Границата (3)

(трето и последно парче от текста.
За да видите всички парчета заедно, щракнете тук)

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА РАЗТАПЯНЕТО...

Нека обобщя казаното досега. Според мен "Катедралата" демонстрира следното: Така хвалената трансцедентност често е капан, под който се крие Разтапяне. А Разтапянето има много форми, но една и съща същност: сливане с това, което не си.

Когато убивам любимото животинче на мой съученик пред очите му, аз съм Света, аз съм Смъртта (а Светът и Смъртта, за разлика от мен, са всесилни, затова се сливам с тях). Когато се забавлявам да гледам как човек гори в горяща яма, аз знам, че не съм човека, аз съм Огъня. Когато не давам на пленници да отидат до кенефа (отиват, когато аз реша), аз излизам отвъд границите си и обсебвам техните. И т.н.

Когато агент Смит превръща всички хора в копия на себе си (всички са като него) той се Разтапя (премахва различието). Когато реша да се превърна в зомби (перверзията да съм мъртъв приживе, губя личността си, съзнанието си, свободата, разума), и като зомби ще ям мозъците на хората и ще ги превръщам в зомбита като мен, пак се Разтапям (премахвам разликата между живото и мъртвото, между себе си и другите).

Когато съм садист (аз съм всичко, ти си нищо) или мазохист (аз съм нищо, ти си всичко) губя себе си и истинския си самостоятелен живот, за да се Разтопя в някой по-малък/респ. по-голям от мен и да изпаднем във взаимна робска зависимост. (Друг пример - родител, който живее, за да служи на детето си (мазохизъм), но не му дава крачка да направи само, за да е и то зависимо от него (садизъм) - и така, неразделни, да бъдат придатъци един на друг. Фанатичното християнство е друг пример за садо-мазо религия - Бог е всичко, ние сме грешни боклуци, като спасението е Разтапяне във волята му).

Когато трупам огромни купчини вещи и ги пазя, аз се Разтапям в тях (аз съм вещите, те са моята сигурност, която ме пази от живота).

Когато вярвам, че съм най-важната личност във света, аз се Разтапям (изолирам се от истинския свят и създавам свой собствен свят, който е изцяло създаден, за да ми пасва).

Когато свободата е болка и не знам какво да правя с нея, аз избирам да не съм свободен, да съм роб, (т.е. да съм кукла, да съм подчинен предмет - Разтапям се в това, на което служа). Когато знанието е болка, а невежеството - блаженство, аз мога да предпочета да не мисля, да не зная и да не разбирам (както камъните и животните правят, т.е. не се различавам от тях).

Ако виждате нишката и ако сте съгласни с мен, няма да е трудно да откриете много по-убедителни примери на Разтапяне. Но има редица хлъзгави и тънки нюанси, които поради липса на място не мога да уточня, но ще спомена едно-друго по-надолу.

БАЛАНСЪТ

Та какво излиза? Че от едната страна е Отчуждението от света (светът не е мен, аз не съм него, той може да ме нарани или пък да ме смаже с безразличието и сивотата си, ние сме в безнадежден конфликт), а от другата - Разтапянето, което ни прави едно със света, но ни лишава от човешката ни същност. Значи няма решение? Всъщност решението е в баланса - в Свързването - при което нито сме отчуждени от света, нито сме разтопени в него. То е като да си в поле с камъни - може да страдаш от чуждостта на камъните (отчуждение), може сам да станеш камък (разтапяне), а може да играеш с камъните (свързване). Ако вземем стената от картинката ми - да си представим, че беше стена на планина... Може да се слееш със отвесната стена (разтапяне), да й се съпротивляваш или да паднеш от нея (отчуждение), или да се катериш по нея (свързване).

Приятелството, изследването на нещо интересно (exploration) са добър пример за Свързване. Свързването е творческото отношение към света, при което го докосваме и се сдружаваме с него, без да губим себе си (нещо като любов, при която хората нито се обсебват и поробват взаимно, нито стоят далеч един от друг, а се свързват, но си дават и свобода).

НЮАНСИ

Разбира се, има много нюанси. Едно и също действие може да бъде разтапящо, свързващо или отчуждаващо в зависимост от контекста (а може да бъде и трите едновременно). Да кажем, убийството може да е разтапяне, но съществуват бойните изкуства, които определено са свързване. Музиката може да отчуждава (когато не иска да я слушаш), да разтапя (когато потъваш в нея) или да свързва (когато те мотивира например). Освен това, и от разтапянето и отчуждението има полза - от разтапянето, за да си почиваме или да чувстваме задачите си щастливо завършени, от отчуждението - за да се съмняваме, да мислим и анализираме, а свързването е едно безкрайно балансиране между тези две състояния. Това не променя факта, че когато залитнем към разтапяне и останем там (или пък към отчуждение), нещата отиват на зле.

Има много разклонения от темата и много варианти, които не съм покрил (напр. скуката и изолацията са вид отчуждение от света, при който човек иска да докосне нещата, а не може и това отчуждение (като всички други отчуждения) се стреми да се разреши чрез свързване или разтапяне със света. Но плюс това изолацията сама по себе си е особен вид разтапяне, защото няма нормален досег до външен свят в нея и така аз-ът е лишен от добро противоречие... абе... няма място за сложните вариации, те само биха объркали в кратък текст и това, за което ме е яд е, че така текстът остава неясен, а и уязвим. Но толкова засега.)