Избор

Сънувах пост-апокалиптичен сън. Пътувах през пустошта и стигнах до метростанция Сливница.

Сънувах Натали. Беше много болна и умираше.

Аз не можех да й помогна да оздравее... но тя можеше да ми "помогне" да се разболея. Болестта беше силно заразна и смъртоносна. А тя искаше да я хвана за ръка... аз я протегнах към нея... и се събудих.

Натали.
Толкова години минаха вече и още не мога да я забравя.

Явно никога няма да мога. Просто трябва да стоя далеч от тези мисли.

Написах стихотворение по съня. Ето го.

сънувах невъзможен сън:

в метрото приютяват болни

скрити - от света навън,

от хората доволни

те в бялото потъват

в лайната, във пръстта

в света потъват

разтапят се в смъртта

и има камъни навред

от тях е всичко изградено

и всичко вече е наред

(различията са отстранени)

Натали бе още жива

не беше станала на камък

не беше пръст, не бе щастлива

тухла в тухления замък

пътувах много да я видя

тя не изглеждаше приятно

крещеше ми да си отида

и викаше ме пак обратно

не знаеше дали да вярва,

дали наистина ме има,

дали сънят й не прокарва

илюзия неуловима

на камъните бе сама

в очите й – безумен огън

поиска да я хвана за ръка

а аз не знаех дали мога

не знаех и какво желая –

да се озовем във рая

да умирам аз със нея

или просто да живея