събота, февруари 13, 2010

Факултетът



{WARNING: contains spoilers}

Историята, разказана във филма “Факултетът” на Робърт Родригез, е следната. Едно извънземно обсебва умовете на учителите, а по-късно и на учениците в един колеж. Главният герой (играе го Илайджа Ууд) разкрива какво става и заедно с група приятели повежда отчаяна борба срещу ужасяващия враг. Първоначално никой не вярва на разкритията му. По-късно самите герои не знаят дали да си вярват един на друг, защото не е ясно кой е контролиран от извънземното, и кой – не. Момичетата, които харесват, биват обсебени и вече като кукли на конци се опитват да ги съблазнят. “Искаш ме, нали? Можеш да си едно с мен! Ела!” Най-накрая и жителите на града попадат под влиянието на съществото.

Сигурно ви звучи като долнопробно B-Movie. Поне сестра ми го възприе така. Но позволете да продължа нататък :) .

Ако има сюжет, който да ми доставя удоволствие, то това е този, в който героят се оказва извън закона и Градът не го иска. Никой не ви вярва, познатите ви се обръщат срещу вас. Вече сте чужденци. Това, в комбинация с някои неразрешими от морална гледна точка ситуации (в опита си да се защитят героите могат да наранят или убият хора, които познават), само по себе си е достатъчно да харесам филма.

Истински ценното във "Факултетът" обаче е сблъсъкът между два различни начина на съществуване. В света на това извънземно никой не страда. Там никой не изпитва самота, няма конфликти, няма различия. Няма ги, защото няма отделни личности. Думи като “аз” и “другите” не съществуват. Всички са част от едно по-голямо, групово съзнание.
Извънземното вижда героите като разпокъсани парченца от страх и съмнение. Защо не пренахнат страха и съмнението? Защо не се ОБЕДИНЯТ, СЛЕЯТ в Едното?

Илайджа обаче играе аутсайдер, който на всяка цена иска да си запази съмненията, отчуждението, и страданието. Иска да запази отделеността си от другите, защото знае, че това го прави човек. Много е ценен следния диалог (цитирам по памет):

- Какво си направила с приятеля ми?
- Само го освободих от съмненията и объркаността. Направих го съвършен.
- Значи, убила си го.
- Не разбираш. В света, от който идвам, няма болка. Няма страх. Когато станем едно, ще го разбереш. Когато станеш един от нас! Един от нас!
- Не, благодаря. Предпочитам да се страхувам…

Подобна история имаме и в играта Sanitarium:

Озовавате в изоставено градче. В него живеят обезобразени деца, които постепенно губят човешкия си облик (и сякаш се превръщат в растения). Родителите им са изчезнали. Децата твърдят, че за тях се грижи нещо, което наричат “Мама”. “Мама” ги е направила по-красиви, “мама” е премахнала възрастните, те ще станат част от “мама” и никога няма да бъдат сами… Но след като се слеят с нея, няма да могат вече да скачат на въже, няма да играят на морски шах или на криеница. Ще забравят кои са. И именно заради тази забрава никога няма да изпитват болка или самота.



Какво всъщност е “мама”? Истината е, че очите ви я виждат през цялото време, тя просто е навсякъде. Невежият ви ум обаче не я вижда и в това е проблема…



***

Общото между тези истории е в сливането, в разтапянето на човека в нещо друго. В заличаването на усещането за граница между Аз и не-Аз. Защо това е толкова страшно (и двете истории залагат на ужаса и явно намират тези събития за кошмарни)? Ужасно е, защото е удар по самата ни същност. Сблъсъкът между Аз и не-Аз, конфликтът между личността и света е причината за това да имаме цели и проблеми, но от това произтича и обратното - без цели и проблеми нямаше да бъдем разумни или дори живи. Това, че харесваме или не харесваме нещо, ни прави слаби и раними, но именно това ни прави и личности. Ако противопоставянето между Аз и не-Аз изчезне напълно, ако очертанията на границата се размият докрай, ставаме душевно мъртви. Независимо с какво сме се слели, независимо дали то е живо или не. 

Има ужасно много начини тази граница да бъде заличена, и тези истории показват само един от вариантите. Можем да опитаме да се разтопим в нещо от света извън нас (в смъртта, в илюзорния рай, или в Бога), така че да заличим себе си, или пък обратното, можем да опитаме да се разтопим в нещо вътре в нас (нарцистично да надуем егото си примерно), така че да заличим реалността на света. Тези действия изглеждат различни и противоположни, но стремежът в тях е един и същ - границата между света и личността да се заличи, конфликтът между Аз и не-Аз да изчезне. Накратко, това е поредния неуспешен опит да избягаме от това да бъдем хора.

Нихилизмът оправдава Разтапянето с това, че Светът така или иначе е мъртъв и безсмислен, следователно можем просто да се обединим с тази мъртвина и безсмислие. (Джокера от Батман е пример за такъв герой.) Религиите пък често оправдават своя тип Разтапяне с някакви фалшиви извинения, като казват, че това, в което се разтапяме, всъщност е нещо добро (например Светът не е мъртъв, а жив, Бог не е поробител, а източник на свобода, Раят не е смърт за разума и съзнанието, а напротив, тяхно надграждане, и т.н.).

Ако трябва да обобщя, в същността ни лежи стремежа да живеем и да мислим, но от другата страна лежи желанието да стъпчем живота и мисълта заради опасностите, безизходицата и страданието, което могат да ни носят. За целта можем да се разтопим в почти всичко в света около нас: смърт, природа, бог, музика, наркотици, предмети, пари, секс, любов, други хора - и това не е защото кое да е от тези изброени неща само по себе си е лошо, напротив, всяко от тях може да бъде използвано и по начин, който не убива личността и дори е полезен за нея (като трябва да призная, че това важи дори за бог).

Доста интересно се наместват в цялата тая схема източните религии. От една страна, те са типично религиозно разтапяне ("нека да изключим разума и съзнанието и да бъдем ЕДНО с всичко"). От друга страна това не е съвсем така. Тези религии предлагат и начин да се слеем за момент с посоката на вълната, за да можем да я победим (както и в айкидо приемаш, а не се противопоставяш на удара на врага, за да го победиш). Това не значи, че вълната ни поглъща или че се съгласяваме с врага си. Просто не можем да сме на нож със света през цялото време. Трябва и да го приемаме и обичаме, иначе ще се озовем в пълна безизходица. Приемането и обичта също са необходими, за да поддържаме връзката между Аз и не-Аз, същата тази връзка, на която се крепи съществуването ни. Всеки път, когато открием, разберем, или създадем нещо, подкрепяме тази връзка и намираме решение на конфликта - светът става интересен и красив. Конфликтът между Аз и не-Аз може да бъде решен не чрез Разтапяне, при което личността бива поробена или умира, а чрез Свързване със света, при което личността остава жива и свободна.

11 коментара:

  1. Само да добавя, че в источните религии, този конфликт се изразява с понятията Нирвана и Самсара...
    Ако ви е интересна и научната страна на въпроса, можете да видите това видео.
    http://www.ted.com/talks/jill_bolte_taylor_s_powerful_stroke_of_insight.html

    ОтговорИзтриване
  2. Много интересна лекция.

    Това разширяване, за което говори, до степен да се чувства едно с всичко, както и усещането за еуфория, могат да бъдат сравнени с желанието на човек да отиде в рая или да стане едно с Бог.

    Но това всъщност е деградация. Връщаме се към света на бебето, което е заобиколено от цъфтящ и жужащ хаос, в който нищо отделно не може да бъде различено. Това е характерно и за религиите като цяло - искат да се върнем назад при първоизточника, а не да продължим напред.

    Първият ми бебешки спомен, който ми е останал и досега беше именно как се откъсвам от уюта и удобството и разграничавам нещо, което се случва заради друго нещо. За мен изгубеният рай е робство, смърт, или поне състояние, което не бих нарекъл съзнателен живот.

    Обаче това, че мисля пълното сливане със света за нещо негативно (деградивно, смъртоносно) не означава, че не съм съгласен с лекцията, която видях.
    Например, аз страдам от проблема, че анализирам детайли постоянно, а това ми пречи да живея и да действам, затруднява ме в правенето на елементарни неща. Именно затова, когато Епистемик пусна на блога си тази книга, с цел да й се присмее
    How to lose your mind in under an hour
    аз я изчетох и всъщност я намерих за много, много полезна - полезна лично за мен. По-точното й заглавие би било "Как да изключваме ума си и егото си". Освен ума и егото, съществуването ни се крепи и на други неща, и не можем да ги пренебрегваме, но важното е, че можем винаги да включим егото и ума си отново, не да ги изключваме за постоянно.

    Докато временното им изключване може да е полезно, стремежът към постоянното им изключване определено е деградивен в смъртолюбието си. Ерих Фром, който за разлика от мен е доста умерен в изказванията си, базира всичките си книги върху изследването на болестотворните за психиката сливания със света (садизъм, мазохизъм, некрофилия, консумеризъм и т.н.) и здравословните сливания (обич, интересна работа, и т.н.). Умереността му, според мен, обаче пречи на това да бъде разбран.

    ОтговорИзтриване
  3. Четейки историята на "Факултета", на няколко пъти в главата ми прозвънва: The Host. Да - новата книга на Стефани Майър, of Twilight fame. Не мога да я разкажа вкратце - само ще кажа, че е като едно разширено издание на "Факултета". (И по-топло, предполагам...)

    ОтговорИзтриване
  4. Хм, а не може ли извънземното да разделя света на Аз и Свръх-Аз? Поне аз не виждам нищо лошо в сливането с няколко съученички едновременно :) Така както го казваш (всъщност не ти, а Родригез, който май пак е изакал нещо в опит да бъде куул) излиза, че извънземното е зло. Винаги съм се чудел защо в американските филми пришълците винаги са въоръжени до зъби агресори приличащи на инсекти или мекотели т.е. все първобитни форми, рожба на човешкия страх, които човек проектира върху висшия разум... Е, разбира се, всяко насилие е зло, но ако извънземното предлага избор... Тогава Фродо започва да изглежда като българче-варварче, което отказва да участва в съюз, например ЕС.

    ОтговорИзтриване
  5. Анонимен7/7/10 10:33

    респект, задето си играл санитариума , човече...пробвай grim fandango ако още не си. Втората част на the longest journey също си я бива

    ОтговорИзтриване
  6. Това не е много по темата, но си добре дошъл в блога ми за игри. Там съм писал за всяка една от тези:

    The Longest Journey 2: Dreamfall

    Sanitarium

    Grim Fandango

    ОтговорИзтриване
  7. Анонимен16/7/10 21:03

    Много интересен пост и еднородни (кохерентни) разсъждения, Жилов, поздравления :) И аз съм чел Ерих Фром и на мен ми е повлияел доста в разбирането на света...

    Аз от няколко години мечтая да мога да се сливам със света - но не по този начин, да се изгубя в него, като в Нирваната. Този начин желая, когато съм депресиран и изключително силно недоволен от това, което съм. Бих искал да мога да ... "влизам в нечий обувки", тъй да се каже. За момент да почувствам себе си все едно съм него, да почувствам мислите на другия, да усетия емоциите му. Струва ми се, че има два начина да опознаеш нещо: като го наблюдаваш отстрани - хладно и отчуждено, в отношението "обект-наблюдател", и другият е източният - мисловно да се слееш с обекта. Да станеш едно с него, да се почувстваш част от него. Постига се, според мен, с умозрение (съзерцание) и опит. По същия начин можеш да се слееш и с Цялото, т.е. с Вселената.

    Все по-често в последната година и половина ми се случва да изпадна в едно специфично интелектуално-емоционално състояние, в което изпитвам обич и разбиране към всичко. Гледам хората и дърветата и всичко и ги виждам супер детайлно, и всеки детайл е някак забележителен и съвършен. Обич, точно това е думата. Усмихвам се щастлив като първовлюбен и се възхищавам на всички и всичко, на Света един вид. Много е интересно и е много приятно. Мисля, че идва от повишаващата ми се способност да разглеждам света като едно с мен - един вид да изпитвам емпатия. От доста време с идеята, че "Да познаеш всичко, значи да простиш всичко"и се опитвам да я прилагам - мисля, че този стремеж към опознаване на хората, заедно със стремежа ми да се концентрирам върху малки неща (като клоните на дърветата) и да им се възхищавам, довеждам до възможността да изпадам в това емпатично състояние. Такова сливане, намирам, е прекрасно :)

    Извинявам се, ако съм отегчил някой :)

    ОтговорИзтриване
  8. Благодаря ти за коментара. На място е.

    ОтговорИзтриване
  9. Анонимен21/9/10 00:54

    ако мога да избера една дума, с която да опиша човека и човешкото това е думата "уязвимост". точно това свойство мисля, че ни прави човеци и ни кара да мислим и да творим.

    ОтговорИзтриване
  10. Доколкото схващам от целия материал тук и коментарите, ти се страхуваш да експериментираш с онова мислещо и самосъзнаващо ядро в теб, защото те е страх да не го изгубиш. В този нюанс на нагласата ти вероятно би отказал да участваш в телепатия, защото не искаш да се слееш с вътрешния свят на никой друг, а упорито предпочиташ да познаваш всичко чрез субект-обектното противопоставяне. (Като естествено, винаги ти си субекта ;)))) Какъв ужас да се окажеш обект и да се разделиш с контрола. Или поне с илюзията за контрол.)

    ОтговорИзтриване
  11. Няма нищо лошо, дори понякога е полезно от време на време да се излиза от това противопоставяне.
    Въпреки това то си остава централно и най-важно. Защо? Защото ако не трябваше да познаваме света чрез субект-обектното противопоставяне, щяхме да се появим на света като растения, дървета, бурени, маргаритки. Или като деца с мозъчни увреждания.

    ОтговорИзтриване