Аз-не-Аз

Пред блока ми има една гальовна котка, хранена от магазинерките. Тя ме познава и често оставам при нея, за да я гушна и помилвам. Преди години котките до магазина не бяха толкова доверчиви. И имаше защо.

Когато бях ученик (1992), пред същия този блок имаше друга котка - жива, но с големи, оголени и обгорени парчета кожа по себе си. Без съмнение дело на жестоко дете - най-вероятно Илия. Котката беше подозрителна и плашлива. Аз коленичих и не помня с какво точно й станах симпатичен, но тя замърка.

И в момента, в който замърка, тя изведнъж отскочи и изсъска. Пак замърка... и пак изсъска. Тогава разбрах, че тя не се плаши от мен. Тя се плашеше от собственото си мъркане! Страхуваше се от собствената си гальовност! Гальовното й настроение веднага се превръщаше в ужас.

Тя се плашеше от себе си.

Копчето

- Ще отидем да живеем в САЩ, защото не искам, като детето ми поиска да му купя някаква играчка, аз да му кажа, че не мога, защото нямам пари.
- Ха! Та това е най-важният урок, който трябва да получи едно дете! Че не може да има всичко!

Бях на пет годинки и беше неделя: денят за среща с татко. Вървяхме към неговата квартира, а земята беше напукана на парчета, и наоколо имаше само прах и камъни. Слънцето печеше ужасно, а гърлото ми беше пресъхнало от жажда. Погледнах руския часовник, който ми бяха подарили за петия ми рожден ден: вече половин час се мъкнехме из тази пустош.

- Тате! Горещо ми е! Жаден съм! Слънцето свети! - така мрънках в продължение на половин час с надеждата, че той ще направи нещо, за да стигнем по-бързо там, където се бяхме запътили.

Баща ми ме слуша мълчаливо и като видя, че няма да млъкна, каза:

- Е, добре де, Веско! Кажи ми - какво да направя? Да натисна копче, и да угася слънцето? Да виждаш наоколо такова копче?

"Наистина!" - изумих се аз. - "Няма такова копче!!"

Потресът от това внезапно откритие ме накара да млъкна. Жаждата ме мъчеше и гореше гърлото ми точно както и преди. Но вече бях спокоен. Защото знаех: да мрънкам е безсмислено. Копче няма. Нищо не може да се направи.