Интерактивност

"Интерактивност" е термин от видеоигрите, който на български ще рече "взаимодейственост", т.е. взаимодействията, които присъстват в играта и я правят интересна. С някои уговорки можем да кажем, че уменията на героите + свойствата на света изграждат интерактивността.

* Да кажем, Лара Крофт подскача и прави акробатични номера - това е нейната интерактивност.
* Хърбавият Ейб прави нещо повече - общува с простичък език с поробените си приятели и ги спасява, вселява се в ума на враговете си - това е неговата интерактивност.
* Jade е журналистка и прави изобличаващи снимки, - това е съществена част от нейната интерактивност.
* Героят от GTA убива хора и кара коли - това е неговата интерактивност.
* Героят от Bomberman поставя бомби из нивото - това е неговата интерактивност

Интерактивността на един герой от игра е силно ограничена - той може да извършва само определен брой неща, за да придаде смисъл на живота си в играта. Ето защо във всяка ситуация той се стреми да използва СВОЯТА интерактивност. Разбира се, той може да я използва по нестандартен и неочакван начин, но използва точно НЕЯ.

Например, ако види човек:

* Abe ще се опита да поговори с него и да го спаси или (ако е надзирател) да се всели в ума му
* Тони Версети - да го убие или да му открадне колата


Ако види статуя на Буда:

* Jade - ще пробва да я снима
* Лара - ще пробва да се покатери и да скача по нея
* Bomberman - да я взриви


Всичко това беше обяснение за хора, които не са хващали игра в ръцете си. Това обяснение е опростено (игрите не са толкова прости и скучни, героите от споменатите игри могат много повече неща от описаните), но показва ограничената посока, която задава интерактивността. Впрочем, посоката, зададена от интерактивността трябва да бъде ограничена, защото без това ограничение играта губи фокус и цел (примерно художникът най-вече рисува, т.е. можем да очакваме точно това действие от него, а не нещо друго).

Чрез принципа на интерактивността обаче можем да си обясним много неща от реалния живот...

***

Възрастните хора избягват да ползват GSM-и или банкомати, а старият автор предпочита да напише статиите за вестника на пишеща машина, вместо на компютър. Толкова може техният герой в тяхната игра.

Проститутките на магистралата пък се страхуват да ходят на лекар. Тяхната единствена интерактивност са контактите с клиенти, журналисти, ченгета и хора от техния бизнес. Това са хората, с които общуват, с другите Играта не позволява смислен контакт. Тези проститутки могат да се справят на улицата в немислими за обикновения човек ситуации, но от такова обикновено нещо като ходене на лекар се страхуват, въпреки, че телата им страдат. Социалните работници е трябвало да хвърлят доста усилия, за да убедят първите от тях да разширят интерактивността си и да включат ходенето на лекар в нея.

Дотук добре. Какво още може да се направи с това?

***

Фани си нямаше истинско хоби, и не можеше да разбере необходимостта от такова. Тя не можеше да приеме, че е възможно нещо друго да придава смисъл на живота освен връзката. Сьответно жаждата й за внимание заставаше между мъжа й и заниманията му. И се започваше:

"Ти си едно голямо дете, защо се занимаваш с глупости?"
"Или аз, или рисуването".
"Или аз, или игрите."
"Или аз, или хобито ти."
"Аз съм тук! Нищо друго не ти трябва!"

Фани работеше в магазин, а по-късно - в банка. Мястото беше превърнато в змиярник - т.е. колежките й клюкареха, сплетничека и нарушаваха личното си пространство с безсмислени интриги.

Защо беше така? Защо бяха така жадни за драма? Защо превръщаха някаква дреболия в огромен проблем (или ако няма проблем, сами си го измисляха), така, че да го драматизират и да го превърнат в нещо оплетено като в сапунена опера?
Какво толкова намираха в говоренето? Защо в такива банални подробности описваха нещата?

Защото това беше единствената възможна Интерактивност в тяхната Игра. Това е интерактивността, която ИГРАТА беше дала на ФАНИ още от детската градина. За разлика от момченцата, чиято интерактивност се предполагаше да е предметна (поправяне на машини, игри на война, взаимодействие с материалния свят), интерактивността на момиченцата се предполагаше да е свързана с говоренето и психическото обсебване на други хора. И те просто се стремяха да оползотворяват едно от малкото смислени действия, което им е дал дизайнерът на играта (или на човешки език, едно от малкото смислени действия, на които ги е научило обществото).

Този пример е опит да жонглирам с горещи въглени, затова да уточня - немалко жени са открили интерактивност, надминаваща куклите, гаджетата и децата.
А в тоя разказ, който и без това се придвижва към неизбежния си край... остана само още едно нещо.

***

Защо децата крадат череши? Защото са гладни? Защо убиват врабчета? Защото са зли? Едва ли са гладни (в случая с черешите) и може би са зли (в случая с врабчетата), но по-вероятно е причината за действията им да е просто липсата на друга интерактивност, на нещо друго интересно за правене в играта.
"Скука, и какво ще правим сега?"
"Ами... да крадем череши, толкова ни е отредил Дизайнера".
Тъжно е, когато на даден човек е дадена интерактивност, с която не може да се направи кой знае какво.

Друг пример в този дух е:
"На 18 години аз и всички момичета от моя клас вече се бяхме омъжили. Нали разбираш, по това време в градчето ни нямаше кой знае какво за правене..."

Да разширим примера, да го направим по-екстремен, по-мрачен и по-тъжен. Представете си, че хората се намират в едно поле с мърсотия (щях да кажа "лайна", но на български това звучи по-грозно, отколкото на английски). Нищо друго не виждат, нищо друго няма на света. Та като няма с какво друго да играят, ще играят с мърсотията. Ще се замерват с нея, ще се въргалят в нея, ще потъват в нея, ще се превръщат в нея. Защото не познават друга интерактивност.

За късмет в реалния живот все пак можем да разширим интерактивността си отвъд тази, която Дизайнера ни е дал, макар че за това се искат немалки усилия.