понеделник, януари 15, 2007

Сън: Състезанието


Вчера цял ден отлепвах стари тапети. После спах. И сънувах.

---

Състезанието се провеждаше в Долината. Всеки пълнолетен, неосакатен човек имаше право да участва в него. Аз обаче не бях истински човек и трябваше да внимавам да не бъда разкрит.

Другите състезатели бяха получили оръжията си още на входа, докато аз трябваше тайно да сглобя моето от дълго търсени части. За моя изненада, когато погледнах револверите на останалите, се оказа, че моят не само е красив, но е и един от най-добрите изобщо. Значи все пак имах шанс!

Усмивката ми беше помрачена от нечий глас:

- Хей, хлапе! Виждам, че ти е за първи път...

По дяволите. Толкова ли съм прозрачен?

- ...и понеже си ми симпатичен, ще ти дам съвет. Няма особено значение колко добро е оръжието ти и колко добър стрелец си. Аз имам най-лошото оръжие тук и всички останали са по-точни стрелци, но години наред печеля първото място. Защото държа спусъка с пълна убеденост, че ще сполуча, а в стрелбата съм тъп, но упорит. Съдиите се интересуват главно от това. Е, не е лошо и да омагьосаш куршумите си, - смигна той - и то от самото начало - по-късно едва ли ще можеш.

- Но... тогава... състезанието е нечестно!!

- Разбира се, че е нечестно! Да не падаш от Марс, хлапе?

Трябваше да бъда по-внимателен. Такива разговори трябваше да бъдат сведени до минимум, иначе току-виж разкрили, че нямам право да бъда тук. Вгледах се в останалите играчи. Наистина, те държаха оръжията си с увереност, докато аз пристъпвах колебливо и вдървено. Опитах се да наподобявам походката им, за да не бъда заподозрян.

Състезанието започна. Всички трябваше да стрелят възможно най-бързо, независимо от риска да не уцелят мишените. Ако някой се поколебаеше, под краката му се отваряше яма и той (от)падаше. Събрах всичката си смелост и сили и макар че малко се забавих,

- щрак -

Оръжието засече! Не стреляше! Натиснах спусъка още няколко пъти...

- щрак - щрак - щрак - щрак

Нищо! Какво може да е станало? Защо не стреля? Постарах се да бъда хладнокръвен. Открих, че в бързината, стремейки се да не пропусна момента, съм забравил да заредя куршумите...

Само измамник като мен би могъл да допусне толкова елементарна грешка. Вече разбраха кой съм в действителност. Нямаше какво да губя.

- Да! Аз съм измамник! Нямам право да съм тук! - изкрещях.

Всички ме погледнаха изненадано. Никой нищо не беше разбрал. Трябваше просто спокойно да заредя оръжието и всичко щеше да бъде наред. Но с тези си думи сам се издадох.

Състезанието спря. Към мен бавно се приближи Организаторката му. Тя беше красива японка, върху дрехата й беше нарисуван феникс. Мълчеше.

- И сега какво? - попитах аз.

- Сега - нищо. Моля те да не постъпваш повече така, защото караш всички ни да се чувстваме неудобно.

- Аз уважавам и безмерно ценя Долината - коленичих и целунах земята - и никога не бих искал да бъда натрапник в нея. - изправих се. - Дойдох тук единствено защото да участвам в Състезанието е мечтата на живота ми. Но няма да стъпвам повече тук, ако това е вашето желание.

- Ако наистина това беше мечтата на живота ти, можеше да се постараеш повече - каза тя. - За уважението си към Долината не говори, защото не я познаваш. А присъдата си ти произнесе сам. - Тя сведе поглед - Много съжалявам.

В този миг осъзнах, че това беше втората ми грешка. Може би Организаторката на състезанието не желаеше събитията да се развият така. Ала след като сам бях произнесъл присъдата си, ръцете й бяха вързани.

***

Вървях през пустинята. Седнах, загребах пясък и той изтече между пръстите ми.
Вън от Долината. Завинаги. Никога повече нямаше да мога да се върна там поради собствената си глупост.
Вече нищо нямаше значение. Нищо. Без Долината животът ми напълно, изцяло загуби какъвто и да е смисъл.
И сега какво? Да правя разни безсмислени неща и да чакам смъртта?

- Помощ - крещеше някой.

Тръгнах към гласа. Когато изкачих върха на една дюна, видях много странна картина.
В пустинята имаше лабиринт. Един човек дълго се беше лутал в него. Най-накрая беше успял да излезе. Но стъпките му върху пясъка показваха, че макар и вече свободен, макар и на открито, той продължава да криволичи така, сякаш все още е сред стените на лабиринта. Като че ли не познаваше друг начин да се ходи.

- Човече - казах - Ти от десетки години си навън! Защо продължаваш да вървиш така, все едно, че още си вътре?

- Защото изпуснах влака - каза той и посочи релсите наблизо.

- Може би има следващ влак. - усмихнах се аз.

- Няма следващ влак.

Въпреки доводите му, реших да тръгна по релсите, за да видя дали няма друг влак. Вървях много дълго, но не спирах, не се отказвах и най-накрая стигнах до една празна гара. Беше пусто и мъртво като в Чернобил.

"Значи наистина няма следващ влак" - помислих си. - "Е, поне опитах, направих каквото можах."

Тогава видях, че на гарата седи същото японско момиче. Заговорих я, оказа се, че не е Организаторката на Състезанието, а е сестра й. Освен това беше с десет години по-стара. Говорехме за разни важни неща, но не си ги спомням. Помня, че по някое време се хванахме за ръце. Целунах пръстите й един по един, целунах врата й. Прегърнах я, усетих топлината на кожата й. Тя ме също ме целуна и ласките й бяха най-хубавото нещо, което някога ми се беше случвало. Не, не правихме секс. Просто се радвах на нежността и близостта й. Поех риска да разваля всичко, като попитах:

- Защо?

- Защото знам какъв си в действителност - каза тя.

---

Събудих се, вдишвайки миризмата на тапетите.

4 коментара:

  1. Красива история...
    Макар, че част от мен едва се сдържа да не се пошегувам колко е вредно да се спи около лепило за тапети ;)
    Светът, който описа звучи ужасно интересно ;)
    Ако си сънувал някакво продължение... разказвай. ;)

    ОтговорИзтриване
  2. една забележчица - пистолет се зарежда с патрони. Куршум се нарича само частта която излита през цевта.

    ОтговорИзтриване
  3. *Eneya: Историята не е красива. Но ти завиждам, че можеш да си позволиш лукса да я видиш така.

    *Scan: Нищо не разбирам (и нямам интерес към) оръжия... Разкри ме, аз нямам право да бъда на състезанието ;) ...

    ОтговорИзтриване
  4. Лукс? Не, това е начин да въпзиемаш света около себе си. Видях някой от нюансите, но... не задълбавам прекалено. Това е ценно качество, защото подробностите са прекалени.
    Всяко нещо си има повече от една гледна точка.
    ;)
    Поздрави.

    ОтговорИзтриване