вторник, юни 04, 2019

Кладенецът на Мълчанието: Смачкване на най-доброто



Миналата година качих книгата на Владимир Николов (известен като Владимир Свинтила) "Кладенецът на мълчанието" в Читанка. В нея се разказва за един среден (не твърде кошмарен) комунистически концлагер. Книгата има своите слаби страни, но има и много силни описания на комунистическия начин на живот. Подбрал съм някои от най-добрите и съм ги групирал тематично.


СМАЧКВАНЕ НА НАЙ-ДОБРОТО


Въведоха ме в една килия. На тясна пейка спеше млад човек, който веднага стана и ме посрещна:
— За какво сте тука?
— Май по политически причини.
— Конспирация или какво?
— Четене в библиотеката на „Бритиш Каунсъл“.
Младежът леко подсвирна.
— Съвсем особен случай. Сигурно са го обърнали на шпионаж.
— Именно. Вие за какво сте тук?
— Моята е проста. Аз съм летец-изтребител. Бих се в защитата на София срещу американските самолети. Смятат това за престъпление. Въпреки че ние, изтребителите, не направихме нищо с нашите стари машини. Столицата беше разрушена.
Разказа ми за себе си. Обичал въздушната фотография. Правел албуми със снимки на планински върхове и мъгли. Водел фотодневник. От летището пишел писма на майка си и на годеницата си. Имал слабост и към писмовната литература.
Писмата и албумите му били конфискувани при ареста и сега ги изследвали, за да видят къде какви държавни тайни е предал на врага.
Тия хора идваха наистина буквално от гората и от мечите дупки. За тях правенето на въздушни снимки, писането на писма и колекционирането бяха работа крайно подозрителна. Те са в удивление пред всеки културен факт. Културата държи будно тяхното селско недоверие.
Нашата беседа напредваше. Мине не мине време, двама души се втурват при него посред нощ, изкарват го с един джип в нощното поле и го карат да копае гроба си. Той се усмихва:
— Седем гроба вече изкопах, не зная в кой ще ме сложат. — И такъв един спокоен, с ясносини очи.
— И защо го правят?
— За да им разкрия грандиозните тайни, които стоят в моите въздушни фотографии и в писмата до майка ми и до годеницата.
— Вие какво очаквате?
— Очаквам наистина да ме разстрелят. Те не могат да бъдат убедени, че човек може да пише два пъти седмично на майка си. Селяните пишат в къщи веднъж на три години, през другото време пращат „хабер“.
За селяните той мислеше като мене. Западът е прогресирал много, защото навреме е обуздал своите селяни.
— Наполеон — каза усмихнато — по необходимост е водил тия войни, за да даде на френските селяни някаква дейност. Да бяха останали в родината си, щяха да направят Париж на пепелища. Той разумно ги поведе да изпепеляват чужди градове.
— Не очаквате ли все пак да Ви пуснат?
— Изключено е. Те не пускат никого. В най-добрия случай концлагер. Очаквайте същото за себе си.
(...)
— Всичко е в голото селско насилие — каза той, — как убиваха: за една бразда брат брата убиваше. С вечните селски брадви. Сега размахват брадви над главите ни за по-малко от една бразда, за една въображаема бразда.


***


Надвечер в килията ми вкараха дебел човек, към 50-годишен, с превръзка на едната ръка. Неговата история се оказа проста. Бил часовникар и цял живот доставял резервни части за часовници от Швейцария срещу пощенски марки. Имал стари връзки. Като направили кооперацията, продължил с този маниер на снабдяване, защото нямало никакъв държавен внос. Задържали го за шпионаж.
— Но аз не мога да бъда шпионин — протестираше той, — защото не разбирам от нищо друго, освен от часовници. Обясних им, че това е изключителна грешка: часовникар-шпионин. Отговориха ми, че шпионите най-често се внедрявали като часовникари.
Те му ударили един сериозен бой и му счупили някаква кост на китката. Ръката му беше гипсирана, но отиваше на зле.
Сутринта дойде лекар да го прегледа. Ръката му си отиваше.
Те бяха странни хора, тия лекари, които бяха съюзници на инквизицията. Тогава имаше все още свободна лекарска практика, един лекар можеше да изкарва добре. Защо влизаха в затворите? За да ни лекуват? Прикриваха следите от насилията.
— За една глупост да изгубя ръката си? Че от какво ще живея после? Часовникар не мога да бъда, друг занаят не знам. Ще протягам ръка на улицата.
Протестът му беше напълно оправдан, човешки. След тия мъчения изхвърляха на улицата все по-често инвалиди. Така моята съученичка Жени Карастоянова я бяха изтезавали за едното нищо и се бе парализирала от кръста надолу.
Тя много плака и много се моли на някои общи приятели. Най-сетне един се смили над нея и като напускаше стаята й, остави там една стъкленичка с цианкалий. Така Жени почина — не искаше да живее немощна, парализирана.
На часовникаря също не му провървя — отрязаха му ръката. Срещнах го след години на улицата. „Каква глупост“ — каза той, — насила инвалид. И в името на какво? Като ми ампутираха ръката, не бях годен и за концлагер, та ме освободиха. Сега съм продавач, лош продавач, мъчно опаковам. А бях квалифициран човек“.
Нощта не спах отново и нито за миг не седнах. Часовникаря го изкараха за ампутация на ръката му нейде към полунощ, така че останах отново сам. Мислех върху безсмислието на нашите изтезания, които ставаха все „с предупредителна цел“, по „съветски“ маниер, за устрашение на околните. Напразно, срещу тези „предупреждения“ се издигаше здравият разум на часовникаря. Като го наблюдаваше човек, можеше да види как класическият здрав разум може да бъде и смешен.

***

Стига ни примера с Пастьор.
След френско-пруската война Франция задлъжнява на Прусия с шест милиарда златни франка. Французите виждат пред себе си море от мизерия — те не могат да изплатят тази сума за един век.
Но идват патентите на Пастьор. Чрез тях контрибуциите се изплащат за шест години. С тези пари пък Германия създава своята тежка промишленост. Това е работа на един човек!
Знаех, че върху ни не може да се посегне безнаказано, макар че в редки случаи имаше видима връзка с производството.
Блъскаха ни в затворите, трепеха ни и ни заместваха с „писатели“, „философи“, „професори“ и „академици“ (на типовете, които вадеха от разните дупки в живота, трябваше да се придава „значимост“).
Знаех, че ме унищожават, но знаех и че съм отмъстен. Общественото благоденствие не се осъществява от широкия производител. Авторските права на един естраден певец във валута (валута, която влиза в националната банка) могат да са до няколко милиона долара годишно. Срещу тия милиони се изнася един текст, един запис. За правенето на един филм отива трудът на петдесет души. Но този филм може да играе роля в националната икономика. Най-сетне, един Пикасо за един следобед сътворява картина, която струва петдесет хиляди долара!
Ние, знаех, не сме на тази висота. Но без нас, без нашия труд тия простаци трябваше да изнасят неизброими количества вагони с домати и картофи, за да купят един фотоапарат.
Пунгашите бяха имитатори. От България те щяха да правят Аржентина, да произвеждат и изнасят морета от царевица. Тази икономика съсипа впрочем самата Аржентина.
Пунгашите имаха понятия само от XIX в. Те ще произвеждат стомана №6, ще изнасят руди. Те презират интелектуализирането на труда, те не подозират икономическите типове на страните без ресурси. Те ни унищожават и така секат дървото, на което са седнали.
Знаех, че ще ме унищожат. Но аз изпитвах и диво задоволство. Със смъртта на всеки от нас тяхното собствено положение ставаше все по-безнадеждно. Те не оставяха хора, които утре да ги спасят.

***

Седях в килията си, вече без да бъда тормозен — подготовка за процеса и затвора.
Тук гадовете загубиха интерес към мен. Пращаха им нови жертви. Така че ме изоставиха на началник ареста.
Той се оказа много добро момче. Йовчо пускаше непипнати торбите на мама до мен. Мама ми изпращаше книги. Молиер на френски, „Дон Кихот“ на испански, „Гъливер“ на английски.
Тия книги са критика на цивилизацията и подхождат за затворническо четиво.
Въпреки многото брадати професори и многото катедри, аз не знам да е казано или написано нещо изключително за тях.
„Гъливер“ съдържа една особена социална доктрина. Основното противоречие за Суифт е между духовните нива. Векове след него социалната мисъл търси контрастите в имуществените отношения. Суифт е безапелационен: на арената в бой са дребнавото мислене и духът, човекът и човечетата. И това няма нищо общо с „имуществеността“.

***

Интелигентът е противопоставен на тая система поради самата си природа. Как специалистът да бъде командуван от неспециалист? Тогава унищожават интелигента. Поставят го при такива условия в лагера, че като се върне, първата му работа е да предаде ценната си библиотека за претопяване. Тогава се усмихват доволно: „И на тоя главата му увря“.
Така у нас бе унищожено едно огромно книжовно богатство, трупано поколения — от началото на миналия век. Пострадалите, оглупели, крещяха: „Тия книги ме доведоха до лагера, не искам да ги гледам!“
Имаше такъв случай: един вече бе предал книгите си на претопяване. Беше му останал един двадесеттомен „Ларус“. Седим и гледаме книгите: в зелена кожа със златни надписи.
— Продай ми ги — казвам, — не ги гори.
Той преглъща.
— Не смея — казва плахо, — като им гледам златните надписи, като че виждам пламъци от ада на концлагера.

***

От Кезока, содо-лимонададжията, чух следната елегия:
— Няма вече живот. Кучето на двора, котката върху миндера? Тия нема да го позволят. Овошки, пчели, всичко си отива и не можеш да кажеш защо. Хората намразиха домовете си. Тия, комунистите, никога не са живели, нито ще живеят. Те само се ядат, от сутрин до вечер, помежду си и с другите. Се това си мислят: какво кому да вземат, кого да утепат, кого да пребият. Що за хора са? Откъде се взеха?

***

Възпитателят изнасяше и разни доклади. Беше забранено след докладите да му се задават въпроси.
Един ден тоя тиквеник излезе с ново определение за „кулака“. Кулак не е селянинът, който има много земя, а този, който прави интензивно земеделие: овошки, индустриални култури, пчели, бубарство и т.н.
Когато ме вземат дяволите, нищо не може да ме спре. Аз станах и заявих, че това е лъжа и в партийната документация го няма. Това е теория на застоя и регреса. Вместо интензивно земеделие навсякъде, където е възможно, е налице един пълен упадък и на елементарните житни култури.
Можеха да ме хвърлят в карцер, да възобновят следствието, да ме съдят, да ме разстрелят. Но аз така нажежих залата, че предпочетоха да преглътнат. Ако станеха безредици в лагера и тях можеше да накажат, че са ги предизвикали. Така минах метър.
Навън ме спря един възрастен човек. Оказа се, че е овощар. Заговори поетично:
— Какво знаят за дървото тези хора? Знаят само да му оберат плодовете, да го ограбят. Те не знаят да говорят с него, както говорим ние, овощарите.
От баща си моят овощар наследил „едно голо бърдо“ от двадесетина декара, една земя, която никога не е била обработвана, защото била песъклива.
Мъчително, година след година нашият овощар я превръщал в градина. Мъчително намирал подходящите сортове, правел големи дупки, торял ги, правел сам кладенци, за да напоява дърветата.
От най-бедния селянин станал най-богатият. Не че купил още земя или имоти. Стигала му тази огромна градина от двадесет декара. От пчелите изкарвал по пет тона мед, варял ракия, продавал в града плодове.
Първият, когото подгонили, бил той. Овощарят им казал:
— Аз пък мислех това за социализъм: където има мъртвило — да бликне живот и трудът да преобрази пущинаците...
— Ти не ни разправяй врели-некипели. Хайде у бумбако!
— Животът, който заслужаваше да се живее — каза той, — си отиде. С тия хора нищо не става: нито веселие, нито работа. Те са дошли всеки двор да отровят, всичко да осакатят, всичко да развалят.
Първата работа на новото текезесе била изсичането на неговата градина.
— Но за какво живее човек? Да вика „ура“ на глупаците ли?


Цялата книга можете да намерите тук:
https://chitanka.info/book/8741-kladenetsyt-na-mylchanieto

понеделник, юни 03, 2019

Кладенецът на мълчанието: Причини за присъда

Миналата година качих книгата на Владимир Николов (известен като Владимир Свинтила) "Кладенецът на мълчанието" в Читанка. В нея се разказва за един среден (не твърде кошмарен) комунистически концлагер. Книгата има своите слаби страни, но има и много силни описания на комунистическия начин на живот. Подбрал съм някои от най-добрите и съм ги групирал тематично.



ПРИЧИНИ ЗА ПРИСЪДА


Например Иван бе текстилен техник. Неговият брат починал и оставил вдовица с дете. Иван гледал детето като свое. С брата имали един апартамент от две стаи. Иван решил да не се жени, за да не се опънат отношенията със снахата.

Но снахата си намерила любовник кадесар. Иван го пратили в лагер, двамата се оженили и взели и неговата стая. Така практично разрешили въпроса си.

Иван е съзерцателен човек, сдържан, за снаха си говори без озлобление, без закани, обективно. Обича да казва: „Виждате ли как се решават имуществени отношения“.

С него ние седим и часове обсъждаме битието си, обективните възможности да се просъществува. Той не е песимист. Първият бяс ще мине и след това ще може да се работи.

***

Междувременно ставаха различни събития. Имаше някакви „избори“ и сталинистите вкарваха в кауша „провинилите се лица“.

Каушът се пълнеше.

Умря Георги Димитров. Натъпкаха кауша с хора, които се били радвали на смъртта му. Напредваха нещата около Трайчо Костов.

По повод на събитията растеше анекдотиката.

Трима братя се събрали да си пийнат — тихо и кротко. Пийнали си и легнали да спят. През нощта полицията нахълтала. Арестувала ги за това, че се били „радвали“.

— Пили сте по повод смъртта на Димитров!

— Ама чакайте, от смъртта му мина една седмица. През това време и вие сте пили.

— Хитри сте. Не сте пили веднага, почакали сте да мине време. — Сега и тримата бяха при мене. Изтрезняваха.


***


Използвах идването на един лагерист техник, който се опитваше да задейства нашите помпи. Додето той се занимава с помпите, можех да отсъствам от забоя.

Неговата пък вина е направо смешна. Той бе пернишки адвокат. За рождения си ден поканил гости. Развеселен, взел малкия си син на ръце и му запял глезено една песничка: „Да се уцим, да лаботим, да стлоим зивота нов“. Рано сутринта го арестували за това, че пеел извратено партиен марш. За тази глупост — затвор и то какъв!


***


По това време аз работех в пътеходната и имах малко време да чета. Седях на слънце пред бараката, когато в двора на лагера влезе голям камион с някакви материали. Трима или четирима лагеристи извикаха в едно гърло: „Серафиме, бягай. Иде камионът“.

Човекът, към когото бе отправен този вик, страхливо се прибра към бараката и седна. Видях, че трепереше с цялото си тяло.

Зад такива епизоди в лагерния живот винаги се крие нещо забележително или страшно. Скоро се осведомих. Историята бе такава.

Във Владая имало по това време фабрика за изкуствени мрамори. Повечето работници идвали от Княжево. Тъй като нямало рейс, използвали връщащи се от София за Перник празни камиони от въглища.

Шофьорите спирали на уреченото място и след това пред фабриката. Серафим бил работник в тази фабрика.

Една вечер валял проливен дъжд. Серафим се качил бързо на един спрял камион. Видял, че до будката на шофьора се притискат няколко души, но това не му направило впечатление — сигурно са негови колеги от фабриката.

Но камионът не спрял пред фабриката. Серафим се разтревожил, станал, приближил се до групата да им каже да потропат на шофьора да спре. Потупал един от тия хора по рамото, но оня му опрял автомат в гърдите. Повалил го с два удара на земята и го смъкнали до другите арестанти.

Докарали го в лагера, но не съобщили какво е станало. Гершанов му теглил голям бой за това, че няма заповед за задържане. Никой не обърнал внимание на неговите обяснения и протести.

Когато разказал в бараката невероятната си история, тя предизвикала хомерически смях.

Оттук нататък всичко вървеше зле за Серафим. Искат сведения за него във фабриката. Получават най-лоши. Поиска ли сведения полицията за арестуван, тя очаква най-лоши характеристики. Ако някой не се съобрази с нейното изискване, сам се озовава в лагер.

Серафим бе дълбоко объркан, както Младен. Той имал дори някакво участие във взимането на властта през 1944 г., поради това неговото просто сърце му подсказвало, че може да бъде сигурен във всичко.


***


Тук е и човекът, който „допълва бройката“. Не им стигали арестантите, хванали един минувач от улицата. Този минувач е майстор сладкар, не се занимавал никога с нищо друго освен сладкарство. Той седи на пейката, върти пръсти и разсъждава:

— Щом са стигнали дотам, да те подберат от улицата, и тяхната не е лесна.

Това за подбирането от улицата не е лъжа.

По-късно, като излязохме от лагера с Жорж Мицков, и на мен се случи следното.

Вървяхме по Мария Луиза към Лъвовия мост. Изведнъж по улицата край нас настъпи паника. Хора започнаха да тичат. Всичко ставаше в пълно мълчание, като на ням филм. Някакви хора спираха този или онзи.

— Хайка — каза Жорж. — Хванат ли ни, свършено е. И двамата сме бивши лагеристи. Пак в лагер, сега в Белене.

Арестите ставаха около нас. Тогава нахлухме в някаква врата, минахме през стълбището и излязохме в задния двор. Под един висок балкон се оказахме скрити и за жителите на дома.

Започна да вали. Стояхме и гледахме капките. И мислехме за кучешкия си живот.

Няма значение, че аз вече печатах в пресата, че имах някакво признание. За тях аз бях и си оставах „гад“ (както и те за мене!).

Излязохме надвечер. Улицата бе напълно пуста и измита от дъжда.

Сладкарят по-нататък пострада лошо. Не му простиха, че той, един от „неутралните“ (това го декларираше непрекъснато), е дошъл в лагера. Неопитен, успяха нещо да го преметнат и го преместиха в Белене. Помогнаха криминалните.


***


Имаме много македонци. Едните са наказани, защото при Тито се писали българи, а не македонци, другите — за това, че след Тито се наричат македонци.

Никакви сериозни обвинения не могат да се отправят към едните или към другите. Самото правителство още няма никаква яснота по този национален проблем. Но затова пък лесно праща на лагер.



Цялата книга можете да намерите тук:

https://chitanka.info/book/8741-kladenetsyt-na-mylchanieto

събота, май 06, 2017

Ценните ниши от ред



Това е една доста добра
Статия за Ентропията
от Стивън Пинкър.
Прочетете я, заслужава си.

Най-хубавото изречение от тази статия е това:

"Подценяването на вродената тенденция [на Вселената] към безредие и отказът да уважим ценните ниши от ред, които [ние, хората] сме съградили, са основен източник на човешкото безразсъдство."

Изречението може да бъде илюстрирано с прост пример. Повечето утопии тръгват от идеи от рода на - "Тялото ни е гадно, може да умре, да боледува, изяжда други живи същества, изпуска секрети и отпадъци, то е виновно за всичко. Затова да го унищожим - и когато го унищожим, ще се сдобием с ново, по-хубаво, задгробно тяло, направено от захарен памук, душевност и астрална енергия.

Не е нужно да познаваме ограниченията на биологията, химията и физиката, за да си направим ново тяло. Не е нужно да познаваме сложните проблеми, които решава сегашното ни тяло. Щом имаме идеята за ново тяло (и за унищожаване на старото тяло като гнусно и виновно за страданията ни), нещата ще станат просто от желанието, идеите и волята ни.

А който се противопоставя на този идеал, който защитава старото тяло, той се противопоставя на бъдещето и на безкрайното добро, съответно е безкрайно зъл и трябва да бъде отстранен."



Анархо-комунистите имат същите идеи, само че за обществото и икономиката. "Не е нужно да знаем какви проблеми решават парите. Не е нужно да знаем какви проблеми решават цените. Или какви проблеми решава държавата. Да ги разкараме, ние имаме по-добър идеал, а идеалът е идеален, не е като този земен боклук.

 Така се връщаме към първото изречение.
"Подценяването на вродената тенденция към безредие и отказът да уважим ценните ниши от ред, които сме съградили, са основен източник на човешкото безразсъдство."

В статията има и още една много полезна концепция - единственият начин да изчезне ловът на вещици е хората да разберат, че за нещастията им обикновено е виновен Безсмисленият Свят, а не някой демон или вещица.

Още веднъж, линкове към статията:
Статия за Ентропията
Статията в оригинал (на английски)

вторник, януари 13, 2015

Автоматично съобщение

Автоматичното съобщение се оказа доста тъпа идея.
Ще измисля нещо друго.

четвъртък, декември 12, 2013

On value and agency



This is a video made by a YouTube philosopher. I used to put extreme importance on philosophy when I was a teenager. Now that I am a boring adult I tend to be more interested in politics, economy, science. Anyway, this video reminded me of the problems I mulled over when I was 14 to 16 years old.

My comments on the problems posed in this video:

On agency

The problem of agency (free will) really comes from mixing subjective and objective. If we assume that on a basic level, everything is particles and causality (or quantum randomness, it doesn't really change the premise), then agency does not exist at all on this fundamental level of the world; but in the same way, thoughts, surprise and life do not exist in the world as well.

To solve this, I prefer to think of the world in layers. Like, "on the layer of the bricks there is no wall, on the layer of the walls there is no house". This doesn't mean that the house does not exist on its own layer (even though its layer is still completely contingent on the lower layers). A "house" just doesn't make any sense outside its own layer. This is applicable to any form of life as well, the processes that make an amoeba be an amoeba are no different from the processes that make non-amoebas non-amoebas. Different patterns emerge only if you change the layer you're on. So I'd like to iterate again - when we think about agency, we have to keep in mind that on the basic layers of the world "thoughts", "surprise" and "life" do not exist either.

A sociologist, Peter Berger, wrote that determinism and free will are both true, but should not be mixed "in the same sandwich" because otherwise you get errors in your conclusions, that is, I think he also had this notion of "which layer are we discussing right now?"
My position is also that both things are 100% true at the same time, but on different "layers". Just like neurons firing signals in my brain and me typing words about that are two very different things that are true at the same time.

On values

On the problem of values. Why is good good? Why is bad bad? Why is the meaning meaningful? Can the eye see itself (without a mirror), can the unit for measurement measure itself? Obviously not.

But, we face the same problem in math. Why do axioms in mathematics exist? Why do we need to have founding principles that don't have other principles behind them? We also have the cosmological problem - does the first cause have its own cause?

I have the following suspicion. I think that axioms have an origin but not in the layer that they exist in. For example, living things try to live, survive and procreate, everything they are and do is built on top of that. This desire is their "axiom". Without it you have no life, just like without Euclid's axioms you can't have his type of geometry. But this "life axiom" originates in the non-living physical layer, and we know that this urge to live is caused by evolution. Similarly, the founding, initial cause of a causal universe may come from another universe (or layer) which has no causality at all (and in addition, the things that pose a problem in the causality layer are totally fine in the non-causality layer).

So what appears to be an axiom or a paradox on one layer may originate from things positioned in another layer. Unfortunately this still leaves the axiom unsolvable on its own layer, so that's why I think humans will never be able to solve the problem of value and meaning as long as they are human. (I interpret the 42 joke in the same way - the answer exists, but is totally useless, unrelated and inadequate on our own layer).

The other approach is to try and leave our own layer. This is what both religion and nihilism are trying to do. Nihilism for example negates all axioms, but this is just self-destructive and nobody can solve a math problem by burning the paper it's written on. Religion tries to transcend our layer but does not have a compelling argument that this is anything different from self destruction as well. That's why I think negating / transcending our axioms is futile. What we can do is starting from the axiomatic value ("we just want to live") or setting some other axiomatic values ourselves ("thinking and curiosity are good") to construct a logical, coherent structure that helps the initial axioms to unfold their potential as much as possible.

понеделник, октомври 28, 2013

Meditation



It seems to me that meditation
far outmatches medication.
If you're depressed
or feel unrest
your grievances can be addressed.

Forget the future and the past;
forget yourself and do it fast!
'tis enough to lay
a brick a day,
to keep your inner fiends at bay.

петък, септември 20, 2013

Сбогуване с феминизма 7.2



Последният Tomb Raider имаше за цел да направи от Лара истинска героиня. И успя. Покъртителното е, че дори не можех да възприема Лара сексуално - тя прекарва повечето време ранена, раната ѝ понякога се отваря, гази из опасно мръсна вода, а често и двете едновременно, та последното нещо, за което мога да си мисля, е секс. Дрешките ѝ са най-обикновени, няма го вече големия и ханш и огромните ѝ гърди, цялата игра е посветена на психологическото и физическо изпитание, което преминава. Нещо повече, впоследствие се оказа, че самият сценарий е писан от жена - Риана Пратчет, дъщерята на Тери Пратчет.

четвъртък, януари 17, 2013

Сбогуване с феминизма (7.1)


"Феминизмът е ценен в просветителско отношение. В това да разкрива и да посочва двойните стандарти, несправедливостта..."

Гледам тези изречения, част от черновите за тези есета, писани преди половин година, и не мога да повярвам на очите си.

Кой е написал това?
Аз ли съм бил толкова заблуден и наивен? 
Как е възможно да съм бил убеден в това?

Това впрочем са чувства, които почти всеки човек, напускащ дадена религия и разделящ се с "красивата" си вяра, изпитва. И аз съм ги изпитвал неведнъж. За съжаление, човешкият разум по природа е склонен към религия и понякога дори и най-внимателните не могат да се спасят от нейните капани.
След раздялата с религията, разбира се, идва раздразнението и отиването в друга крайност. Феминизмът и неговите "критики" на действителността все повече и повече ме дразнят. Да вземем например следното филмче.





Бих искал да запитам какво точно е новото тук? Сблъсъкът между родители и деца във връзка с това кое е сексуално приемливо? Фактът, че около четиринадесетата си година и момчета, и момичета трябва да се борят да покриват сексуалните стандарти на собствения си пол, и че сексуалната селекция е безмилостна? Фактът, че тяхната обърканост може да им струва социалната репутация в нашето пуританско общество? Фактът, че когато няма на какво друго да заложат, ще заложат на материалното? Фактът, че негативите на всяка нова технология се виждат най-напред, преди пластовете да се наместят и да се пожънат позитивите?

Каква е тази принципно нова заплаха, и нима е невиждана досега в историята? Какво би могло да се промени към по-добро, предвид, че начинът, по който се размножаваме, не се е променил за последните няколко милиона години? И най-вече: какво може да предложи феминизмът, освен възмутен шок, горчивина, пуритански морални проповеди и опити за цензура и контрол?

Бях решил да спра да пиша по темата. Но след като бях провокиран от Енея, реших да публикувам последната, седма част на есето по начин, сравним с пътя, изминат от стрелата на Зенон.
Казано с други думи, достатъчно голяма част от черновата, която писах миналото лято, почти не е боклук и почти става за четене, така че я публикувам без особени редакции като част 7.1.
Ето я.