Дневниците на един луд

Трудно е да се повярва, че клоунът на тази снимка - онзи със стихара и кандилото, съм аз. Но това наистина съм аз, преди около 13 години. Всяка неделя (а понякога и съботите) служех в църквата, а християните дори не подозираха, че в олтара им стъпва пълен безбожник.

Бях още ученик и вече години наред умът ми гореше като пожар, а не тлееше като гаснещото огнище, което е сега. Бях обсебен от човъркането на нещо, което тогава наричах "Безсмисленият Свят". Но нямаше никой, на когото да разкажа за това - хората от църквата, в чийто олтар трябваше да служа като олтарник всяка неделя, не бяха най-подходящите слушатели, а приятелите ми изобщо не се вълнуваха от моята най-голяма мания.

- Ти и един камък в гората да повдигнеш, пак ще намериш този твой Безсмислен Свят под него - каза ми веднъж един от тях.
- Но разбира се! - отговорих аз с безумен пламък в очите.
- Ето. Ето на, погледни се, точно за това става въпрос...
- Ама чакай, чакай, ти сам не разбираш колко си прав!! - размахвах ръце аз.

Затова доверявах всичко само на няколко тефтера кодирани записки, които така или иначе никой освен мен не можеше да прочете (целта беше да бъдат непроницаеми за семейството ми). Повечето от тях така или иначе са унищожени. В скривалището в стария ми "дом" са останали някакви останки, които, разбира се, са нечетивни за никой друг, освен за самия мен.

В училище седях на задния чин, нищех разни екзистенциални дилеми и не учех. Единствено в часовете по Психология и Философия седях най-отпред. Много се зарадвах, когато научих за Албер Камю и неговото есе "Митът за Сизиф". Значи някой друг беше успял успешно да разпознае и доста точно да опише Безсмисленият Свят преди мен. Не бях сам.

Всъщност бях сам. Изкушавам се да кажа, че бях аутсайдер - чикиджия, само че и чикиджия не бях - имах фимоза и френулум едновременно. Научих от дебелите книги, че операцията, която ги разрешава, е лесна, но силната ми социофобия ме караше да отлагам отиването на лекар (по същата причина бях с дълга коса - предпочитах да не ходя да се подстригвам, за да си спестя унижението от още една социална ситуация, в която не знаех как да се държа).

Другото ми любимо занимание по това време беше да ходя на кино със спестени пари от закуски. Отивах по един-два пъти всяка седмица - обикновено съвсем сам. На мен така ми беше добре, защото след това спокойно можех да мисля и да пиша. Ето какво съм писал, малко след като съм гледал "Титаник" на Камерън през 1998-ма...

----

ПАРАДОКСЪТ "ТИТАНИК"

От описаните дотук примери и доказателства сигурно поне някои от хората, които не са заразени от Религия, биха видели, че опредметяването на жените (безчовечните правила на секса като цяло) и неразрешимите морални парадокси (ситуации, в които няма добро, човечно решение) се дължат на Безсмисления Свят. И това е само малка част от многото доказателства за съществуването му и за това, че той стои в основата на всичко!!!

В "Титаник" също има морални парадокси. Но един от тях е особено интересен, защото показва как Безсмисленият Свят, понеже ни изгражда от глава до пети, е напълно способен да блокира и парализира най-ценните за нас човешки неща, на които държим - така, че да останат активни само нечовешките механизми, които стоят "отдолу".

И всичко това при положение, че историята е внимателно нагласена, за да  въздига в култ Любовта... някои казват, че дори показвал, че Любовта е в основата на всичко. Много добре!!! Нека да проверим кое всъщност стои в основата на всичко...

Във филма Джак качва Роуз на спасителна лодка и остава на Титаник. Но Роуз бързо скача обратно на потъващия кораб, защото не може да го остави да се жертва и да умре заради нея - та тя го обича! Това става за секунди и сценаристът и режисьорът не са му обърнали особено внимание. Това е нормално - това е една съвсем човешка ситуация, но ако тренираме погледа си за забелязване на Безсмисления Свят, ако спрем и я анализираме, ще видим какво е в състояние да направи Б.С. с нея.

И така, имаме една спасителна лодка. Случаят, в който лодката може да побере и двамата, не ни интересува, защото в него Безсмисленият Свят не пречи на Човешкото и заради това остава почти невидим. А целта ни е да осветим Б.С., да го направим максимално видим.

Затова, за целите на дисекцията ни, лодката може да побере само един от тях. Според филма, и двамата много се обичат. Всеки от тях би предпочел да се жертва, за да живее другия. Но така се получава конфликт на интереси: никой не иска да НЕ СЕ жертва. Всеки ще се бори с другия, но вместо да се борят за това кой да се качи на лодката, те ще се борят за това кой да НЕ СЕ качи. Те се борят за това да умрат, а не за това да живеят. Но така се получава, че всеки би се опитал да прецака другия, за да не се чувства зле и виновен, като оцелее сам, което значи, че не е ръководен от загриженост за добруването на другия, а от загриженост за собственото си добруване - което пък противоречи на условието, че се обичат.

(По подобен начин едни дядо и баба ми казаха, че всеки от тях би предпочел той да е първият, който ще умре).

Проблемът обаче остава, дори ако допуснем обратното. Ако все пак, именно за да уважиш чувствата на другия, приемеш неговата саможертва, се проявяваш като експлоататор (оживяваш заради другия) и пак имаш причина да чувстваш вина.

Тоест, ако приемем смъртта, отричаме изискванията на любовта. Ако приемем живота, пак отричаме изискванията на любовта. Ни насам, ни натам! Защо се получава така? Причината е, че за хората любов съществува, но за Безсмисления Свят такова нещо изобщо няма. А именно Б.С. като по-примитивен, но и по-основен и изграждащ ни, взима надмощие над нас в тази ситуация.

Някой веднага ще каже "ами нека и двамата да умрат, чиста работа". Вариантът, при който и Джак, и Роуз решават да умрат заедно, изглежда много "правилно", но на практика е "триумф" на Безсмисления Свят (всички умират), в истинската си същина противоречи на Любовта, и преди всичко е просто евтино измъкване от ситуацията (note to self: тъй като не всички ще разберат това,  за да бъде Безсмисленият Свят добре осветен и видим за всички, дори за религиозните, трябва да намеря и опиша ситуация, при която този вариант за измъкване е някак блокиран, напр. поне 1 от двамата трябва да оцелее, защото е нужен на брега за еди-какво си, напр. научили са / намерили са нещо много важно и трябва поне 1 (без значение кой) да го достави на хората на брега, иначе... ще стане нещо много лошо за всички хора на брега.)

Още един вариант е напълно да отхвърлят идеята за саможертва - да се стремят към живота, тъй като животът е ценен. Но тогава всякаква идея за любов отива, защото всеки би се опитал той да е на лодката.

И така, независимо дали решат да се жертват, да приемат чуждата саможертва или да се откажат от идеята за саможертва изобщо, идеята за любов се пропуква, защото те двамата се оказват в конфликт - каквото и решение да изберат, ще започнат да се манипулират един друг (а при манипулацията другият човек не е човек, а механистичен предмет, който да бъде измамен, т.е. пак слизаме от равнището на Човешкото на равнището на Безсмисления Свят).

Още един абсурден вариант е да преценят откровено и прозрачно кой "заслужава" повече (поради качествата си) да оцелее. В този вариант също няма любов, но по-важното е, че отново е механистичен, т.е. отново слизаме от равнището на Човешкото на равнището на Безсмисления Свят - изчисления, пресмятания, които дори няма как да са точни. А чувството за вина остава.

***

Дотук все още не съм обяснил: какво прави точно този морален парадокс толкова специален? За да си отговорим на този въпрос, нека за момент оставим парадокса "Титаник" и да разгледаме нещо по-просто. Безсмисленият Свят може да предизвика вина и самообвинения по доста по-елементарен и обикновен начин - напр. можеш да причиниш (без да искаш) смъртта на любимия си човек - поради невежество, невнимание, лош "късмет" и т.н. (В един от епизодите на "Аладин" например магия смали Аладин до размерите на мишка и Ясмина щеше да го стъпче, без да иска.) Макар че можем да спорим дали ти наистина си отговорен за неволното убийство, ти най-вероятно ще се чувстваш "покварен" и виновен (т.е. Безсмисленият Свят прониква в теб, действа чрез теб и триумфира над Човешкото ти ядро). Но въпреки това, това е (сравнително) по-лесно за приемане, защото чуждата смърт не е зависела изцяло от теб. Не си знаел, нямал си контрол и т.н., накратко, нещата все пак са били в "ръцете" на Безсмисления Свят.

Доста по-тежко е ако активната част е изцяло осъзнато в теб (Убий човека, който обичаш, за да му спестиш неколкочасова / неколкодневна агония, или пък го остави да се мъчи, след което пак така или иначе ще умре, но много по-бавно...). По-правилно е да го убиеш, но ако трябва да го направиш лично и собственоръчно, ще е съсипващо. Точно това прави парадокса Титаник труден - поставени сме в ситуация на избор, въпреки че реално нямаме такъв; с други думи Безсмисленият Свят ни принуждава ние да бъдем убийците, ние да извършим неговата безсмислена, античовешка работа вместо него - т.е. принуждава ни изцяло и докрай да бъдем оръдия на Нечовешкото и Безсмисленото, което е непоносимо за човек, който държи на Човешкото.

Именно затова, колкото и странно да звучи, едно сравнително читаво решение на проблема е влюбените да метнат монета кой ще отиде и кой ще остане (без да се опитват да манипулират или да предскажат резултата от монетата). Това принципно е жалко бягане от отговорност, но в случая е уместно да се повери "избора" именно на Безсмисления Свят, защото точно той е този, който така или иначе ни е хванал в капан и ни е лишил от реален (човешки) избор (имаме само фалшиво подобие на такъв).

Но нека да не правим нещата лесни: Ами ако няма монети? Ако няма нищо, което да ползваме като такива? Тогава трябва да измислим нещо подобно на монети, което сме сигурни, че нито един от нас няма да предскаже или манипулира. Ако обаче сме на място, на което не можем да измислим такова (било защото сме твърде тъпи или защото наистина няма начин), то Безсмисленият Свят ще е блокирал всичките ни изходи за бягство и триумфът му ще е пълен - само че той самият, разбира се, няма да триумфира дори в този случай, тъй като за него е все едно.

Да направим още едно (привидно) отклонение. Току-що казах, че "светът ще триумфира", макар че за него, разбира се, триумф и загуба не съществуват като такива. Каква ирония само! Използвайки тези очовечени изрази, не попадам ли в капана на "очовечаването" на Безсмисления Свят, в който попадат и всички хора, заразени с Религия? Защо дори аз, убеденият атеист, съм склонен неволно да очовечавам отрицанието на всичко човешко, а именно, самият Безсмислен Свят? Изглежда го правя защото съм човек, а хората гледат човекоцентрично, дори когато напълно осъзнават истината, че човекът изобщо не е център на света. Ако не гледаме човекоцентрично, просто няма да сме хора, т.е. няма да се различаваме от Безсмисления Свят (например без човекоцентричност няма да ни пука кой умира и кой - не), накратко, конфликтът и проблема между нас и Света щеше да изчезне, но на цената на собственото ни съществуване като хора.

Тази необходимост от човекоцентричност дори там, където тя е безпочвена, ни води и до последния ни авариен вариант за отговор.

При липса на "монети" или отказ да ги ползваме, можем да се върнем и към глупавия, но човекоцентричен вариант. Остава да слушаме "какво ни казва сърцето" - което предполагам, в нормалния случай би бил вариантът, в който всеки се стреми към саможертва и манипулация на другия. Разбира се, това, което ни казва "сърцето", няма да е вярно (вече обясних защо по-горе), но следвайки този порив, поне няма да сме в пълен конфликт с човешката си същност, и преживяната травма от Безсмисления Свят ще е по-приемлива в човешки план. Т.е. изводът е, че в ситуация, напълно покварена от Безсмисления Свят, последния вариант, който ни остава, е да не гледаме обективно, а глуповато да се вкопчим в Човешкото, дори и то да не води до практично решение. Така поне вътрешно няма да изневерим на същността си.

Завършвам този текст по-позитивно, отколкото очаквах. За да не звуча успокоително, ще си напомня, че не бива да си даваме напразни надежди. Ситуациите, в които можем да съществуваме като хора са доста ограничени. Ако комфортната им подредба се разпадне, бързо ще се озовем в ситуация, в която Човешкото няма абсолютно никакъв шанс пред срещата си с Безсмисления Свят, и той го обсебва / помита / разгражда с лекота. За щастие подобни екстремни конфигурации се срещат достатъчно рядко в ежедневието, но са много добри като илюстрация и пример за това, че сме изградени от собственото си отрицание.

Мда, такива работи съм писал през 1998-ма. Задълбаването в десет секунди от Титаник съвсем не беше единичен случай. Така беше с всеки шибан филм, с всяка случка, всяка вестникарска статия за зверско изнасилване и убийство от криминалната хроника, която най-редовно четях. Все пак си личи, че не съм бил способен да предам идеите си достатъчно разбираемо и най-вече - подкупващо и привлекателно.

През 2003-та претърпях нервен срив, изгорих почти всички свои бележници и посветих всичките си усилия на това да се сдобия със статус "Гражданин" (превод: да заживея като нормален човек и да внеса минимална нормалност в живота си, което означаваше да си намеря целодневна, добре платена работа и гадже). Пламъците на Безсмисления Свят с готовност погълнаха това, което бях разкрил за Него. "Може би, след много години, ако подредя живота си, ще събера силата да разкажа" - мислех си аз.

...трябва да се откажа от навика да копая миналото си. Обикновено изкопавам боклук. Много боклук.