Книжката за Лиско беше доста солидна, над 500 страници, и я препрочитах за 18-ти път. Бях обсебен от нея, вманиачен, и всяко препрочитане беше вълнуващо и интересно (въпреки че в сравнение с другите книги от поредицата, някои моменти ми изглеждаха тъпи или странни). Най-любима ми беше историята за Къртицата, която пленяваше децата под земята, но те...
- Веско, излизаме до градинката. Ще те снимаме.
- Добре, бабо.
Искаше ми се да избягам и да живея в Тихата Гора. Искаше ми се да е истина. Но знаех, че тя е измислена, че не съществува, че не е съществувала, и че вероятно никога няма да съществува.
- Сложи си шалчето и шапката.
- Няма нужда, сега е много топло.
- Сложи ги веднага!
- Но..
- Няма ли да ги сложиш? Няма ли?! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли! Няма ли!
Ушите ми запищяха, бузите ми горяха, и цялата ми глава пулсираше от шамарите. Баба ми продължаваше. - Няма ли! Няма ли! Няма ли! - Пристъпът й най-накрая отмина. Тя ми сложи шала и шапката. Напусна ме всякакво желание да се движа.
- Добрине, снимай го!
- Каква хубава снимка се получи - усмихваше се по-късно тя.
***
Сърцето ми силно биеше, цялото ми тяло беше напрегнато. Баба ми проверяваше Тетрадката ми за Работа в клас. Трябваше да пиша с безупречен калиграфски почерк, с божествена прецизност и красота. Нямах право да задрасквам букви дори и ако учителката е допуснала грешка и ни е продиктувала нещо невярно. Ако имаше дори и една задраскана или крива буква следваше бой, който усещах с всяко свое движение и на следващия ден.
- Какво е това "лис" тук?!
Беше неизбежно. Знаех, че рано или късно този момент ще дойде и целия ден тръпнех от страх.
- Аз... аз... за момент си помислих за Лиско и затова без да искам написах "лис"...
Като че ли боят щеше да ми се размине този път, бях толкова отчаян и смирен.
- Лиско - Дриско! - изсумтя баба ми.
Лиско - Дриско.
Лиско - Дриско.
Лиско - Дриско. Единственото хубаво нещо в живота ми беше осквернено и аз нищо не можех да направя.
- Лиско не е Дриско! Не е! - казах.
- Ти трябва да учиш, а не да четеш някакви книжки! Къде криеш тази книга? Дай ми я!
- Няма да ти я дам! Никога! Никога! - изкрещях.
- Ти на кого ще крещиш, бе, готованецо*!! На тази, която те е отгледала от мръвка месо ли?
(*Аз бях "готованецът". Постоянно ми се втълпяваше, че нищо не умея, и затова следва просто да се подчинявам и да чакам всичко да бъде извършено наготово за мен. Едновременно с това се предполагаше, че съм виновен за това положение.)
След като баба ми се измори да ме бие, тя извика:
- Петя! Петя!!
- Какво има, мамо? - чу се покорният глас на майка ми.
- Родила си едно лайно, какво!
***
Имах един сън, който често се повтаряше. Бях в едно подземие заедно с едно друго дете, което приличаше на Оливър Туист, така, както го бяха показали в един детски филм. Бяхме оковани и облечени в бели парцали. През телата ни бяха забити гигантски безопасни игли. Седяхме и просто тъпо търпяхме мъчението. Надявах се, че след много години ще бъдем освободени от подземието. Но това всъщност нямаше как да стане, защото извън него нямаше нищо, само гъста мъгла.
Въпреки, че често сънувах кошмари, обичах да спя. Понякога нямаше дори сънища и всичко беше перфектно. Най-неприятното нещо в събуждането беше това как почти веднага в мен нахлуваше споменът кой съм аз и къде съм. Не знам как да обясня това чувство на хора, които не са го изпитвали редовно. Да кажем, представете си, че вчера сте убили човек и на другата сутрин се събуждате. Преди да отворите очи, за част от секундата се чувствате чудесно, но ето че си спомняте, че всъщност на предния ден сте извършили убийство и полицията сигурно вече ви е разкрила. И ви се приисква да не се бяхте събуждали изобщо.
Самото събуждане започваше с рязък, режещ звън; но още щом го чуех, за по-малко от 20 - 30 секунди вече бях станал, бях се обул и облякъл. Съзнанието ми беше все още сънено и объркано, но тялото ми вече беше направило всичко необходимо. (Сега не мога да направя подобно нещо с дори близко по качество и бързина изпълнение).
Трябваше да облека дрехи, които ненавиждах, но нямах избор. Наскоро се опитвах да упорствам и да настоя какво да облека, и тъй като така и така знаех, че това ще вбеси баба ми, се опитах да използвам ситуацията да прокарам и други идеи - като например сам да ходя на училище или пък да ме пуснат да участвам в часовете по физическо. Тя беше шокирана и разгневена, и след боя заяви, че не съм й внук и ме заплю в лицето.
Беше време да ме водят до училище. Нямах избор, бях принуден да отида и там. При отварянето на входната врата, както обикновено, ме обзе пристъп на кашлица, с която се опитвах да овладея гаденето и позивите да повърна. Гаденето изчезваше така, както се появяваше, в момента, в който прекрачех прага. Започваше новият ден.
Мисля си, че начинът човек да преодолее травмите от собственото си детство е да го изживее отново със своето дете - по друг, по-добър начин. Дано да съм права.
ОтговорИзтриванеЗвучи примамливо, но... да кажем, детството на баба ми е било пропито от бедността, мизерията и ужаса на войната и следвоенните години. "По-добрият начин", по който е решила да изживее собственото си детство, е да осигури сигурност, като затвори децата и внуците си в златна клетка. Излишно е да казвам, че с това не е преодоляна травма, а само са създадени нови.
ОтговорИзтриванеЗатова повече бих разчитал на медитация, наркотици или какво ли не друго, но не и на някакво "изкупване" на миналото.
решаващото в случая е родителят да осъзнава какво прави, а не първосигнално да се впусне да компенсира собствените си травми, изпадайки в някаква друга крайност. Да уважава детето си като нов човек, нов индивид, заедно с когото може да израстне, а не като средство за постигане на собствените си цели.
ОтговорИзтриванеМежду другото, как се реши да имаш дете? От разказите ти бях останала с впечатлението, че си последният човек, който би желал да стане родител. Ако въпросът ми е прекалено личен, не ми отговаряй.
Не съм казвал, че не искам да бъда родител, а че концепцията за детство, родители и семейство ми е противна - нещо като анархист съм в това отношение, с разликата, че не мисля, че има работеща алтернатива на детството / семейството.
ОтговорИзтриванеНе, разбира се, че не си го казвал. Това беше някакво мое лично впечатление.
ОтговорИзтриванеДруго нещо, за което не съм бил сигурен (и все още не съм) е как да се избегне ситуацията на тормоз и тъпота в училище, без детето да стане социофоб като двамата си родители. Не съм намерил задоволителен отговор. Може би съм безотговорен, че допускам да имам дете, без да знам отговора на този въпрос.
ОтговорИзтриванеОт друга страна, със сигурност ще бъда по-добър родител от авторитарните фигури в моето "семейство" - не защото ще се справя много по-добре, а защото и специално да се старая, не бих могъл да се справя толкова зле.
Има и едно позитивно нещо в цялата работа. Дори и детството ти да е тотално преебано и от това да търпиш редица негативи, все пак може именно заради това да развиеш и положителни качества, които иначе не биха се появили. Светла беше писала, че способността за саморефлексия изисква именно нещастно детство. Като се замислиш, ние сме най-добрият възможен продукт, който се е получил при незавидните начални условия.
Всъщност за саморефлексията помага повече интровертността. А семейството би могло да бъде много подтискащо, особено в описаните случаи. Не винаги нещастното детство води до саморефлексия, даже обратното, много хора са изкривени завинаги заради авторитарни родители и други възрастни (и стават дори престъпници), но това не им е помогнало да постигнат саморефлексия.
ОтговорИзтриванеКато те тормозят като дете, трудно ще станеш екстроверт. Моята социофобия е толкова екстремна, че дори пазаруването в магазина ми е проблем
ОтговорИзтриванеДа бъда интровертен и ескапист беше моят път за бягство. Анимацията и книгите можеха да ми отнемат, но единственото място, което нямаха властта да засегнат, бяха мислите ми.
Защо, главатарите на банди са например екстровертни :)
ОтговорИзтриванеВиждал съм и аутсайдери, които компенсират като вдигат възможно най-много шум и постоянно приказват и искат да са шарени. Всеки с номера си.
ОтговорИзтриванеНе разбирам какво целиш. Когато Светла каза, че тежкото детство е условие за саморефлексия, това не означава, че:
1) Тежкото детство може да произведе само и единствено саморефлексия.
2) Саморефлексията може да се получи само и единствено като резултат на нещастно детство.
Така доволна ли си?!
Ма защо всяка дискусия я приемаш като двубой! Не е въпросът някой да бъде доволен с края - удоволствието е в размяната на мисли! :)))
ОтговорИзтриванеПредстави си, че съм нарисувал острие, което блести на слънцето. Ти казваш: "Но защо си нарисувал острие, има толкова други цветове". Така ако уважим всички цветове и възможности (за да бъдем "обективни") стигаме до една разноцветна мацаница, която не казва нищо и нищо не означава. Това е, което правят всички релативистично настроени интелектуалци (освен ако не дискутират тема, която наистина ги вълнува). Това много ме дразни.
ОтговорИзтриванеПримерът ти не е добре поставен - аз не питам защо си нарисувал острие, а че рисунката не е въпрос на победа.Защото ти си нарисувал това, което ти си видял.
ОтговорИзтриванеДа ти го кажа по друг начин - ако видя, че си нарисувал острие няма да те питам защо си нарисувал острие, а какво значи. И ако прибавиш други неща към рисунката тя няма да стане мацаница, а ще можем например да видим ръката, която държи нож, а може би и други неща, които определено ще ни дадат повече.
ОтговорИзтриванеЗа разменянето на мисли: не ми харесва разменянето на мисли без някаква цел - нещо да се разбере, нещо да се разнищи, нещо да стане ясно.
ОтговорИзтриванеНе ми харесва и когато е поставена някаква тема, да се отклоняваме от нея или да я омаловажаваме, защото в еди-коя си държава било еди-как си или пък за еди-кого си не важало и нямало значение.
Определено overreact-вам, защото този постинг е много личен. Предполагам, че за пореден път греша.
Честно казано като говоря с теб влизам в някакъв автоматичен бесен defense (доста често безпочвен)... интересно е да се анализира защо.
ОтговорИзтриванеКой е казал, че е без цел? Аз ежедневно влизам в дискусии с хора, които не са толкова информирани като мен и въпреки че в края на краищата ги убеждавам в нещо, не смятам това за победа нито за удоволствие. За мен полза няма. В същото време влизам в дискусия и с хора, които бидейки неинформирани и неподготвени успяват да допринесат за дискусията - със свои конструктивни съждения, с въпроси, с опит - така, че не само крайният резултат да е различен, но и самата аз, уж по-информираната, да бъда доста обогатена. След такива дискусии си водя много записки. Не виждам такива дискуси да имат победител, освен ако не приемем, че всички сме победители. Антагонизмът като позиция обикновено не е особено продуктивен.
ОтговорИзтриванеНе говоря специално за този постинг, а изобщо - и може би това има връзка и с темата. Има хора, чиято стратегия е противопоставянето. Мисля че и аз съм израснала така, но вече не съм на такава позиция. Oтговорността за дуги хора ме промени.
Не мисля, че даването на други примери или това как други хора разрешават даден проблем е отклонение от темата, защото една различна перспектива е начин да видим проблема в 3D и да разберем дали е същностно такъв.
И аз това се чудя (за defense) - аз само исках да допълня един дребен щрих към казаното и всъщност се съгласих с теб. :)
ОтговорИзтриванеПък най-голямото ми удоволствие е да получа нова перспектива и да променя мнението си в дискусия и това никога не съм го смятала за поражение. Най-ценното, което научих тук :)
Може би причината е, че олицетворяваш идеологии, от които се боя. И реагирам много първично и неинтелектуално, без дори да осмисля докрай какво казваш... Недостойно и неразумно поведение от моя страна...
ОтговорИзтриванеАйде кажи нещо по другата тема
ОтговорИзтриванеОлицетворявам идеологии? Ужас! :)
ОтговорИзтриванеНе мисля, че споделям някакви особени или страшни идеологии, пък да ги олицетворявам, това е друг, още по-ужасен въпрос :)
Трябва да прекъсвам, ще продължа по-късно евентуално.
Радвам се, че не си го връщаш на собственото дете! Зорница съм я научил да има респект от мен и че не може да ми се тръшка постоянно - дори е имало случаи, когато е получавала по някой и друг шамар, но така ще получи възпитание, иначе - няма да може да се търпи! В детската ясла почти всеки ден й чупеха очилата и ежедневно давах по 100-120 лева за нови, но я научих, че трябва /още на 1.5 г./ да си ги пази и да бие тези, които й ги вземат и връзват на фльонга :) От този момент насетне /след около 2.5K разходи за очила/ нито един чифт не й беше счупен /а просто след няколко месеца се изхабяваха и сменяхме с нови/! Ако не си възпиташ детето да е твърдо и да се бори докрай в живота, винаги ще го мачкат!
ОтговорИзтриване