Тези деца се държаха много странно.
Момчетата тичаха, блъскаха се и крещяха с всичка сила. На косъм избегнах няколко опасни сблъсъка. Обстановката изглеждаше враждебна и неприятна. Но нямаше как, трябваше да се оправям някак. Като видях, че няма да престанат да крещят, попитах:
- Какво правите?
- ИГРАЕМ НА ВОЙНАААА!!!!!! - изрева едно момченце и продължи да тича, вика и да крещи заедно с другите.
"Но защо играят на война? Нали войната е нещо лошо?" - зачудих се аз. Този въпрос се вряза в паметта ми, защото беше един от въпросите, на които не можах да намеря отговор (като оня с ръцете). Въпреки старанието си, не можах да намеря никакъв смисъл в играта. Затова, избягвайки неприятни сблъсъци с беснуващите Момчета, се насочих към по-обещаваща форма на живот, Момичетата.
Момичетата си играеха с кукли. Аз също имах соц-кукла, та ето нещо, с което имах някакъв опит. Моята идея за игра с кукли беше да разигравам куклен театър с тях - примерно загубили са се в гората, слезли са в долната Земя или нещо такова, и трябва да намерят пътя обратно. Момиченцето, което наблюдавах, обаче, хранеше куклата си и я приспиваше, което ми се видя доста еднообразно и досадно. Освен това, въпреки че куклите бяха на всички, момичетата яростно ги бранеха като своя собственост.
Изправен пред избора да викам, блъскам и крещя сред глутница зверове или пък да задуша някоя безпомощна кукла в грижите си... реших просто да не играя на нищо. В детската градина нямаше и книжки, така че единственото, което можех да правя, беше да седя и да гледам през прозореца.
***
(дела и документи)
- Днес закусвах чай и филия, намазана с нищо. От тая страна - нищо, и от другата страна - нищо.
***
По случай четвъртия ми рожден ден ми бяха подарили тъмносин руски часовник "Заря" - истински, а не играчка. Времето течеше бавно. Да пренавивам стрелките нямаше смисъл, но ми хрумна нещо друго. Молех се на часовника да направи така, че времето да минава по-бързо, докато ме вземат.
Не помагаше.
Обаче, когато времето вече беше минало, изглеждаше, че часовникът е помогнал то да стигне до този момент направо мигновено.
Така измислих първата си религия.
След няколко дни се случи нещо интересно. В коридора пристигнаха кухи като геврек, квадратни и правоъгълни дървени сглобки. Четири такива квадратчета, закачени едно за друго, бяха високи колкото едно дете. Никой не им обръщаше внимание. Открих, че лесно се свързват във всякакви форми: стълба, ограда, столче. И се въодушевих, защото най-накрая се беше появило нещо вълнуващо.
- Хей, вижте! Хайде да построим нещо! - извиках.
Момчетата се приближиха.
- Да - каза едно Момченце, чието име не помня. - Ще построим Затвор.
- Затвор?
- Да, Затвор! И ще Затворим деца вътре!
Внезапно ми се отщя да строя.
***
(дела и документи)
- Обичам момичетата повече от момчетата. По-харесвам другарката, която е като момиченце.
***
Застанах встрани и гледах как Момчетата започват строежа на Затвора. Трябваше да ги спра. Но как?
Приближих се до Хлапето, чието име не помня.
- Искам да бъда затворник. - казах му аз.
- Добре, но само ако слушаш! - каза то.
Усетих това като чудовищно нахалство - не стига, че доброволно ставах затворник, ами трябваше и да го заслужа! Но премълчах. Беше важно да успея.
Исках да бъда в незавидното положение на затворник по две причини. Първо, другата алтернатива беше да бъда затворител (което в никакъв случай не исках), или да остана извън играта (което също не исках).
Втората причина беше, че измислях план. Тогава всъщност още не знаех думата "план", но няма значение, това не ми пречеше да имам такъв.
***
(дела и документи)
- Мамо, ела да ти кажа нещо. Моля ти се.
...
...
(втренчено и шепнешком)
- Който е добър, е крив, а който е лош, е прав.
***
Късният следобед. Нито едно друго момче не беше доброволец за затвора, всички искаха да бъдат затворители. За сметка на това Момичетата някак "естествено" и "закономерно" се оказаха затворнички. Беше толкова несправедливо.
Аз, разбира се, бях на страната на Момичетата - с Момичетата поне можеше да се проведе читав разговор, как да не ме спечелят на своя страна? Повиках Светла в един ъгъл и заедно сглобихме плана. Единствено нейното дребно, слабо и пъргаво телце можеше да се провре през правоъгълната сглобка в една от стените. Тя трябваше да се промуши и да избяга (освен това бягаше много бързо), увличайки повечето момчета след себе си с обиди и най-вече с разнообразно плезене. През това време аз щях бързо да се покатеря върху един погрешно свързан ъгъл, да отворя входа и да освободя всички Момичета от злите Момчета. Тъй като засега никой не ни обръщаше внимание, имахме време дори да оттренираме някои действия.
За съжаление имаше едно нещо, което можеше да попречи на плана ни. Момчетата можеше изобщо да не успеят да построят Затвора около нас, защото изграждаха последната стена погрешно. Нямаше да им стигнат сглобките. Исках да им обясня защо грешат и да им предложа начин, по който щяха не само да им стигнат, но дори да им хартисат сглобки. Уви, не ми беше даден шанс да го обясня ясно, защо
- Млъквай!
то бях ударен по средата на изречението от Момчето, чието име не помня.
Паднах, но вместо да се разрева, се разсмях. Започнах да се въргалям от смях. Хлапето не можа да понесе това.
- Защо се смееш?! Ти си затворник и не можеш да се смееш! - изкрещя възмутено то.
- Защото загубихте - казах.
Коленичих на земята в "килията", защото се бях изморил, и зачаках. Никой вече не ми обръщаше внимание. Момчетата продължаваха да строят Затвора. След време с изненада откриха, че сглобките им не стигат, за да завършат последната стена. Бяха разочаровани.
Аз бях много, много по-разочарован от тях. Щеше ми се да не бях прав, да бяха успели и да опитаме плана за бягство със Светла; а след това да се проявя като освободител. Това щеше да бъде вълнуващо и интересно, а сега просто нямаше как да се случи. Дълго съжалявах за пропуснатото приключение.
Руините на недовършения затвор стояха в коридора цяла седмица.
***
(Следва продължение)
След темата на Longanlon си мислех, че само аз съм се отгчавала до смърт в детската градина - но имало и сродни души. И мен момчетата ме плашеха, а момичетата ми бяха скучни а на всичкото отгоре учителките не ми разрешаваха да играя на нищо, свързано с тичне и скачане. Но поне ми даваха да си рисувам докато другите играеха навън.
ОтговорИзтриванеВеско, просто още от малък си бил мъдро дете :) Като са замисля, това си е направо наказание, когато не можеш да попаднеш в среда, която да те стимулира да се развиваш.
ОтговорИзтриванеEstranged,
ОтговорИзтриванеАз първо да кажа, че страшно ми харесва блогът ти.
Също имам много ясни и детайлни спомени от ранното си детство. Детската градина дори си я спомням супер ясно как мирише на нещо съдържащо хлор и до днес ми се свива по странен начин сърцето, когато усетя тази миризма. Наскоро минавах покрай детската градина в родния ми град и дори от самото виждане на сградата ме обзе някакво неприятно чувство на подтиснатост и напрежение. Мислех си, че времето в градината е било приятно след първоначалния период на свикване, но защо тогава тялото ми реагира по този начин и до днес?
Сега аз имам две малки деца и много мисля за това как те преживяват нещата и естествено правя аналогии с моите емоции от едно време. И съответно никак не ми се иска да ги дам на детска градина, така че засега ги гледам аз. А детските градини по мои впечатления никак не са се променили от тогава. Все едно, че Момченцето на което не му помниш името, сега е станало директор на градината и затваря деца вътре (само дето директорите на градини обикновено са бивши момиченца, не момченца, но пък духът на отглеждане на децата нищо не печели от това).
Забелязвам, че родителите около мен си дават децата на градина не само защото няма кой да се занимава с тях, но и защото сякаш ги е страх детето им да не се окаже различно от останалите, за да ги уеднаквят в името на бъдещия им по-щастлив живот.
От друга страна в много детски градини все още не пускат родителите да влязат изобщо и имам гадното чувство, може би повлияно и от моите някогашни преживявания, че дването на детето на детска градина е като да го предадеш за отглеждане на една бездушна институция, вместо да го отглежда жив човек, който може да го уважава и стимулира.
Трябва да има и добри детски градини, но не съм ги намерила още.
Ти как би постъпил, ако имаш твои деца?
Ще продължавам да чета блога, много ми е интересно да си припомням разни неща и ми е полезно за гледането на моите хлапета.
Да си представим, че и в детската градина, и в училището хлапето ми би се чувствало отчуждено и различно, че биха го тормозили и че би му било скучно.
ОтговорИзтриванеДа предположим също така, се опитва да оцелява в условия, чиито правила са близки до тези на затвор / казарма / концлагер.
Да си представим и противоположния вариант - не ходи нито на училище, нито в детската градина, остава вкъщи и си човърка разни неща, дето са му интересни. Тогава с течение на годините става изолирано, асоциално, изпълнено със срам към външните хора (и евентуално защитна враждебност), живеещо в свой собствен свят. (Такава е историята на един познат младеж, който до пълнолетие не е ходил на училище).
Не бих искал нито едно от двете неща да се случи. Бих се опитал да търся трето решение, но ако трябва да избирам между двете злини, по-скоро бих го изпратил на училище, стремейки се да му помагам да оцелее там, доколкото е възможно.
За детската градина, ако имах време, не бих го пратил там.
Факт е обаче, че има добри училища и детски градини. Един познат търси дълго училище за дъщеря си и успя (частно е, разбира се).
Аз пък, незнам защо, винаги съм си мислела, че хората живещи в свой собствен свят и независими от оценките на околните, са най-щастливи
ОтговорИзтриванеКолкото по-малко осъзнаваш, толкова по-щастлив си.
ОтговорИзтриванеДори и ако това значи да живееш, затворен в объркан сън и да не излизаш от уюта на неговата къщичка... Да не виждаш по-далеч от носа си, да блокираш всякаква възможност за reality check. Да си вьобразяваш, че си център на вселената, че си специален, че бог те обича и че всичко е наред.
По-простите като психика животни са още по-щастливи. В техния свят има само:
1) Неща, които се ядат
2) Неща, от които се бяга
3) Неща, с които се прави секс
4) Неща, които нямат значение
Така светът им не е натоварен с излишни проблеми.
Растенията са още по-щастливи.
А най-щастливи са камъните. Те нищо не осъзнават и на нищо не се противопоставят. Нищо не може да ги нарани.
Не бих приел да платя тази цена за щастието си.
здравей, тъкмо откривам този blog >>>>> много хубаво е написан пост-а за детската градина, представям си го като филм.
ОтговорИзтриване(и се изкушавам да коментирам)
моите спомени от тогава са подобни (това с часовника и как тече времето ! ) при нас също беше много скучно (или по-скоро на мен ми се виждаха скучни заниманията на останалите), обаче пък имахме книжки. един ден леличките (след като установиха че вече мога да чета) се опитаха да ме оставят да чета приказки на другите деца (понеже те още не можеха сами). това е било някъде към края, когато съм била на 4-5. опитът се провали още на първия път, защото никой от останалите не искаше да повярва, че (мога) каквото и да било различно от тях. някой каза, че си измислям приказката сама, тъй че въобще да не ги баламосвам, и в следващия момент вече никой не искаше да ме слуша, викнаха една леличка да чете вместо мен.
когато бях на 5, успях някак да убедя нашите да престанат да ме пращат на детска градина, имаше сутрини в които ревах и отказвах да изляза от вкъщи, в резултат на което на 6 се озовах в училище, където въобще не беше по-добре. най-интересното беше да наблюдавам какво правят другите; приличаше на секта, в която всички така или иначе членуваха, а кода на поведение всички го знаем.
учителят по рисуване много държеше да рисуваме дръвчетата зелени, облаците сини, а покривите на къщичките червени. хората трябваше да приличат колкото е възможно повече на такива и всичко, което беше извън нормата, всеки момент на въображение биваше коригиран. помня че се сърдех на учителя, когато рисуваше с добре трениран рефлекс върху моята скица (за да ми покаже как се прави), на края на часа винаги я изхвърлях в кошчето, защото рисунката вече не беше моя, а той събираше повечето от тях и ги пазеше (може би, за да мога да го издиря някой ден след 10 години и да си искам обратно доказателствата за времето, в което се опитаха да убият детето в мен) въпреки упоритите опити за прилагане на някакъв вид стандарт, когато приключихме паралелката "изобразително изкуство", още не се бяхме научили да рисуваме всички еднакво.
след около 10 години, когато по стечение на обстоятелствата се оказах на семинар по рисуване в университета, започнах да се чувствам сериозно осакатена от факта, че години наред ми е втълпявано дръвчетата да бъдат зелени, а хората да са като истински, другото беше "мазало" (освен това, не е ли безсмислено първо години наред да убиваш прилежно нещо, а после да се опитваш да го съживяваш с изкуствено дишане. методът не дава кой знае какви резултати..) освен това в училище думата инсталация я бях чувала само в контекст "електрически схеми", които трябваше да се учим да чертаем по физика /// никой никога не спомена за други значения, за това по-късно, когато в първи семестър трябваше да ходя на задължителен семинар по инсталации, който се казваше "експериментален концепт за пространство" трябваше първо да реша личния си проблем с дефинициите (или липсата на такива). мазало?
когато гледам назад, все повече си мисля, че във времето между 1ви и 12ти клас съм била подложена на умишлено затъпяване/уеднаквяване, от което нашите така и не се опитаха да ме предпазят и от което още ми е трудно да се разгранича..
според баща ми е полезно да се вписваш в общата картина, защото в крайна сметка живееш в общество, а по онова време моето общество през деня са били съответно детската градина и училището. нашите естествено знаеха, че това не е идеалната институция, обаче никога не се дискутираше по въпроса пред мен. когато се пробвах да обясня, че много неща там въобще не са правилни (и ако беше иначе, щеше да е прекрасно), разговорът приключваше още преди да е започнал с думите на баща ми "това е положението. трябва да се научиш да се справяш с него" или "светът не е утопия, трябва да се научиш да си реалист".
все още не знам дали е бил прав. мисля, че ако все пак беше признал, че лошата институцията не е съвсем на ред, пораженията щяха да са по-минимални.
тоест, да държиш детето си настрана от поточната линия едва ли е добра идея, а да го оставиш изцяло в ръцете и също не е решение, защото трябва да внимаваш да не се загуби някъде по пътя (където го доубиват съвсем и изкуствено дишане не се брои)
към последния коментар>>
reality check не е ли въпрос на дефиниция?
със сигурност това което аз усещам като reality не се застъпва съвсем с другите престави или общата представа за действителност. едва ли обаче има униврсален начин за осъзнаване или пък тест, по който да определиш кой колко може да осъзнава. това което аз виждам по-далече от собствения си нос едва ли е същото като това, което вижда човекът до мен пред себе си, дори когато гледаме в една и съща посока, няма гаранция че виждаме същите неща. в такъв случай май няма начин да знам до каква част си въобразявам? може би си мисля, че осъзнавам някакви неща, но това се базира само на представата в главата ми, и всеки може да ме набеди за растение, ако моят reality check не се препокрива с неговия.
само няколко пъти съм имала чувството, че светът е екстремно истински, за няколко секунди в ситуации, за които са ме учили че са именно екстремни (примерно, когато губиш важни хора/усещания/вещи). веднъж за 5 минути си мислех, че виждам цветовете истински и структурата на дъжда, обаче всичко беше изчезнало на следващия ден, а след седмица вече съвсем бях забравила. за последен път светът беше истински, когато изпуснах самолет. това най-вероятно означава, че все пак осъзнавам по-малко отколкото предполагам, защото ако наистина осъзнавах, може би щях да виждам всичко истинско винаги?
(стана ненужно дълго)
Аргументи от типа на "Всъщност всичко е илюзия, какво гарантира, че изобщо можем да знаем истината" не водят до никъде... освен до изолация, сънища, безумие и страдание. Обратното - с убеждението, че чрез смелост, докосване и мисъл можем да опитомим света, който ни порязва, сме стигнали доста далеч. И да, моментът, в който излизаш от черупката и светът те порязва, е истински.
ОтговорИзтриванеДа се учиш да рисуваш също е да се учиш да осъзнаваш. Да разбираш как се държи светлината, как тялото се движи и пази баланс, как и най-сложното нещо може да се изгради от най-прости форми. Накратко, за да изразиш емоциите и вьображението си, е нужно знание.
Съгласен съм, че учителят ти е имал погрешен подход. Да взимаш властта на детето и да рисуваш върху рисунката му няма да му помогне да разбере нещо. Но това не значи, че художникът следва да остане в уюта на невежеството си. Работил съм с една художничка, която счита правилата за светлина и перспектива за ненужни и маловажни. Това правеше рисунките й без обем, плоски и най-вече - неубедителни (вкл. и емоционално).
Да, има художници, които рисуват тотално нереални неща, и рушат всички правила. Дори сред тях най-добри са тези, които знаят ТОЧНО КОИ правила нарушават. Които първо са осъзнали правилата, разбрали са ги, и съвсем съзнателно ги изкривяват.
Да си различен не значи да стоиш в яйце с удебеляваща се черупка, както казва Lyd. С останалите неща, които си написала, съм съгласен.