-избор, защото този сега е пряко извлечен от него. (Да, този месец пак ще отбия номера евтино.)

И така, новата дилема е продължение на старата: ако научите, че вашият най-добър приятел е копиран по подобен начин (т.е. той е 100% копие на оригинала, а оригиналът е мъртъв), ще промените ли отношението си към него? Ще скърбите ли за човека, който е умрял, ще го пренебрегнете ли, въпреки, че едновременно с това е жив и до вас?

Доста по-лесно щеше да е да отговорите, ако нямаше пълна сигурност дали приятелят ви е копие или не. По-лесно щеше да е и ако и научехте, че и двамата сте умрели и сте копирани - тогава никой не е длъжен на никого и няма нужда да се чувства каквато и да е вина за това, че сте в неравна ситуация и не можете да промените миналото. Интересно влияе на анти-избора и факторът "време" - отношението към човек, телепортирал се като в предишната история, т.е. "подменен" за броени минути (убит и копиран веднага), би било различно от отношението към човек, който една година не е съществувал и вече е бил приет за мъртъв от опечалените му близки. Това също е повод за анализ.

Както и да е, такива евтини вратички и измъквания не се допускат при конструирането на анти-избор, така че за анкетата давам първоначалния вариант.

Искрица в мрака

Чел съм "Хиперион" преди повече от 10 години. Не ми хареса - Дан Симънс беше написал просто едно гигантско въведение към поредица тлъсти книги. Книгата беше съставена от много пълнеж - отделни истории, уж свързани от обща нишка.
Но...
една от тези истории ме СМАЯ и само заради нея си струваше прочитането на цялата книга. Тази история се наричаше...

Анти-Избор на седмицата

Преди време в другия си блог бях въвел една рубрика - "Анти-Избор на седмицата". Всяка седмица публикувах анкета, в която каквото и да избера, би нарушило нещо, в което вярвам и на което държа.
Анкетите и резултатите от тях изглеждаха така:


АНТИ-ИЗБОР 1:
Какво предпочиташ да загубиш: очите си, ръцете си, или сексуалността си?

• Предпочитам да загубя зрението си. - 0 гласа (0%)
• Предпочитам да загубя ръцете си. - 3 гласа (27%)
• Предпочитам да загубя половите си органи, всички други полови белези и да бъда обезобразен(а). - 4 гласа (36%)
• Предпочитам да умра. - 4 гласа (36%)

Получени гласове до момента: 11


АНТИ-ИЗБОР 2:
Намирате се на необитаема пустинна планета. На нея сте научили нещо много важно, което няма как да запишете, а трябва да го сьобщите на колонията, в която живеете.
Проблемът: имате спасителна капсула, с която може да си отиде само един човек. Другият ще трябва да остане на планетата и да умре от липса на въздух.

А вие двамата (момче и момиче) не сте просто гаджета, не сте просто приятели. Били сте години наред заедно, между вас има силна близост и никой от вас не би искал да надживее другия. Започвате да спорите и всеки от вас се опитва да убеди другия да ползва капсулата.

• Решавате да оживееш ти. Ще живееш с мъчителна вина за чуждата смърт и с чувство на празнота. 3 (30%)
• Налагаш решението да умреш ти. Така прецакваш другия да живее, носейки вината и празнотата. 3 (30%)
• Ще умрете и двамата. Сьобщението няма да стигне до колонията и като резултат половината хора в нея ще бъдат поробени, а другата половина - убити. 1 (10%)
• Какви си ги измисляш? Това са глупости, такава ситуация не може да се случи в реалния живот. 3 (30%)

Получени гласове до момента: 10

За съжаление не можете да оставите избора на света и да изберете кой да оживее на хазартен принцип. Няма пръчки, монети и камъчета, а игрите и гатанките помежду ви (от типа камък, ножица, хартия) няма как да са хазартни, тъй като всеки от вас волно или неволно влияе върху резултата.


АНТИ-ИЗБОР 3:

Намираш се във филма "Матрицата".
Агентите са заловили Морфей.
Ти си на мястото на Нео.
Какво ще направиш?

• Ще убиеш двайсетина невинни полицаи (които ви мислят за терористи, просто си вършат работата и пазят сградата) с надеждата, че това би могло да доведе до освобождаването на Морфей (изборът, който Нео направи във филма) - гласували 16 души, 84 %
• Ще убиеш Морфей, като изтръгнеш кабела от мозъка му (изборът, предложен от Танк) - гласувал 1 човек, 5 %
• Не се месиш: Морфей остава жив, и рано или късно ще вземат от ума му информацията за това къде се намира Подземният Град (което значи смърт за всичките му жители) - 0 души, 0 %
• Други избори няма - по логиката на филма. Не щракай на този избор (не е честно да се измъкваш). - 2 души, 10 %

Получени гласове до момента: 19

БОНУС ВЪПРОС:
Ако беше на мястото на Морфей, щеше ли да предпочетеш да бъдеш спасен с цената на 20 чужди живота?

• Щях да предпочета да ме спасят - 8 души, 80 %
• Щях да предпочета да ме убият - 2 души, 20 %

Получени гласове до момента: 10

АНТИ-ИЗБОР 4:
Филмът "Вертикална граница". Отвесна скала. Петима души са здраво закачени за едно въже. Хората се намират един над друг. Ти си завързан(а) по средата на въжето, доста по-надолу под теб има двама, над теб също има двама. Авария. Въжето няма да издържи тежестта ви и всички ще паднете в пропастта. Ти държиш нож и:

• Режеш въжето ПОД себе си - двамата души под теб падат, вие тримата оцелявате - 2 (40%)
• Режеш въжето, но НАД себе си, така че да паднеш заедно с долните двама - 0
• Не режеш въжето - и петимата падате и умирате - 3 (60%)
• Ситуацията не ти звучи реалистично - 0

Получени гласове до момента: 5


Рубриката беше закрита поради това, че с нея така или иначе не можех да разкажа това, което исках. Някой ден може и да го сторя, но едва ли ще е в блог.

От друга страна Анти-Изборите сами говорят за себе си.

Детската градина: Затворът (1)

Когато стъпих в детската градина, за първи път виждах други деца. Всъщност и преди бях виждал, но не толкова много, и за толкова дълго време.

Тези деца се държаха много странно.

Момчетата тичаха, блъскаха се и крещяха с всичка сила. На косъм избегнах няколко опасни сблъсъка. Обстановката изглеждаше враждебна и неприятна. Но нямаше как, трябваше да се оправям някак. Като видях, че няма да престанат да крещят, попитах:

- Какво правите?

- ИГРАЕМ НА ВОЙНАААА!!!!!! - изрева едно момченце и продължи да тича, вика и да крещи заедно с другите.

"Но защо играят на война? Нали войната е нещо лошо?" - зачудих се аз. Този въпрос се вряза в паметта ми, защото беше един от въпросите, на които не можах да намеря отговор (като оня с ръцете). Въпреки старанието си, не можах да намеря никакъв смисъл в играта. Затова, избягвайки неприятни сблъсъци с беснуващите Момчета, се насочих към по-обещаваща форма на живот, Момичетата.

Момичетата си играеха с кукли. Аз също имах соц-кукла, та ето нещо, с което имах някакъв опит. Моята идея за игра с кукли беше да разигравам куклен театър с тях - примерно загубили са се в гората, слезли са в долната Земя или нещо такова, и трябва да намерят пътя обратно. Момиченцето, което наблюдавах, обаче, хранеше куклата си и я приспиваше, което ми се видя доста еднообразно и досадно. Освен това, въпреки че куклите бяха на всички, момичетата яростно ги бранеха като своя собственост.

Изправен пред избора да викам, блъскам и крещя сред глутница зверове или пък да задуша някоя безпомощна кукла в грижите си... реших просто да не играя на нищо. В детската градина нямаше и книжки, така че единственото, което можех да правя, беше да седя и да гледам през прозореца.

***
(думи от това време, записани от майка ми)

- Днес закусвах чай и филия, намазана с нищо. От тая страна - нищо, и от другата страна - нищо.

***

По случай четвъртия ми рожден ден ми бяха подарили тъмносин руски часовник "Заря" - истински, а не играчка. Времето течеше бавно. Да пренавивам стрелките нямаше смисъл, но ми хрумна нещо друго. Молех се на часовника да направи така, че времето да минава по-бързо, докато ме вземат.
Не помагаше.
Обаче, когато времето вече беше минало, изглеждаше, че часовникът е помогнал то да стигне до този момент направо мигновено.
Така измислих първата си религия.

След няколко дни се случи нещо интересно. В коридора пристигнаха кухи като геврек, квадратни и правоъгълни дървени сглобки. Четири такива квадратчета, закачени едно за друго, бяха високи колкото едно дете. Никой не им обръщаше внимание. Открих, че лесно се свързват във всякакви форми: стълба, ограда, столче. И се въодушевих, защото най-накрая се беше появило нещо вълнуващо.

- Хей, вижте! Хайде да построим нещо! - извиках.
Момчетата се приближиха.
- Да - каза едно Момченце, чието име не помня. - Ще построим Затвор.
- Затвор?
- Да, Затвор! И ще Затворим деца вътре!

Внезапно ми се отщя да строя.

***
(думи от това време, записани от майка ми)

- Обичам момичетата повече от момчетата. По-харесвам другарката, която е като момиченце.
[като дете предпочитах компанията на учителите, възрастните и момичетата, защото с тях можеше да се говори по смислени теми]
***

Застанах встрани и гледах как Момчетата започват строежа на Затвора. Трябваше да ги спра. Но как?
Приближих се до Хлапето, чието име не помня.

- Искам да бъда затворник. - казах му аз.
- Добре, но само ако слушаш! - каза то.
Усетих това като чудовищно нахалство - не стига, че доброволно ставах затворник, ами трябваше и да го заслужа! Но премълчах. Беше важно да успея.

Исках да бъда в незавидното положение на затворник по две причини. Другата алтернатива беше да бъда затворител (което в никакъв случай не исках), или да остана извън играта (което също не исках).

***
(думи от това време, записани от майка ми)

- Мамо, ела да ти кажа нещо. Моля ти се.
...
...
(втренчено и шепнешком)
- Който е добър, е крив, а който е лош, е прав.

***

Късният следобед. Нито едно друго момче не беше доброволец за затвора, всички искаха да бъдат затворители. За сметка на това Момичетата някак естествено и закономерно се оказаха затворнички.

Аз бях на страната на Момичетата - с Момичетата поне можеше да се проведе читав разговор, как да не ме спечелят на своя страна? Светла стоеше в един ъгъл и ми показа своята хитра идея. Нейното по-дребно, слабо и пъргаво телце можеше да се провре през правоъгълната сглобка в една от стените. Тя щеше да се промуши и да избяга (освен това бягаше много бързо), увличайки повечето момчета след себе си с обиди и най-вече с разнообразно плезене. През това време аз щях бързо да се покатеря върху един погрешно свързан ъгъл, да отворя входа и да освободя всички. Тъй като засега никой не ни обръщаше внимание, имахме време дори да изпробваме плана частично.

Но имаше едно нещо, което можеше да попречи на плана ни. Момчетата можеше изобщо да не успеят да построят Затвора около нас, защото изграждаха последната стена погрешно. Нямаше да им стигнат сглобките. Исках да им обясня защо грешат и да им предложа начин, по който щяха не само да им стигнат, но дори да им хартисат сглобки. Уви, не ми беше даден шанс да го обясня ясно, защо
- Млъквай!
то бях ударен по средата на изречението от Момчето, чието име не помня.

Паднах, но вместо да се разрева, се разсмях. Започнах да се въргалям от смях. Хлапето не можа да понесе това.

- Защо се смееш?! Ти си затворник и не можеш да се смееш! - изкрещя възмутено то.

- Защото загубихте - казах.

Коленичих на земята в "килията", защото се бях изморил, и зачаках. Никой вече не ми обръщаше внимание. Момчетата продължаваха да строят Затвора. След време с изненада откриха, че сглобките им не стигат, за да завършат последната стена. Бяха разочаровани.

Аз бях много, много по-разочарован от тях. Щеше ми се да не бях прав, да бяха успели и да опитаме плана за бягство със Светла. Това щеше да бъде вълнуващо и интересно, а сега просто нямаше как да се случи. Съжалявах за пропуснатото приключение.

Руините на недовършения затвор стояха в коридора цяла седмица.

***

(Следва продължение)

Аз-не-Аз

Пред блока ми има една гальовна котка, хранена от магазинерките. Тя ме познава и често оставам при нея, за да я гушна и помилвам. Преди години котките до магазина не бяха толкова доверчиви. И имаше защо.

Когато бях ученик (1992), пред същия този блок имаше друга котка - жива, но с големи, оголени и обгорени парчета кожа по себе си. Без съмнение дело на жестоко дете - най-вероятно Илия. Котката беше подозрителна и плашлива. Аз коленичих и не помня с какво точно й станах симпатичен, но тя замърка.

И в момента, в който замърка, тя изведнъж отскочи и изсъска. Пак замърка... и пак изсъска. Тогава разбрах, че тя не се плаши от мен. Тя се плашеше от собственото си мъркане! Страхуваше се от собствената си гальовност! Гальовното й настроение веднага се превръщаше в ужас.

Тя се плашеше от себе си.

Скок

Летвата е на метър и нещо височина, мисля.
Вие можете ли да прескочите себе си?

Място

Клошарят беше пиян. Каза на кучето:

- Куче! Куче... Ти куче ли си?
Имаш уши, врат, крака...
Но какво от това? Ето това -

Той посочи един озадачен, малоумен гълъб.

- Ето това -
то е много повече куче от теб!

Клошарят продължи да гледа глупавата птица.

- Но немало късмет, горкото!


Картинката с гълъба е взета от блога http://iliyan.gnetbg.net/

Едно

Когато бях беден, но свободен куриер, а не високо заплатен офис-робот, изследвах чудесата на града всеки ден. Едно от местата, които ми се стори много интересно, беше една детска градина в Овча Купел, с емблема още от соц времената... 

На емблемата виждаме как всичко е изградено от малки парченца пъзел. Те образуват слънцето...

И дори децата, които играят...

Ето така всичко е парченца пъзел... и не всичко е парченца пъзел. То е и то не е. Или, както казват източните религии, това, което не е Едно, пак е Едно... 

Това е страхотно... бих искал да го използвам за емблема на студиото, което един ден ще създам (ще мога ли да издиря автора на този шедьовър, който може би дори не подозира какво велико нещо е направил?). То изразява как човек хем е част от света, хем не е част от света. Хем не се различава изобщо от него, хем толкова много се различава от него. 

Всъщност това напомня за един разказ на Шекли, който започва с това, че един човек започва да вижда приятелката си като машина, която реагира на действията му, минава през това, че разбира, че всичко е атоми, че водата не се различава от сушата, че камъните не се различават от светлината, че палачинката не се различава от котката... че хора няма и сгради няма... защото всичко е мъртви атоми и нищо друго не съществува... И след това полудява, защото престава да гледа на нещата като човек, а ги гледа през "очите" на света, който няма нищо общо с него... 

Като стана дума за гледане, пътят към истината за света се състои именно в това да се отчуждиш, да погледнеш отстрани, да видиш нещата отвън човешкото, но ако прекалиш, ще загубиш същността си (както и друга част от истината, тази за човека, която пък иска приобщение, а не отчуждение). Затова, както казваше един познат, сексуален маниак, "Трябва и вътре, и вънка. Не може само едното или само другото". 

Това, което не е Едно, пак е Едно - парадоксалната логика на Източните религии за двете едновременно верни противоречащи си твърдения не е толкова озадачаваща. Защото тухлите и къщата не съществуват на едно и също ниво. 

Моето мнение е, че и двете неща са верни. И пъзелчетата, и човечетата. Съществуват само мъртви атоми и едновременно с това, на нивото на собствената си градивност, съществуват и другите неща. Това всъщност може да даде отговор на много въпроси. Например как имаме живо съзнание, въпреки, че то е (като всичко друго) част от мъртвата система. Как можем да сме свободни, въпреки че винаги сме зависими от правилата на света. 

За съжаление то дава и отговора на въпроса за неизбежната ни смъртност. В крайна сметка пъзелчетата ще победят. Атомите ще победят. Едното ще победи, а не нещата, изградени от него и така и следва да бъде. И след като не можем да победим Едното, защо да не се присъединим към него? Колко е изкушаващо да потънеш, да се разтопиш в Едното, но това значи да умреш, защото ти живееш именно защото си различен от Едното... И именно нашият конфликт с Едното ни прави хора. 

Както и да е, всичко това е вдъхновено от това, че исках да напиша един пространен отговор в блога на Григор за нещо, което беше писал, но така и не ми стига време да се захвана наистина да го направя... Затова вместо това разказах това.