Отрова

Надеждата, вярата и любовта.
Отрова ли са, или са врата?
И щом пак си кажа - любовта е отрова,
във нея заплитам се някак отново.

Аз пак съм самичък в пустата стая
но има поне за какво да мечтая.
Мечтите отново ми дават криле,
дори да пропаднат отровени те.

Границата

Преди време Ореховка пусна във форума на Artline темата "Отрова". Ето какво "нарисувах" аз за нея:

Идеята е, че човечето първо се съпротивлява на отровата... После му харесва, става щастливо и се отпуска... Слива се с отровата, става едно с нея, разтапя се в нея. И най-накрая остава само Отровата, а противоречието и конфликта вече ги няма. 

Единственият човек, който постави рисунката ми на първо място, беше един симпатяга, който (съдейки по рисунките му) си пада по абсента. Абе изобщо, смесих отровата с мисли за разни видове дрога :) Като критика пък получих твърдението, че съм бил чопнал идеята за рисунката от филмчето "Катедралата". Не съм съгласен. Е, действително може да се прокарат паралели, дотолкова, доколкото и Катедралата, и моята рисунка изобразяват Разтапяне на човека в нечовешкото. Ето, вижте сами филмчето:

Видяхте ли го? А какво точно видяхте? 

Ако по технически причини не можете дори да го видите, да ви преразкажа, така, както аз го тълкувам - един пич отива в нещо като храм. Там колоните приличат на растения на пръв поглед, а на втори се вижда, че са заспали хора/растения/колони. Пичът чака изгрева и нещо се случва... той чака, за да разбере, да получи просветление, да научи Отговора... и накрая - болезнено - сам се превръща в една от многобройните колони на Катедралата. Дърво сред дърветата. И всичко вече е точно. Всичко е на 6. На 100%. Съвършено. Идеално. 

Много ми е интересно как тълкувате финала. Как мислите, този финал щастлив ли е, или нещастен? Религиозните хора го определят като щастлив. Например: "въпреки болката, ти най-накрая се присъединяваш към тези, които обичаш". Или: "болката е цената, за да минеш отвъд оковите на материалния свят". И т.н. 

Според мен финалът е лош. И не просто лош. Това е НАЙ-ЛОШИЯТ възможен финал. Най-ужасният. Най-тъжният. Най-страшният. 

Пичът иска да прекрачи границите на човешкото. Иска нови хоризонти, нещо трансцедентно. Всичко това е прекрасно и похвално. Но когато губи ръката си и метаморфозата му започва, той изведнъж усеща - усеща! - че прекрачвайки границите на човешкото, просто... се самоубива и нищо повече. Слива се с Катедралата, като губи себе си. Става Растение - а нашата цел не е да бъдем Растения, макар някои религии да се опитват да ни убедят в това.

Границата (2)

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ОТНОСИТЕЛНОСТТА...

А не е ли човекът същество, чиято работа е именно да прекрачва всякакви граници? Кой съм аз, че да определям какво е "човешко" и какво "нечовешко", и да казвам "не преминавай чертата"?

И психологията, и социологията днес ми казват: "всичко е относително, не може да се изведе "нормално" и "аномално", морално и неморално, добро и зло". Хайде да го преведа на човешки език - "Дали ще свириш на пиано или ще изкормваш бременни жени, за да играеш на футбол със зародишите, е въпрос на личен вкус и/или обществени норми."

Не съм съгласен!
Позволете да се обоснова. Бавно.

Съществува истина, която е валидна за всички хора, независимо от обществото, в което живеят. Тази истина е, че всички ние сме едни самотни, малки Аз-ове в един огромен, безразличен към нас, не-Аз СВЯТ. Той не е нас, ние не сме Него. Той може да ни нарани, убие. Той се различава от нашите представи за Него. Той може да влезе в нас и да ни унищожи, подлудявайки ума ни и съсипвайки тялото ни. А ние отгоре на всичко се нуждаем от Него... а той може да ни попречи и да го докосваме.

Но точно това отчуждение и противопоставяне (между нас и Света) ни прави личности и хора. Точно тази разлика дава живот на личността ни и точно заради нея не можем да отидем в Рая, без да умрем като личности. Точно заради нуждата от тази разлика искаме приключения, предизвикателства, нови, различни, интересни неща. Така тази ситуация превръща съществуването ни в едно неспирно противоречие - хем искаме да отидем в Рая, хем да излезем от него... а противоречието между човека и Света може да бъде и много мъчително.

Ето така в нас се появява желанието да заличим границата между себе си и Света... да премахнем разликата. Така човек пожелава да не е човек, а да е труп, да е всемогъщ бог, да е животно, да е зомби, да бъде в рая, да превърне себе си и другите в предмети, да стане слуга на смъртта. Да се обедини завинаги с това, което не е него.

Да вземем няколко съвсем различни (ако всичко е въпрос на вкус) намерения: 1) искаш да убиеш някого; 2) искаш да изнасилиш някого; 3) искаш да отвориш магическа кутия, в която са скрити божествени (отвъдчовешки) тайни. Общото между тези неща може да е едно усещане, което те движи - усещането, че ще откриеш ОТГОВОРА. Отговорът на въпроса как да се освободиш от тежестта на човешкото си съществуване, да отидеш в един друг свят, в който то не съществува.

По-късно, след като трупът е разкъсан, а кутията е отворена, "дрогата" изкомсумирана, човек се разочарова ("и този път нищо не разбрах..."), може дори да се чувства виновен... Но нищо не може да се сравни с възбудата, произтичаща от надеждата, че най-накрая ще се отървеш от самия себе си.

Та, съществуват ли човешко и нечовешко? В крайна сметка, котката винаги е котка, а човекът затова е човек, защото може да се престори на всичко - на котка, на човек или на не-човек. Аз обаче си мисля, че ако човекът се превърне в не-човек, това води до неговото самоунищожение. (По същия начин, по който ако свободата се освободи от себе си, ще стане не-свобода, и ако промяната промени себе си, ще стане не-промяна - ако един принцип се приложи върху самия себе си, той се самоунищожава).

И когато използвам неточната дума "човешко" я използвам по по-универсален начин (човек е и елфът, и гномът, и човекът, и жената (прося си беля!), и извънземното, и бог (ако е личност и има цели и намерения) и говорещата врата - в общи линии всичко, което има съзнание).

Границата (3)

(трето и последно парче от текста.
За да видите всички парчета заедно, щракнете тук)

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА РАЗТАПЯНЕТО...

Нека обобщя казаното досега. Според мен "Катедралата" демонстрира следното: Така хвалената трансцедентност често е капан, под който се крие Разтапяне. А Разтапянето има много форми, но една и съща същност: сливане с това, което не си.

Когато убивам любимото животинче на мой съученик пред очите му, аз съм Света, аз съм Смъртта (а Светът и Смъртта, за разлика от мен, са всесилни, затова се сливам с тях). Когато се забавлявам да гледам как човек гори в горяща яма, аз знам, че не съм човека, аз съм Огъня. Когато не давам на пленници да отидат до кенефа (отиват, когато аз реша), аз излизам отвъд границите си и обсебвам техните. И т.н.

Когато агент Смит превръща всички хора в копия на себе си (всички са като него) той се Разтапя (премахва различието). Когато реша да се превърна в зомби (перверзията да съм мъртъв приживе, губя личността си, съзнанието си, свободата, разума), и като зомби ще ям мозъците на хората и ще ги превръщам в зомбита като мен, пак се Разтапям (премахвам разликата между живото и мъртвото, между себе си и другите).

Когато съм садист (аз съм всичко, ти си нищо) или мазохист (аз съм нищо, ти си всичко) губя себе си и истинския си самостоятелен живот, за да се Разтопя в някой по-малък/респ. по-голям от мен и да изпаднем във взаимна робска зависимост. (Друг пример - родител, който живее, за да служи на детето си (мазохизъм), но не му дава крачка да направи само, за да е и то зависимо от него (садизъм) - и така, неразделни, да бъдат придатъци един на друг. Фанатичното християнство е друг пример за садо-мазо религия - Бог е всичко, ние сме грешни боклуци, като спасението е Разтапяне във волята му).

Когато трупам огромни купчини вещи и ги пазя, аз се Разтапям в тях (аз съм вещите, те са моята сигурност, която ме пази от живота).

Когато вярвам, че съм най-важната личност във света, аз се Разтапям (изолирам се от истинския свят и създавам свой собствен свят, който е изцяло създаден, за да ми пасва).

Когато свободата е болка и не знам какво да правя с нея, аз избирам да не съм свободен, да съм роб, (т.е. да съм кукла, да съм подчинен предмет - Разтапям се в това, на което служа). Когато знанието е болка, а невежеството - блаженство, аз мога да предпочета да не мисля, да не зная и да не разбирам (както камъните и животните правят, т.е. не се различавам от тях).

Ако виждате нишката и ако сте съгласни с мен, няма да е трудно да откриете много по-убедителни примери на Разтапяне. Но има редица хлъзгави и тънки нюанси, които поради липса на място не мога да уточня, но ще спомена едно-друго по-надолу.

БАЛАНСЪТ

Та какво излиза? Че от едната страна е Отчуждението от света (светът не е мен, аз не съм него, той може да ме нарани или пък да ме смаже с безразличието и сивотата си, ние сме в безнадежден конфликт), а от другата - Разтапянето, което ни прави едно със света, но ни лишава от човешката ни същност. Значи няма решение? Всъщност решението е в баланса - в Свързването - при което нито сме отчуждени от света, нито сме разтопени в него. То е като да си в поле с камъни - може да страдаш от чуждостта на камъните (отчуждение), може сам да станеш камък (разтапяне), а може да играеш с камъните (свързване). Ако вземем стената от картинката ми - да си представим, че беше стена на планина... Може да се слееш със отвесната стена (разтапяне), да й се съпротивляваш или да паднеш от нея (отчуждение), или да се катериш по нея (свързване).

Приятелството, изследването на нещо интересно (exploration) са добър пример за Свързване. Свързването е творческото отношение към света, при което го докосваме и се сдружаваме с него, без да губим себе си (нещо като любов, при която хората нито се обсебват и поробват взаимно, нито стоят далеч един от друг, а се свързват, но си дават и свобода).

НЮАНСИ

Разбира се, има много нюанси. Едно и също действие може да бъде разтапящо, свързващо или отчуждаващо в зависимост от контекста (а може да бъде и трите едновременно). Да кажем, убийството може да е разтапяне, но съществуват бойните изкуства, които определено са свързване. Музиката може да отчуждава (когато не иска да я слушаш), да разтапя (когато потъваш в нея) или да свързва (когато те мотивира например). Освен това, и от разтапянето и отчуждението има полза - от разтапянето, за да си почиваме или да чувстваме задачите си щастливо завършени, от отчуждението - за да се съмняваме, да мислим и анализираме, а свързването е едно безкрайно балансиране между тези две състояния. Това не променя факта, че когато залитнем към разтапяне и останем там (или пък към отчуждение), нещата отиват на зле.

Има много разклонения от темата и много варианти, които не съм покрил (напр. скуката и изолацията са вид отчуждение от света, при който човек иска да докосне нещата, а не може и това отчуждение (като всички други отчуждения) се стреми да се разреши чрез свързване или разтапяне със света. Но плюс това изолацията сама по себе си е особен вид разтапяне, защото няма нормален досег до външен свят в нея и така аз-ът е лишен от добро противоречие... абе... няма място за сложните вариации, те само биха объркали в кратък текст и това, за което ме е яд е, че така текстът остава неясен, а и уязвим. Но толкова засега.)