Блогоден

Разбрах, че днес, 31-ви август, е Блогоден.
Замисълът ми харесва и затова ще го уважа, като разкажа повече за моите любими блогове.


Полетът на костенурката:

Лид успя да измести блога на Григор и да заеме първо място в любимите ми блогове изобщо. Тя просто умее да вдъхновява хората. Случвало се е да мина през блога й и да си спомня кой съм, да си спомня, че съм човек. По отношение на чисто хуманитарните теми нейният светоглед е много близък до мен.

"Топлият уют на лайната" - това беше първата статия в блога, на която попаднах... в момента, в който прочетох една четвърт от нея, вече усещах, че това е Блогът. Времето само потвърди това.
Ето някои от другите, които ми харесаха:

"Какво искаме за децата си"

"Зависими от любовта"

"Егати пауъра"

"БГ образование за нормални" - за едно момиче - аутист, в коментарите към статията съм описал каквото аз знам по въпроса

Авантюрата на Лид, в която тя решава да помогне на циганско семейство да се ориентира в света ни (да се научат да четат, да си намерят работа като българите и т.н.) Най-старите неща от историята са най-надолу. Една от най-култовите поредици истории в блога.
http://lydblog.wordpress.com/tag/социално-предприемачество/page/2/

Внимание: при мен линковете не се отварят във Firefox (защото са на кирилица)


Григор Гачев

Човечност, разум и сърце са първите думи, които ми хрумват, когато си мисля за Григор и блога му. Разказите, които набързо подбрах, са някои от любимите ми - по-дългички са, но си заслужават прочитането.

Какво си мисли котката?
първа част
втора част

Историята на циганчето Сали

Историята на Януш Корчак
първа част
втора част

Историята на лозичката

Откъде се е взел смехът?

Защо зарязваме игрите като възрастни?

Сънят на Григор (войната на близнаците)



Американската мечта

В този блог Сашо Карчински чистосърдечно и откровено разказва за преживяванията си в Америка... Освен, че е занимателно четиво, целият блог е път към един светоглед и едно осъзнаване на нещата.

- Как готви американската домакиня
- кошмарът на сандвичите с фъстъчено масло
- защо американците претъпкват Кока Колата си с лед
- каква всъщност е Американската мечта??


"Пак дълбоки мисли" (приятелството в Америка)
"The Bulgarian" (външният свят спрямо Америка)
"Цицата на Джанет Джаксън" (цензурата в Америка)


- Клишета и мечти
- Защо американците не преписват?


- Оправянето на леглата,
- Кражбата (в три части),


- Негови снимки
- Инцидентът с пушката (оръжията в САЩ)


Контактите и стените



mix:
(първият български пенсионерски блог)

Наричам този блог с име, което според мен повече му пасва: "Истински истории". Винаги са ми били интересни разказите на по-възрастни хора. Моето семейство не е пътувало, не е било инициативно и въпреки, че съм захапал нещо от комунизма и знам много истории за това време, блогът разказва нещата от интересна и дори неочаквана гледна точка.

Самият автор явно няма проблеми да пътува и да пробва нови неща, ето защо Интернет не е бариера за него. И така, четива:

- как се разпознава красива жена, ако носи фередже;
- защо Либийците са IBM нация.
- детство в България по време на Втората Световна война


- Как може да съчетаеш Сватбата си с един куп други неща в рамките на месец
- как по време на комунизма работата и жилището вървят в комплект с жената :)
- Пътуване до Багдад и мястото, където се е намирала "райската градина"


За петия блог не остана време, защото ще си изпусна последния рейс за Божурище, а поради неприятни обстоятелства през уикенда няма да имам достъп Интернет вкъщи. Ще допиша когато мога.

EDIT - неделя
Ето го и обещаният пети блог... Чудех се кой блог заслужава това място и така и не можах да измисля... Може би вие сами бихте могли да определите кой да бъде той. Аз следя тези блогове (щрак!)

Сендовата система

В първи и втори клас баба ми Радка и майка ми ме местеха от училище на училище. Тъкмо се примиря и свикна някъде и айде пак. Това беше, защото искаха да ме спасят от "Сендовската система". От онзи ужасен експеримент с децата, в който несериозните учебници ги учат да четат с възмутителни изречения като
"Фани е фукла",
"Тюленът не яде гювеч през юли",
в който децата пишат първо с печатни, и едва след това с ръкописни букви, в който дори и свидетелствата за завършен клас са изрисувани с обидни и неразбираеми (за мама и баба) карикатури.
("децата приличат на тримата глупаци")
Този лош, лош Благовест Сендов.

Всъщност "Сендовската система" беше едно от най-хубавите неща в детството ми. Целта й беше да направи весели, интересни учебници, с които децата да напредват и да учат нещата по-бързо.

Когато отидох на училище в София, видях, че децата по "нормалната система" учеха по-елементарни неща от нас. Когато ние четяхме дълги текстове, те още не бяха минали азбуката, когато ние вече смятахме с дроби, те още се учеха да умножават. Освен това им беше по-скучно, авторитарният контрол върху тях беше по-силен и сьответно самите деца бяха по-зли едни с други. В крайна сметка след като нашите видяха, че не ми понася в София и Банкя, успях да се върна при моите съученици в Божурище и да завърша 4 отделения и два прогимназиални класа по "Сендовската система", преди да я отменят.

За съжаление нямам запазени учебници, така че ще разчитам на спомени. Учебникът за дадения срок всъщност беше един и беше, така да се каже, по "всичкология". Цялото разнообразие на учебника обаче не беше хаотично.
В горната половина на лявата страница се намираше урокът - който можеше да покрива някаква занимателна тема от география, биология, история или нещо друго. Например: "За гъбите". Под него имаше картинки и някакви забавни математически или логически игри, често демонстриращи някакъв нов математически принцип. В дясната част бяха задачите от всякакъв род - езикови игри (на български и руски) с текста от урока, математика, и всякакви други неща. Дори ребуси, плетеници и оптически измами.

Спомням си един ребус, нарисуван от Борис Димовски, чието решение беше:
"Баба вярва на Христос, а дядо - на бай Христо" :)
Беше след един урок за религиите. Спомням си и една много висока снимка с най-високия и най-сложен сандвич на света, който бях виждал през живота си (беше след един кулинарен текст).

Учебникът беше илюстриран и с карикатурите на Доньо Донев. Освен уроците имаше и страници с откъси от детски книжки на Джани Родари, небивалиците на Доналд Бисет, "Ние, врабчетата" на Радичков и т.н. Имахме и един специален час "Чета книга", в който всяко дете четеше избрана от него книга. (Часовете бяха тематични, разбира се, и имената им се формираха от това, което правиш в тях, например "Чета, пиша, смятам").

В прогимназията (пети и шести клас) нещата малко се промениха. Например имахме отделен учебник по Информатика. Учехме Лого на Правец 8 (a когато не учехме, нелегално играехме на Лунен Патрул, Lode Runner, Каратеката, Пожарникарят и др.). Залата беше голяма и компютри имаше за всички.

EDIT: Спомних си и още нещо: в прогимназията учехме история, но предметът не се казваше "История", а - забележете - "Общество". И наистина, историята е просто списък от имена, брой трупове и дати - т.е. скучни цифри, които нищо не означават. Докато начинът, по който са живели различните народи, обичаите им, мирогледът им, социологическият поглед върху живота им е истински интересен и важен.
Не твърдя, че сме обучавани идеално по Общество, но определено този поглед върху историята е стъпка в по-правилна посока от нормалната система.


Но да се върна обратно в отделенията. Идеята беше да се учи в училище, а НЕ вкъщи (нали за това е училището?). Ето защо в отделенията (първи до четвърти клас) часовете продължаваха до 3 часа следобяд, но имахме няколко часа обедна почивка, в която, като изключим обяда, само си играехме (най-любими ми бяха земните люлки, които събираха от 4 до 6 седящи от двете си страни деца, както и 2 клекнали "деца-вратички" на пода, и с всяко търкулване имахме усещането, че дъгообразната люлка ще се преобърне по корем). Не знам дали сме имали часове по игра, но помня, че точно учителката ни научи на игрите "Развален телефон" и "Лети ли, лети ли...?"

Всяка седмица си имахме и друго забавление (това няма общо със Сендовската система, но има общо с духа, който тя създава): собствен "куклен театър". Децата от класа се редувахме да изнасяме представление (по собствен сценарий или по любима детска книжка, която сме чели). Куклите се правеха така: първо рисувахме с флумастри върху картон или хартия, после изрязвахме картинките по очертанията и ги залепвахме с тиксо за пластмасови сламки, които двамата сценаристи / художници / кукловоди държаха зад паравана. Декорите се правеха по същия начин. Момичетата се справяха много по-добре от момчетата с театъра.

Според мен тази система създаваше доста творческа и интересна атмосфера в училище. Провалиха я нестандартността й, нежеланието на обикновените хора да я приемат, може би квалификацията на учителите (макар че лично с моите учители нямаше проблеми), както и това, че в нея се разчиташе на интереса на децата (нямаше оценки, а само "зачита се / не се зачита"). Предполагам, че последните два фактора биха довели до изкривяване на системата в някои училища.

През 1993-та всичко свърши - "нормализираха" ни, а през 1994-та кандидатствахме и се разпиляхме по "нормалните" гимназии.



UPDATE IX.2013 - Сканирах учебник за трето отделение, трета част, който закупих преди година. Може да го изтеглите оттук: Учебник за трето отделение - 3

Баба Мика

Баба Mика всъщност ми беше прабаба. Може би, за да не стават обърквания, трябва да я наричам (пра)баба Мика.

Когато била малка, родителите й забранили да започне училище. Логиката зад това била следната: момчетата трябва да се научат да четат и пишат, за да може, като отидат на война, да пратят писмо на семействата си, но момичетата трябва да си гледат къщата, а писмото ще има кой да им го прочете.

Така тя, малко детенце, казала на учителя, че не иска да започва училище... А в действителност това било най-голямото й желание. Отклонила добродушните опити да бъде привлечена към училището, но тайно, разпитвайки брат си, се научила поне да чете, макар и (поради липса на практика) сричайки.

Моите спомени от тази кротка женица са спомени на четири - пет годишно дете. На тази възраст разбрах, че тя вижда света по различен начин от нас. Веднъж се опитах да й обясня, че хората по земята говорят на различни езици.

- Ама как така? - каза (пра)баба Мика, убедена, че единственият език на земята е българският. - Котките си говорят на котешки, кучетата - на кучешки, а човеците - на човешки!

Малко отклонение - преди много години, народът посрещал руските войници (има едно стихотворение, "Здравствуйте, братушки", в което децата поздравяват и радостно посрещат войниците). Истината, уви, е далеч от стихотворението. Та значи дъщерята на (пра)баба Мика, моята баба Радка, тогава била в първи клас (първо отделение, всъщност). Група руски войници си вървели и малката Радка минала покрай тях. Един от войниците, явно далеч от семейството и детето си, като я видял, се усмихнал сърдечно и казал:

- Ребёнoк!

Баба Радка побягнала, колкото крака й държат. Стигнала до вкъщи и казала на (пра)баба Мика:

- Мамо, мамо! Знаеш ли какво стана! Един ме поглежда и ми казва: "Ребйонак"!!!... И аз побегнах!
- Лелей!... Добре си побегнала! - казала (пра)баба Мика.

Та след това лингвистично отклонение да се върна на разказа за (пра)баба Мика. Друго нещо, което не можах да й обясня е, че приказките в книгите са измислени.

- Щом е написано в книга, значи е вярно! - казваше тя и това не беше, за да залъже едно петгодишно дете, а защото наистина вярваше в това. Книгите бяха нещо велико, кой ще ги хаби за глупости?
(А аз пък си мислех точно обратното: не разбирах как може да ме лъжат, че "Книгите носят всяко знание", след като в тях имаше само и единствено измислени истории за змейове, говорещи животни и т.н.)

Веднъж ми купиха една маска на героя Лукчо. Влязох с нея вкъщи и (пра)баба много се уплаши, не можеше място да си намери, докато не я свалих.

- Мале, мале - каза тя с истинска почуда - Гледам го, уж е човек, пък не е човек!

По интересен начин възприемаше и телевизора. Ние имахме само един чернобял "Опера" (това е първият български телевизор изобщо), който някак беше оцелял и работещ в наши дни. Та (пра)баба Мика не разбираше, че образът е чернобял и всеки път, когато виждаше неестествен цвят (например устните на говорителките бяха тъмно сиви, а не червени), казваше нещо, например "Тази си е сложила мазило на устните, и затова изглеждат така [странни]".
Когато по телевизията показаха статуята на Давид от Микеланджело, (пра)баба избяга от стаята: "Мале, мале! Гол мъж!"

(Пра)баба Мика беше един от хората в моето детство, които ми показаха, че условията, в които човек е живял, оформят начина, по който възприема света.

Спомних си и още нещо; като дете научих от нея тази песен:

"Какво стана таз година,
дето се замина:
Стоката сгоре,
либето ми се ожени..."

Песента се оказа пророческа, но това е друга история...