четвъртък, май 12, 2011

Един сън и едно бълнуване



Откакто започнах пак да се уча, и да компенсирам пропуските си по математика, сънищата ми се завърнаха.
Те не са нищо особено, и все пак самия факт, че ги има, е нещо положително.

Действието в един от последните ми сънища се развиваше през нощта, на пътя за дома. Това не е учудващо - обикновено се прибирам около 23:30, и вървя по един дълъг, дълъг, д-ъ-ъ-ълъг път, изкачващ баир, и така около 20 минути пеш. Обикновено имам за какво да мисля, но доста често успявам да го разреша преди пътят да е свършил, и тогава вниманието ми се концентрира върху него. "Пак ли трябва да го вървя това, бе!", казвам си, и започвам да тичам, като все пак внимавам да не се препъна в мрака.

Така беше и в съня, само че този път видях двама мои колеги, които тъкмо се качваха в кола, която очевидно щеше да премине по пътя, по който се канех да тичам. Чудех се дали да ги заговоря, току-виж биха ми спестили 20 минути, ако отида с тях, но социофобията надделя и не им се обадих.

Колата тръгна пред мен и в един момент започна да избледнява, да губи очертания и... изчезна. С това обаче не се приключи. Околоните постройки също избледняха, избледня и улицата, и дърветата, и реката, и най-накрая се озовах в черна бездна.

"А може би не те са изчезнали... Може би съм изчезнал аз!" - помислих си. Огледах пустотата. "Добре се наредих, сега е невъзможно е да изчисля къде се намирам, тъй като нямам никаква отправна точка."

Изведнъж усетих, че Ксения и бебето спят до мен, че аз също спя, и че ако съвсем малко се напъна, ще се събудя и пак ще съм при тях. Тъкмо да го направя, и изведнъж се сепнах:

"Чакай малко. Това звучи твърде хубаво, за да е истина. Така ще съм стигнал до вкъщи, без да съм стигнал до вкъщи... Един вид чисто логически ще прескоча изминаването на пътя. Това няма ли да създаде парадокс?"
Реших да се откажа за момента от този план, докато не се уверя, че няма да създам някакъв опасен парадокс. И останах в Бездната. Въпреки, че беше непрогледна, някак си усетих, че тя се разширява, което усилваше безизходността на положението...

Не помня какво е станало после. Дали съм се събудил, дали сънят е продължил... Може би съм се събудил от ужас.

***

И една друга история, която може и да е известна на хората, които ме следят в Twitter.

Ксения се опитва да ме накара да се отместя, за да може да седне на ръба на леглото. Аз в просъница бълнувам някакви почти нечленоразделни неща, от които тя (поради немалкия си тренинг в разшифроване на бълнуванията ми) все пак успява да различи следното:
- Стига ме бута, няма нужда да се местя. Ето погледни, тука има три стола.
- Веско, никакви столове няма, ти спиш!
- На два стола - продължавам да спя аз - вече седят хора, а на третия седи Иисус. Но тъй като Иисус не съществува, спокойно можеш да седнеш на третия стол.

2 коментара:

  1. Някой ми развиваше теория как не било хубаво човек да си разказва какво е сънувал. Еми пък аз каквото сънувам винаги се случва противоположното. Ако сънувам успех следва провал и обратното. Нито ИИсус ми се е явил, нито светец, хората които са ги виждали, просто прекалено много се впрягат да размишляват около Библията, което ме навежда на мисълта кой най-много се страхува от ада. Праведния ? надаа, та нали той цял живот живее, както е отредил бог, за него винаги ще се намери място в Рая. Атеиста ? Надаа... на него му е през дедовия за ада, мреш и тва е няма те повече, именно нормалния грешник, който хем вярва хем не го е страх от ада.. ох пак се отплеснах. Чао и поздравления, доста време четох статиите в блога ти, мислиш извън рамките, с две думи кефиш ме.
    Поздрави, Димитър (twis7.com)

    ОтговорИзтриване
  2. Аз лично не споделям убеждението ти, че Иисус не съществува, но съвсем искрено се засмях на желязната логика, която демонстрираш дори насън.

    Поздрави!

    ОтговорИзтриване