Кукла

Епизод 2: Богът на Морето

(продължение от епизод 1)

Не знам как успяхме да се озовем затворени в тази студена стая. Вратата просто се затръшна зад гърба ни и ни остави като животни в капан.

- Зий'ла...

Гласът на Нони ме дразни.

- Зий'ла...

Таванът е обхванат от лед. В стените има ниши със замразени кутии.

- Недей да се предаваш.

Глупости, глупости. Недей да се предаваш. Млъкни, мамка му. Защо не разбираш колко не на място са думите ти? Толкова съм уморена. Замълчи и ме остави да поспя. Просто искам да заспя.

- Не можем да останем тук завинаги.

(закотвени

- Не можем да останем.

(...закотвени...

(Виж ти! Делфин, побит на висок кол, забучен сред морската шир. Пищи скърцащо. Тялото му се огъва в смешна агония. Какъв майтап. Не издържам. Направо ще се попикая от смях.

- Зий'ла! Зий'ла! Чуваш ли ме, Зий'ла!

(Капитане! Капитане! Чувате ли ме, капитане! КАПИТАНЕ-Е-Е-Е-Е! Ще потънем! Какво да правим! Това не е беда, юнга! Нима Богът на Морето не е помислил за нас, още, докато го е създавал? Нима, (славно и прославлено да е Името Му) не е побил на кол безброй невинни морски звезди, делфини и русалки, само защото е знаел, че болката им по-късно ще служи като компас на изгубените моряци? Взирайте се в мъглата за Гърчещия се Делфин и определете курса по него! Конвулсиите на тая пущина винаги сочат точно на югосевер.

(Какво си мислите вие? Този кораб е нашият дом. На мен и на Капитана. И на навигатора... Тя е малко луда, ама нищо. Няма да се дадем. Тук си ни е добре.

(И аз се взирам. Я чакай малко, това не е делфин. Това е русалка! Колко е добър нашият Господ, побил е на кол цяла русалка само и само за да ни покаже пътя. Сигурно вече от месеци животът в нея гасне, ала Богът на морето (всичко е промислил, хвала Нему!) поддържа с магия агонията им, докато не се родят следващите.

- Нони! - усмихвам се аз. - Виж! Не делфин, а...
Изведнъж Нони ме удря. И пак. И пак. Когато се изправям, замаяно виждам как тя плува към русалката.

Обзема ме ужас. Сякаш винаги съм го знаела. Сякаш последното парче мозайка е дошло на мястото си. Защо не се досетих от самото начало? Защо изобщо я взехме на борда?

Нони се опитва да освободи русалката. Заради поддържащата магия раните на съществото ще заздравеят и то ще отплува на свобода.

- Какво правиш, вещице?

Усещам как вълните се променят. Бурята се надига.

- Спри! Ще прогневим Бога на морето!

- Този Бог не ни е нужен.

Безумие. Луда ли си? Луда си. Ти си луда.

Та без Него и светлата му пътека ние сме просто една жалка тресчица в това безкрайно море!
Как да ти го обясня? Не го ли усещаш?

Не. Не бива да споря с покварени. Няма време.
Някой препречва пътя ми.
Механикът. Севърн.
- Това е саботаж! - крещя му.
- Да. Това е саботаж. - отговаря той.
Предатели. Всички са предатели. Но Севърн е слаб, като всеки неверник. Пребивам го със собственото му оръжие. Скачам и плувам към русалката. Безбожницата вече я е положила във водата. Опитва се да я защити. Безуспешно. Срязвам крака й със заострената си раковина. Нони се паникьосва и потъва. Опитвам се да върна русалката обратно върху острието - съдбата, която й е отредена. Но не мога. Много е тежка.

Тази русалка е последния ни ориентир, ще загубим и него... Поне да можех да я разчета... Но как да разпозная посоките на света по нея? Трябва да попитам капитана. А защо да не опитам сама? Откъде да започна?

Синьо. Сини са устните й. Косите й са сини, очите й са сини. Синя е кръвта, изтекла от обезобразеното й тяло. Изведнъж впива студените си пръсти в кожата ми и започва да ме дърпа. Иска да ми каже нещо, а от очите й се стичат тихи сини сълзи. О, не, защо не повиках Капитана, защо ми трябваше да се забърквам в това

Зий'ла!!

(късно е вече. бурята идва. светът се разпада. корабът...

ЗИЙ'ЛА!!

(русалката продължава да ме дърпа

Зий'ла, събуди се, моля те, събуди се

(не! корабът ми, не ми взимайте кораба!

ЗИЙ'ЛА, СЪБУДИ СЕ

(Не ми го отнемайте!! Той си е мой! Дайте си ми го-о-о!

Кой крещи? Някой крещи и се опитва да

(ми вземе кораба! Нееее! Корабчето ми! Как ще живея без него сега!

Нони! Нони крещеше. Каква лудница. Искам да спре.

Ще заспя отново и няма да давам повече на никого да се опитва да ме събужда. А сега тихо. Оставете ме да си почина.

(Малък черен айсберг

ТРЯС

(Малък черен айсберг

ТРЯС

Бях се облегнала на рафт със замразени кутии и ме болеше. Минаха десетина секунди, докато разбера, че ме е ударила. Но не защото ме беше ударила много бързо, а просто защото аз проумявах твърде бавно.

- Благодаря ти, че я удари - обажда се Вратата.

Долната ми устна се беше подула. Сигурно изглеждах идиотски.

- Да, бе - рекох. - Благодаря, че ме удари.

- За теб - винаги - ухилва се Нони.

Мълча. Тя говори нещо, но аз не внимавам. Все още е студено, от устата й излиза пара, празна като приказките й. Сънят избледнява и усещам, че ако не го уловя, ще загубя нещо много, много важно.

- Намерих изход - продължава тя, а на крака й се вижда белегът от раковината. - На стената имаше вдлъбнатина, точно с формата на Вратата. Виждаш ли, добре беше, че я взехме.

- Да - казвам. - Беше права. - Как удържам такова спокойствие, след като в мен гори пожар?
Нони измъква душата на Вратата от дупката и тя отново угасва.

Значи така. През цялото това време си била ти. Това не беше просто сън. Спомените ми започват да се връщат. Тук сме, защото сме прогневили Бога. За това по един или друг начин си виновна ти. Ти. Ти. Ти. А аз без вина плащам за твоето чудовищно престъпление.

С мъка сдържам сълзите си. Толкова е горчиво и черно. Толкова е... нечестно. Всички са ме предали. Дори Бог ме е изоставил.
Нони носи вратата в прегръдка, сякаш е нейно уродливо дете.
Нони е полезна. Но скоро ще си плати. Когато най-малко го очаква. Дано само не си спомня по-бързо от мен.