Едно-друго

Посвещавам тази история на всички мои братя, които се къпят веднъж месечно.

---


Малко преди да навърша пет години (помня го, защото на четвъртия си рожден ден получих руски ръчен часовник за подарък) чух за първи път песничката "Хей ръчички, хей ги две".

"Хей ръчички, хей ги две,
те ме слушкат най-добре.
Едната ми е другата,
а пък двете - лицето."

Седях в шок.
Тази песен разклати основите на вселената за мен.

Едната ръка МИ Е другата.
Едната МИ ръка Е другата.

Как беше възможно?! Досега знаех, че едното е едно, а другото е друго. Изведнъж се оказа, че не е така. Едната е другата, а другата... е... едната. Гледах отчаян и объркан ръцете си... Но това беше само началото! Песничката садистично продължаваше:

"Едната МИ Е другата,
а пък двете - лицето."

Значи двете ръце заедно са... лицето! Как ли не ги сплитах тия ръце, как ли не ги вклинявах една в друга, никакво лице не се появяваше. Дори подобие на физиономията ми не се образуваше. Подивях. Покривах лицето си с тях, не потъваха в него. Парадокс, абсурд. Първият ми. Трябваше някак си да си го обясня. Тогава измислих тези обяснения.

• Нищо от това, което знам, не е вярно, светът тотално не е наред, всичко е пълен хаос (едва ли).
• Възрастните ни се подиграват, както обикновено правят, и ни казват всякакви глупости, само защото сме деца (възможно е, но това тук беше прекалено странна "шега" дори за лошите възрастни, които обичат да ни мамят. Пък и детските песнички бяха едно от малкото неща, на които трябваше да се има доверие, все пак бяха масови)
• Аз нещо не разбирам и не правя както трябва (но какво, какво? какво не разбирам?)

Не можах да намеря отговор и се постарах да забравя проблема, макар че той понякога изплуваше и напомняше за себе си. И заплашваше да ме запрати в свят с квадратна луна, с призраци и говорещи животни.

Изглежда, ако имах поне елементарни хигиенни навици, щях веднага да разбера, че имат предвид "МИЕ" и нямаше да ми се налага да мисля толкова усилено. Но не би.

Затова, мийте се. Повече от веднъж месечно.
(От това има и други ползи.)

Разпад

Обездвижен, мръсен, ням,

старецът умира сам.

Безумно разумът му страда

и на парчета се разпада.

Проблясват тук-таме искрици -

объркани, самотни птици.

И чезнат мисли, чезнат думи,

превръщат се в абсурдни глуми.

Изчезват спомени, таланти -

превърнати на прах брилянти.

---

И няма вече "тук" и "там",

и отчуждение, и срам.

И няма вече "аз" и "ти",

конфликти, болка и мечти.

ЕДНО е огънят с тревата,

ЕДНО е сушата с водата,

ЕДНО е разумът с плътта,

ЕДНО животът е с смъртта!

Човекът вече е ЕДНО.

ЕДНО с вселенското лайно.

Екстремен урок (1)

Голямото училище

Тишо написа наскоро в блога си, че животът / вселената е едно голямо училище.

Всеки път, когато чуя твърдението, че животът е едно голямо училище, си мисля за морето. Мисля си за човек, който никога не е докосвал вода и пада в морската бездна... И се удавя... защото не е спокоен.

Когато си в морето, трябва да си спокоен, но за да си спокоен, трябва да си бил в морето. (Добре познатият затворен кръг.) Ако пропадаш за първи път сред вълните, няма как движенията ти да са равномерни, хармонични... И най-абсурдното като извод - получава се така, че не водата те дави, ти "сам" се удавяш.

"Значи сам си си виновен за удавянето" - ще каже вярващият в безпогрешния и премъдър design на Голямото Училище - "и това с нищо не променя факта, че морето иска да ти даде урок, ти просто не го приемаш. Ти сам създаваш своя провал. Ти сам си го правиш."

А аз ще отворя уста да обясня, че механизмите на света изграждат и нас, и затова могат да проникнат и в най-съкровените ни... но внезапно ще млъкна и ще отмина.
Няма смисъл, религията е непобедима. Човекът винаги предпочита да очовечава света, вместо да приеме истинската му същност.

Екстремен урок (2)

Екстремната Емили

Публикацията на Тишо е един случаен, но чудесен повод да ви представя едно момиче в YouTube, което ме очарова с поредицата си от "интензивни" уроци по японски.



Смях се... Докато от очите ми потекоха сълзи, ръката ми започна да пулсира от ударите по бюрото, а лицето ми ме заболя от разкривената в усмивка гримаса.

"Какво е толкова смешно бе, Веско? Я покажи!"

урок 3

Показах филмчето на колеги и те не намериха нищо смешно, просто намразиха моята любимка и в червата.

урок 4

Братя и сестри,
Не мразете Емили.
Тя просто преподава на вселенско, божествено ниво.
Това е всичко.

Екстремен урок (3)

Притчата за сеяча

Изречението за голямото училище на Тишо и божествените (според мен) уроци на Емили ме върнаха към спомени от детството ми - нещо, което принципно избягвам да правя.

Когато бях дете, някъде на около осем години, бях запознат с Исусовата притча за сеяча.

Сеячът хвърлил еднакво добри семена,

• някои паднали върху крайпътни камъни и птиците ги изкълвали;
• други поникнали в плитка почва, останали без корен, та слънцето ги прогорило;
• трети попаднали между тръни, които ги задушили,
• и единствено семената, паднали върху добре подготвена почва дали изобилен (стократен) плод.

Учениците първоначално не разбрали какво иска да каже Исус с тази притча и го попитали:
"Учителю, защо говориш с притчи?".
А Исус им отговорил нещо от рода на:
"Говоря с притчи, за да не може да ме разбере всеки, а само тези, които са достойни".
(Това е в общи линии като да преподаваш английски само на тези, които вече знаят английски).
Както и да е. Всеки християнин (бидейки един от достойните) знае значението на притчата. Питайте някой християнин и той ще ви обясни, че:

• сеячът е Бог,
• семената са божието знание и слово,
• а различните видове земя - това са човешките сърца.

Демек Бог никого не подминава, семена падат на всеки квадратен сантиметър. Бог дава възможност за знание на абсолютно всички. Тия, които са с добри сърца, го приемат (семената оживяват), тия, които са с лоши, го отхвърлят (семената загиват).

Уви, като дете още не знаех вярното значение на притчата. И моят осемгодишен еретичен и детински мозък направи погрешно тълкувание.
Когато чух притчата за първи път, реших, че семената - това са хората. Господ хвърля хора наляво - надясно и някои падат на лоша земя, разболяват се, стават зли или глупави и умират.

Някои семена падаха в циганското гето и ставаха циганчета с въшки, като Иванка, с която си играехме. Други семена се сдобиваха с объркан, бавноразвиващ се ум, като моята приятелка Лили (която защитавах от истинските деца). Други семена като мен попадаха в обгръщащ семеен затвор, в лудница, чиито окови другите не познаваха. И най-накрая, имаше семена, дето падат в нормална, правилна земя и стават "истински деца", като повечето ми съученици.

Беше ми много странно как в църквата се възхищават на тая притча, защото тя демонстрираше съвсем ясно несправедливостта на начина, по който Шефа сее. Нима не виждаха, беше толкова очевидно! След това научих "правилното" тълкуване. Приех го, но бях разочарован от това колко неубедително беше.

***

И така, това е последното нещо, което мисля да кажа за "Голямото училище". Човешките качества като мисленето и свободата имат нужда от сьответната почва, за да израснат. Ако нямат тази почва, човек "предпочита" да бъде невеж роб.

"Предпочита" е в кавички, защото не може да имаш свобода на избора, след като дори не знаеш, че избор има, и не виждаш алтернатива, а само Бездна. Например, ако си жена в мюсюлманска държава и нямаш право да излизаш много-много извън дома си, външният свят е Бездна. Никой не скача в Бездната. Бездната носи хаос и смърт; и най-гадният, унизителен и мъчителен Дом е за предпочитане пред нея. Човек скача в Бездната само ако в Дома му няма абсолютно никаква сигурност и уют, или ако види надежда за островче (или дори островчета), на които да стъпи в Бездната. В никакъв друг случай (освен ако не е самоубиец).