Границата (2)

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ОТНОСИТЕЛНОСТТА...

А не е ли човекът същество, чиято работа е именно да прекрачва всякакви граници? Кой съм аз, че да определям какво е "човешко" и какво "нечовешко", и да казвам "не преминавай чертата"?

И психологията, и социологията днес ми казват: "всичко е относително, не може да се изведе "нормално" и "аномално", морално и неморално, добро и зло". Хайде да го преведа на човешки език - "Дали ще свириш на пиано или ще изкормваш бременни жени, за да играеш на футбол със зародишите, е въпрос на личен вкус и/или обществени норми."

Не съм съгласен!
Позволете да се обоснова. Бавно.

Съществува истина, която е валидна за всички хора, независимо от обществото, в което живеят. Тази истина е, че всички ние сме едни самотни, малки Аз-ове в един огромен, безразличен към нас, не-Аз СВЯТ. Той не е нас, ние не сме Него. Той може да ни нарани, убие. Той се различава от нашите представи за Него. Той може да влезе в нас и да ни унищожи, подлудявайки ума ни и съсипвайки тялото ни. А ние отгоре на всичко се нуждаем от Него... а той може да ни попречи и да го докосваме.

Но точно това отчуждение и противопоставяне (между нас и Света) ни прави личности и хора. Точно тази разлика дава живот на личността ни и точно заради нея не можем да отидем в Рая, без да умрем като личности. Точно заради нуждата от тази разлика искаме приключения, предизвикателства, нови, различни, интересни неща. Така тази ситуация превръща съществуването ни в едно неспирно противоречие - хем искаме да отидем в Рая, хем да излезем от него... а противоречието между човека и Света може да бъде и много мъчително.

Ето така в нас се появява желанието да заличим границата между себе си и Света... да премахнем разликата. Така човек пожелава да не е човек, а да е труп, да е всемогъщ бог, да е животно, да е зомби, да бъде в рая, да превърне себе си и другите в предмети, да стане слуга на смъртта. Да се обедини завинаги с това, което не е него.

Да вземем няколко съвсем различни (ако всичко е въпрос на вкус) намерения: 1) искаш да убиеш някого; 2) искаш да изнасилиш някого; 3) искаш да отвориш магическа кутия, в която са скрити божествени (отвъдчовешки) тайни. Общото между тези неща може да е едно усещане, което те движи - усещането, че ще откриеш ОТГОВОРА. Отговорът на въпроса как да се освободиш от тежестта на човешкото си съществуване, да отидеш в един друг свят, в който то не съществува.

По-късно, след като трупът е разкъсан, а кутията е отворена, "дрогата" изкомсумирана, човек се разочарова ("и този път нищо не разбрах..."), може дори да се чувства виновен... Но нищо не може да се сравни с възбудата, произтичаща от надеждата, че най-накрая ще се отървеш от самия себе си.

Та, съществуват ли човешко и нечовешко? В крайна сметка, котката винаги е котка, а човекът затова е човек, защото може да се престори на всичко - на котка, на човек или на не-човек. Аз обаче си мисля, че ако човекът се превърне в не-човек, това води до неговото самоунищожение. (По същия начин, по който ако свободата се освободи от себе си, ще стане не-свобода, и ако промяната промени себе си, ще стане не-промяна - ако един принцип се приложи върху самия себе си, той се самоунищожава).

И когато използвам неточната дума "човешко" я използвам по по-универсален начин (човек е и елфът, и гномът, и човекът, и жената (прося си беля!), и извънземното, и бог (ако е личност и има цели и намерения) и говорещата врата - в общи линии всичко, което има съзнание).