Искрица в мрака

Чел съм "Хиперион" преди повече от 10 години. Не ми хареса - Дан Симънс беше написал просто едно гигантско въведение към поредица тлъсти книги. Книгата беше съставена от много пълнеж - отделни истории, уж свързани от обща нишка.
Но...
една от тези истории ме СМАЯ и само заради нея си струваше прочитането на цялата книга. Тази история се наричаше...



Горчив е вкусът на водата от Лета

Това е история за едно момиче, което бива прокълнато да старее наопаки. Какво значи това? Всеки изминал ден тялото й става по-младо. Освен това с всеки изминал ден тя забравя по един ден от живота си. Така на 26 години тя ще си спомня онова, което си е спомняла на 24, на 27 ще си спомня това, което си е спомняла на 23… Животът й не може да продължи напред. Всеки сън връща паметта й с един ден назад. Всеки път, когато заспи, тя на практика умира.

Ето откъс от разказа:

“[Рахил е станала отново на 21 години]

(…)

– Аз не вярвам в нищо от това, татко. (…) Знам, че е истина, но не вярвам в това. (…) Тази сутрин например се събудих и си помислих: “Колко е хубаво! Утре е изпитът по палеонтология, а аз съм учила здраво.” Имах намерение да покажа едно-две неща на Робърт Шърман, непрекъснато се мисли за много умен.

Сол отпи от чашата си и каза:

– Роджър почина преди три години при една самолетна катастрофа на юг от Басард.

– Зная – въздъхна Рахил и придърпа колене до брадичката си. – потърсих всички, които познавам. Греъм е мъртъв. Професор Айкърд вече не чете лекции. Ники се е омъжила за някакъв… търговски пътник. (…) Слушай, ето какво реших. Потрудих се два дена [Рахил не е спала няколко дни, за да разбере всичко - бел.Веск.] и проучих всичко, което ти… или аз… съм подготвила, за да узная какво се е случило и какво става… но просто няма никакъв смисъл.

Сол лежеше напълно неподвижно и не смееше дори да диша.

– Искам да кажа – продължи Рахил, - че след като всеки ден ставам все по-млада и забравям хора, с които всъщност още не съм се срещала… искам да кажа: какво ще стане после? Просто ще продължа да ставам все по-млада и все по-малка и все по-негодна да се справям – докато някой ден просто ще изчезна. Господи, татко – Рахил обхвана още по-плътно коленете си с ръце. – Много е весело, нали?

– Не – спокойно каза Сол.

– Не. Не е. – каза Рахил. Очите й, винаги големи и тъжни, бяха навлажнени. – За теб и мама това трябва да е най-големият кошмар на света. Всеки ден да ме гледате как слизам надолу по стълбите… събудила се със спомена за вчерашния ден, но узнала от собствения си глас, че това вчера е било преди години. Узнала, че съм имала любов с някакъв млад мъж на име Амелио…

– Мелио – прошепна Сол.

– Все едно. Просто няма смисъл, татко. До момента, когато вече съм в състояние да възприемам всичко това, съм толкова изтощена, че трябва да заспя. И после… знаеш какво става после.

– Какво… – започна Сол, но трябваше да си прочисти гърлото. Какво искаш да направим ние с майка ти, мъничката ми?

Рахил го погледна и се усмихна. Беше същата усмивка, с която го даряваше, откакто бебешката й възраст беше достигнала пет седмици.

– Не ме питай това, татко. – твърдо каза тя. – Не ме карай и и аз да се питам. Просто ме боли. Искам да кажа, че аз не съм преживяла всички онези събития – тя млъкна и докосна челото си. – Ти разбираш какво искам да кажа, татко. Онази Рахил, която е ходила на друга планета, която се е влюбила и с която се е случило някакво нещастие… тя е била една друга Рахил! Аз не съм длъжна да изтърпя нейните страдания! – тя вече плачеше. – Разбираш ли? Разбираш ли?”

Разбира се, този откъс съвсем не може да ви покаже впечатлението от прочитането на цялата история. Моментът, в който Рахил забравя буквичката “р”, а най-накрая се превръща в нищо не можещо бебе.



Мементо

Предполагам, онези от вас, които са гледали "Мементо" се сещат, че там историята е подобна. Разликата е, че героят е болен не от фантастична, а от реална болест - не може да запомни нищо ново за повече от 5 минути.

Примерна сцена от филма "Мементо":

"Героят държи бутилка и се намира в кенеф.
"Хм, защо ли държа бутилка?" - пита се героят. "Не съм пиян?"
Внезапно някой нахълтва в кенефа, напада го и героят използва бутилката като оръжие, за да се защити от неочаквания нападател.

[ново парче]

Героят бяга по улицата. "Защо бягам? Преследвам ли някого? Или мен ме преследват? А! Сигурно гоня ето този там!". "Този там" обаче вади пистолет и стреля по героя. "А, грешка. Той е гонел мен." Нашият човек бяга и се скрива в един кенеф, вземайки предвидливо бутилка за оръжие. Сяда на кенефа. Минават няколко секунди. Героят поглежда объркано бутилката и си казва:
"Хм, защо ли държа бутилка? Не съм пиян?"

Ето така целият филм беше разчастен на подредени отзад напред парчета от по 5 минути , в които зрителят не знае какво се е случило преди това и по този начин усеща това, което усеща героят. Героят на "Мементо" трагично преследва една и съща цел в безкраен затворен кръг, и остава заключен в празно настояще, нито жив, нито мъртъв.


Развалена линия


Защо пиша всичко това?

Преди няколко седмици блогът на Lyd пак мина на мистична вълна.
На всички търсачи на "духовния свят" бих казал следното.

Ние имаме душа (искра) и е важно да си спомняме, че имаме душа. Това обаче не дава на тази душа привилегиите, които обикновено й се приписват.

Една приятелка на сестра ми казва:

"Душата ми не може да гние. Вие ако искате, гнийте си. Моята душа няма да гние."

Душата ти може да гние, драга. Може да гние, и още как! Много по-лесно, много по-ужасно и изпреварвайки гниенето на тялото ти. Като душата на стария човек, който умира обездвижен в собствените си лайна и губи разсъдък заради болестта си.
Впрочем чудя се какво ще направя, ако се разболея от, примерно, Алцхаймер на стари години. Ще търся ли начин за самоубийство? Ако не съм в състояние да го сторя, ще ме убият ли приятелите ми, ако ги помоля? Или да си "живея" и да си играя на Half-Life. Но това е отклонение. Да се върна на темата.

Lyd пише, че светът е нещо повече от физика и химия. Това го тълкувам отчасти като "Душата ни е нещо повече от физика и химия". Какво мисля по въпроса аз?

Това, че една стена, построена от ЛЕГО блокчета е нещо повече, нещо различно от тухличките, които я изграждат... не означава, че като тухличките се разотидат по своя път, стената ще продължи да съществува в някакво свое "стенно" царство.

Когато бях на 14, бях запален по биологията и четох една руска книга. Тя обясняваше как когато бъдат физически повредени точно определени части от мозъка ми, аз ще загубя точно определени сьответни части от възможността си да мисля, да помня, да възприемам, да разбирам, да чувствам, да осъзнавам. А ако съм в клинична смърт и не ме съживят навреме, тялото ми ще оцелее, но мозъкът ми вече ще е загинал, а с него и душата. Но по-лошото е мозъкът да бъде поразен частично, и да се скапе наполовина.

Т.е. "всичко е химия", защото всяка моя мисъл е изразима чрез химия (както всяка стена е изразима чрез тухлите си)... Да, на ниво химия няма да съществуват мислите (нито на ниво тухли ще видим стената, защото в света на тухлите стена няма)...

Но това не значи, че това "нещо повече" което сме, и нашите "живи" правила не са изградени изцяло от нещо по-малко... и неговите по-мъртви правила.
Това, че ние следва да ползваме нещо повече от физика, химия и т.н., за да обясним себе си, не означава, че светът на базисно ниво е нещо повече от материалните неща, изразени чрез физиката и химията.

Нашето живо Аз е изградено от мъртви правила. И ако само малко се обърка техния ред, античовешкото ни поглъща. Правилата могат да обсебят, изкривят, подчинят и унищожат приживе човешкото смайващо лесно.

Както са съсипали живота на Рахил.

Най-накрая, животът не може да бъде основа на Света. Защо? Защото животът в същината си е противоречие. Противоречието с нещо по-голямо от самия него прави живота жив. А голямото нещо, ЕДНОТО, е мъртво. ЕДНОТО, т.е. Светът, не може да бъде наранен, защото и раната, и ножът са част от неговото единство. Светът не си противоречи с това, което изгражда. Светът не си противоречи с нищо. Затова и няма как да бъде жив.

(В това стихотворение впрочем съм споделил и отношението си към Единението със света на будизма).

"Съзнанието е създало Материята" е друго нелепо твърдение. Защото Светът спокойно може да съществува без Съзнание, а Съзнанието не може да съществува без Свят, с който да се справя и който да опознава. Спомнете си мъчението, при което изолират сетивата ти, така че да не усещаш света и ти полудяваш в изменчивия хаос на собствените си халюцинации. Съзнанието се нуждае от материя, от устойчива почва, от място, в което да се позиционира. И с което после да се бори. То не просто се нуждае от проблеми, то се е появило заради проблемите. А това значи, че не то е създало материята, а материята е създала него.

Всъщност, тази статия е безполезна. Всичко опира до това какъв отговор предпочитате на въпросите си. Например:

"Защо не мога да включа телевизора и да гледам анимация?"

Отговор А: "Защото си лошо дете и заслужаваш наказание"
Отговор Б: "Защото кабелът е прекалено къс и не стига до контакта".

Какъв отговор предпочитате за СПИН епидемията в Либия:

Отговор А: "Злонамерени чужди шпиони са я предизвикали. Ще ги убием и всичко ще е наред."
Отговор Б: "Предизвикана е от химията, биологията и т.н., на които не можем да отмъстим и които не можем да екзекутираме. Можем само да ги изучим, но на тях няма да им пука за страданието, което са ни причинили."

Искрица в мрака

Искрицата в мрака много добре знае, че е искрица в мрака. И че ще угасне. Затова може да й се прииска целият Свят да е изграден от Светлина. Това, което не й е ясно е, че ако целият Свят беше изграден от Светлина, нея нямаше да я има.

Искрицата в мрака може да направи две грешки. Едната е да предаде себе си и да се присъедини към самия мрак, защото той изглежда по-силен и вечен. Другата е да й се прииска целият свят да свети. И двете неща водят до нейната самопричинена гибел и до това, че съзнателно или не, тя предава същността си.

Както и да е. Игнорирайки пропагандата, с която ви заливам, надявам се, че историята на Рахил ви беше интересна.

**** **** ****

Зъбните колела са дело на Юрий Георгиев / Windmaker и са публикувани с негово разрешение.