Една от първите гледки, които ме посрещна в детската градина, беше на едно дете, което глътна ЦЕЛИЯ сапун в банята. Другарката се ядоса, и (доколкото помня) се разкрещя, че то след малко ще повърне. Кратка пауза, в която секундите мълчаливо изтичаха... И наистина, думите й се сбъднаха и детето повърна сапуна. Гледката беше противна. За първи път през живота си виждах такова нещо, но с нищо не издадох изненадата си пред другите. Бях се настроил за това, че се намирам в ада и че всякакви шокиращи неща следваше да бъдат нормални.
Представата за повърнатия от детето сапун не попречи на обяда ми, защото вече бях научен, че винаги трябва да изяждам 100% от храната без значение от това как се чувствам.
Въпреки това първо проверих порцията си за скрити изненади. В това място единствено параноята можеше да гарантира оцеляване. Докато проверявах дали млякото е чисто, една капка от лъжицата падна върху панталоните ми. Бързо я обърсах. В този момент чух гласа на другарката, която каза на всички деца:
- Вижте. Окапа се, защото е Жилов.
Единствената цел на тези думи беше да бъда обиден публично и това беше повече от очевидно. Това, което ме притесни обаче, беше съвсем друго.
В мен напираха въпроси:
Защо каза "Жилов", а не "Веско"? Какво общо имаше това, че фамилията ми беше Жилов, с това, че се бях окапал? Откога името, което са ти дали, определя способността да държиш лъжица? И още: ако се бях родил с името на някое друго дете, щях да боравя по-добре с лъжицата ли?
Опитвах се да открия в казаното някакъв скрит от мен смисъл, но ставаше повече от очевидно, че такъв няма. Това беше толкова глупав и неиздържан опит за обида. За пореден път възрастните се компрометираха в моите очи с говорене на глупости. Това ме притесни, защото означаваше, че изобщо не може да им се разчита.
Аз се досетих какво наистина означават тези думи, и истинското им значение дойде след малко:
- Хвалиш се, че на пет години свириш на пиано и можеш да четеш... (никога не се бях хвалил. Хвалеше ме баба и много ми вредеше с това, а и не само с това.), а не можеш едно мляко да изядеш. Ти си като Силвия.
В това време Силвия седеше под масата и въргаляше обелено варено яйце в мръсотията и праха. Това твърдение също не сполучи да ме обиди. Аз наистина бях като Силвия и не се срамувах от това.
***
Силвия беше първото момиче, с което станахме другарчета. Бях само на пет годинки. Тя също. Но макар че тялото й беше на тази възраст, се държеше като бебе. Не можеше да говори, а рисунките й бяха безформени драсканици.
Със Силвия не бяхме Истински Деца. Едно от първите неща, които научих, е, че от мен се очаква да мога да тупкам топка. Всяко Истинско Дете на света би трябвало да го може, а аз за първи път виждах топка и нямах и идея какво точно се предполага да направя. Стояхме със Силвия в двора, и след малко опити схванах чалъма (Силви, за мое съжаление - не, въпреки, че се опитвах да й обясня). На третия ден вече бях достигнал завиден личен рекорд по непрестанно тупкане на топка. Това ме зарадва, но интересното е, че нямах илюзии. Не очаквах, че успехът ми ще доведе до това да бъда обявен за Истинско Дете - вече бях наясно, че в цялата тая работа няма нищо честно, така че дори и на носа си да се изправех, все тая.
Защитавах Силвия от другите деца. Те ни обявиха за гарджета. Нямах нищо против това да беше вярно: ако бяхме гарджета, щяхме поне да разперим криле и да отлетим от този затвор. По-късно напуснах детската градина. До мен стигнаха истории, че в училище са унижавали Силвия по най-различни начини, например карали са я да пие вода от локвите и да яде кал. Силвия отишла в специализирано училище и о, чудо, след няколко години стана сравнително нормален човек, докато аз така и не се оправих.
Силвия няма как да ме помни. Но аз я помня.
P.S. Името й в този разказ е сменено, разбира се.
Всеки път като видя малки деца се сещам, че ужасно се радвам, че вече не съм дете.
ОтговорИзтриванеПоложението на детето може да бъде сравнено с това в затвор или казарма, в анархия или диктатура. Но докато възрастния, тормозен и заплашван от престъпници, може да опита да потърси помощ в полицията, а жителят на диктатура може да опита да избяга зад граница, в свободна държава, детето не може да направи нито едно от тези неща, защото не се брои за личност и няма правата на личност.
ОтговорИзтриванеИ все пак, ярките цветове и енергията, която едно дете има, са за завиждане - ако ги имах, щях да поствам поне няколко пъти седмично :)
"Силвия" ли беше момиченцето, за което веднъж беше писал, че Бог й бил дал "объркан, бавноразвиващ се ум" и ти е трябвало да я защитаваш от "истинските деца"?
ОтговорИзтриванеДа, оказа се, че съм я споменал ето тук, пак не със истинското й име.
ОтговорИзтриванеИ аз не бях "истинско дете" и съм горда с това. В детската градина издържах 2 седмици и въшките бяха добро оправдание да спра да ходя при онези идиотчета и идиотести лелки.
ОтговорИзтриванеНе е трябвало да се срамуваш, че четеш и свириш на пиано
Ех, насълзиха ми се очите! Страхотен разказ!
ОтговорИзтриванеИ аз имах едно приятелче в детската градина, което не беше като останалите - искаше да стане пожарникар и знаеше един куп неща за пожарникарските коли... Странното при него беше, че не можеше да отиде до тоалетна самичък, обаче това ни най-малко не ме смущаваше.
Играхме си няколко дни заедно, след което изчезна и повече не го видях. Или поне си мислех, че го няма. Малко по-късно - вече бях ученик в гимназията - отново се е появил в живота ми, срещал съм го ежедневно, говорил съм с него без да знам, че е той.
Детството отдавна си беше отишло и вече живеех от десетина години в чужбина, когато си дадох сметка, че момченцето-пожарникар всъщност е било приело образа на кварталния идиот, обект на сексуални извращения от страна на маниаците в градската градинка и служещ за боксова круша на пияниците.
И до ден днешен, когато минавам по случайност през родния си град, на главната улица срещам мой връстник-клошар, просещ цигари и бълващ несвързан речетатив, примесен с немски думи, за комунистите, нацистите и майка си.
А искаше да стане пожарникар...
Историите ти за детската градина страхотно ме депресират, но са супер истински и много добре се покриват с моите спомени.
ОтговорИзтриванеИ мен са ме наказвали и подигравали, защото не ям. А майка ми неотдавна ми разказа, че в яслата една от лелите ми държала ръцете зад гърба, за да може другата да ме храни насила. В резултат на това съм започнала да плача и да блъскам лъжицата, когато се опитат да ме нахранят вкъщи. Наште са ме спрели от ясла, веднага щом разбрали какво ми се случва там.
Това, което пишеш за положението на детето също е вярно, но има все пак и общества, където децата наистина са уважавани и където хората с увреждания също имат права и нормален живот, виждала съм го. За жалост в България нещата не са се променили съществено от времето, когато ние сме били деца, а толкова ми се иска.
И аз като Василена мисля, че проблемът е в концепцията за грижа за децата в България, а не в детството по принцип.
ОтговорИзтриванеМога и аз подобни случки да разказвам, унижението се помни цял живот, но най-шокираща е случката, след която спрели мъжа ми от детска градина.
Той има необикновено силна алергия към риба. Може да умре, ако консумира или докосне риба. Майка му го тренирала да казва на всички. "Казвам се Антон и съм алергичен към риба". Обаче един ден в детската градина една нова учителка не му повярвала. Ей така, решила, че си измисля, за да не яде. Насила го нахранила с всичката риба в чинията. Гърлото му веднага се подуло, върбеж жесток. Чак тогава се усетили. Майка му им вдигнала скандал, дано са научили нещо.
Не знам как е сега, но когато ние бяхме малки, никой не слушаше какво казваме. "Мълчи и яж".