понеделник, октомври 02, 2006

Едно

Когато бях беден, но свободен куриер, а не високо заплатен офис-роб, изследвах чудесата на града всеки ден. Едно от местата, които ми се стори много интересно, беше една детска градина в Овча Купел, с емблема още от соц времената...

На емблемата виждаме как всичко е изградено от малки парченца пъзел. Те образуват слънцето...
И дори децата, които играят...

Ето така всичко е парченца пъзел... и не всичко е парченца пъзел. То е и то не е. Или, както казват източните религии, това, което не е Едно, пак е Едно...

Това е страхотно... бих искал да го използвам за емблема на студиото, което един ден ще създам (ще мога ли да издиря автора на този шедьовър, който може би дори не подозира какво велико нещо е направил?). То изразява как човек хем е част от света, хем не е част от света. Хем не се различава изобщо от него, хем толкова много се различава от него.

Всъщност това напомня за един разказ на Шекли, който започва с това, че един човек започва да вижда приятелката си като машина, която реагира на действията му, минава през това, че разбира, че всичко е атоми, че водата не се различава от сушата, че камъните не се различават от светлината, че палачинката не се различава от котката... че хора няма и сгради няма... защото всичко е мъртви атоми и нищо друго не съществува... И след това полудява, защото престава да гледа на нещата като човек, а ги гледа през "очите" на света, който няма нищо общо с него...

Като стана дума за гледане, пътят към истината за света се състои именно в това да се отчуждиш, да погледнеш отстрани, да видиш нещата отвън човешкото, но ако прекалиш, ще загубиш същността си (както и друга част от истината, тази за човека, която пък иска приобщение, а не отчуждение). Затова, както казваше един познат, сексуален маниак, "Трябва и вътре, и вънка. Не може само едното или само другото".

Това, което не е Едно, пак е Едно - парадоксалната логика на Източните религии за двете едновременно верни противоречащи си твърдения не е толкова озадачаваща. Защото тухлите и къщата не съществуват на едно и също ниво.

Моето мнение е, че и двете неща са верни. И пъзелчетата, и човечетата. Съществуват само мъртви атоми и едновременно с това, на нивото на собствената си градивност, съществуват и другите неща. Това всъщност може да даде отговор на много въпроси. Например как имаме живо съзнание, въпреки, че то е (като всичко друго) част от мъртвата система. Как можем да сме свободни, въпреки че винаги сме зависими от правилата на света.

За съжаление то дава и отговора на въпроса за неизбежната ни смъртност. В крайна сметка пъзелчетата ще победят. Атомите ще победят. Едното ще победи, а не нещата, изградени от него и така и следва да бъде. И след като не можем да победим Едното, защо да не се присъединим към него? Колко е изкушаващо да потънеш, да се разтопиш в Едното, но това значи да умреш, защото ти живееш именно защото си различен от Едното... И именно нашият конфликт с Едното ни прави хора.

Както и да е, всичко това е вдъхновено от това, че исках да напиша един пространен отговор в блога на Григор за нещо, което беше писал, но така и не ми стига време да се захвана наистина да го направя... Затова вместо това разказах това.

1 коментар:

  1. Ха, много добре си го казал. Винаги съм обичала пъзелите, предполагам, че тяхното единствено предназначение е да създадат нещо, но на мен ми харесват отделните парченца, както и изкушението да сглобиш чарковете по различен начин. Атом след атом - чудовище.

    ОтговорИзтриване