Тези деца се държаха много странно.
Момчетата тичаха, блъскаха се и крещяха с всичка сила. На косъм избегнах няколко опасни сблъсъка. Обстановката изглеждаше враждебна и неприятна. Но нямаше как, трябваше да се оправям някак. Като видях, че няма да престанат да крещят, попитах:
- Какво правите?
- ИГРАЕМ НА ВОЙНАААА!!!!!! - изрева едно момченце и продължи да тича, вика и да крещи заедно с другите.
"Но защо играят на война? Нали войната е нещо лошо?" - зачудих се аз. Този въпрос се вряза в паметта ми, защото беше един от въпросите, на които не можах да намеря отговор (като оня с ръцете). Въпреки старанието си, не можах да намеря никакъв смисъл в играта. Затова, избягвайки неприятни сблъсъци с беснуващите Момчета, се насочих към по-обещаваща форма на живот, Момичетата.
Момичетата си играеха с кукли. Аз също имах соц-кукла, та ето нещо, с което имах някакъв опит. Моята идея за игра с кукли беше да разигравам куклен театър с тях - примерно загубили са се в гората, слезли са в долната Земя или нещо такова, и трябва да намерят пътя обратно. Момиченцето, което наблюдавах, обаче, хранеше куклата си и я приспиваше, което ми се видя доста еднообразно и досадно. Освен това, въпреки че куклите бяха на всички, момичетата яростно ги бранеха като своя собственост.
Изправен пред избора да викам, блъскам и крещя сред глутница зверове или пък да задуша някоя безпомощна кукла в грижите си... реших просто да не играя на нищо. В детската градина нямаше и книжки, така че единственото, което можех да правя, беше да седя и да гледам през прозореца.
***
(думи от това време, записани от майка ми)
- Днес закусвах чай и филия, намазана с нищо. От тая страна - нищо, и от другата страна - нищо.
***
По случай четвъртия ми рожден ден ми бяха подарили тъмносин руски часовник "Заря" - истински, а не играчка. Времето течеше бавно. Да пренавивам стрелките нямаше смисъл, но ми хрумна нещо друго. Молех се на часовника да направи така, че времето да минава по-бързо, докато ме вземат.
Не помагаше.
Обаче, когато времето вече беше минало, изглеждаше, че часовникът е помогнал то да стигне до този момент направо мигновено.
Така измислих първата си религия.
След няколко дни се случи нещо интересно. В коридора пристигнаха кухи като геврек, квадратни и правоъгълни дървени сглобки. Четири такива квадратчета, закачени едно за друго, бяха високи колкото едно дете. Никой не им обръщаше внимание. Открих, че лесно се свързват във всякакви форми: стълба, ограда, столче. И се въодушевих, защото най-накрая се беше появило нещо вълнуващо.
- Хей, вижте! Хайде да построим нещо! - извиках.
Момчетата се приближиха.
- Да - каза едно Момченце, чието име не помня. - Ще построим Затвор.
- Затвор?
- Да, Затвор! И ще Затворим деца вътре!
Внезапно ми се отщя да строя.
***
(думи от това време, записани от майка ми)
- Обичам момичетата повече от момчетата. По-харесвам другарката, която е като момиченце.
[като дете предпочитах компанията на учителите, възрастните и момичетата, защото с тях можеше да се говори по смислени теми]
***
Застанах встрани и гледах как Момчетата започват строежа на Затвора. Трябваше да ги спра. Но как?
Приближих се до Хлапето, чието име не помня.
- Искам да бъда затворник. - казах му аз.
- Добре, но само ако слушаш! - каза то.
Усетих това като чудовищно нахалство - не стига, че доброволно ставах затворник, ами трябваше и да го заслужа! Но премълчах. Беше важно да успея.
Исках да бъда в незавидното положение на затворник по две причини. Другата алтернатива беше да бъда затворител (което в никакъв случай не исках), или да остана извън играта (което също не исках).
***
(думи от това време, записани от майка ми)
- Мамо, ела да ти кажа нещо. Моля ти се.
...
...
(втренчено и шепнешком)
- Който е добър, е крив, а който е лош, е прав.
***
Късният следобед. Нито едно друго момче не беше доброволец за затвора, всички искаха да бъдат затворители. За сметка на това Момичетата някак естествено и закономерно се оказаха затворнички.
Аз бях на страната на Момичетата - с Момичетата поне можеше да се проведе читав разговор, как да не ме спечелят на своя страна? Светла стоеше в един ъгъл и ми показа своята хитра идея. Нейното по-дребно, слабо и пъргаво телце можеше да се провре през правоъгълната сглобка в една от стените. Тя щеше да се промуши и да избяга (освен това бягаше много бързо), увличайки повечето момчета след себе си с обиди и най-вече с разнообразно плезене. През това време аз щях бързо да се покатеря върху един погрешно свързан ъгъл, да отворя входа и да освободя всички. Тъй като засега никой не ни обръщаше внимание, имахме време дори да изпробваме плана частично.
Но имаше едно нещо, което можеше да попречи на плана ни. Момчетата можеше изобщо да не успеят да построят Затвора около нас, защото изграждаха последната стена погрешно. Нямаше да им стигнат сглобките. Исках да им обясня защо грешат и да им предложа начин, по който щяха не само да им стигнат, но дори да им хартисат сглобки. Уви, не ми беше даден шанс да го обясня ясно, защо
- Млъквай!
то бях ударен по средата на изречението от Момчето, чието име не помня.
Паднах, но вместо да се разрева, се разсмях. Започнах да се въргалям от смях. Хлапето не можа да понесе това.
- Защо се смееш?! Ти си затворник и не можеш да се смееш! - изкрещя възмутено то.
- Защото загубихте - казах.
Коленичих на земята в "килията", защото се бях изморил, и зачаках. Никой вече не ми обръщаше внимание. Момчетата продължаваха да строят Затвора. След време с изненада откриха, че сглобките им не стигат, за да завършат последната стена. Бяха разочаровани.
Аз бях много, много по-разочарован от тях. Щеше ми се да не бях прав, да бяха успели и да опитаме плана за бягство със Светла. Това щеше да бъде вълнуващо и интересно, а сега просто нямаше как да се случи. Съжалявах за пропуснатото приключение.
Руините на недовършения затвор стояха в коридора цяла седмица.
***
(Следва продължение)
